Какво не й достига на Русия?
Победите дават мощ. Въпреки че Съединени американски щати и други страни също означават триумфи против така наречен "Ислямска страна ", същинският победител в този спор се назовава Владимир Путин. Той съумя да се наложи неведнъж. От една страна беше пропъден призракът на ислямския халифат, а от друга подкрепяният от Путин президент Асад остана на власт, въпреки че Съединени американски щати желаеха да осуетят тъкмо това.
Москва към момента е съдружник в Близкия изток
Човек, който и в тежки времена стои твърдо на страната на своите съдружници - по този начин се показва Путин по време на близкоизточната си обиколка. И този факт се записва отчетливо както в Близкия, по този начин и в Средния изток.
При американците нещата стоят много по-различно. По време на президентството на Барак Обама те подкрепяха така наречен Арабска пролет и застрашаваха властта на владетелите в този район. Доналд Тръмп отиде още по-далеч. Неговата администрация призна Ерусалим за столица на Израел. Това, несъмнено, нервира Турция и други страни с най-вече мюсюлманско население. Според тях, американската близкоизточна политика е изменничество по отношение на огромната обща цел - мир в Близкия изток. Те имат вяра, че американците едностранно застават на страната на Израел. Смятат, че Вашингтон към този момент не е благонадежден сътрудник и се оглеждат за други възможности.
Още по времето на Студената война Русия минаваше за съдружник на доста арабски страни. Много от по-възрастните военни от тези страни са следвали в Съветския съюз. Те дълго време се дразнеха на обстоятелството, че допреди две, три години американците на процедура бяха единствената мощ в източното Средиземноморие, а от 1991 година насам Москва беше единствено непряк наблюдаващ.
Но ето, че обстановката се промени. Посещението на Путин в Сирия, Египет и Турция наподобява като победоносен поход. Руският президент подписва съглашения за милиарди, продава електроцентрали и оръжия, приканва американците към умереност по въпроса за Ерусалим. Същевременно обаче Путин не обръща ни минимум внимание на тематиките човешки права и правата на малцинствата. Нека с тях, както се дочува цинично от московските мозъчни тръстове, да се занимават американците и европейците.
Дали обаче Путин в действителност е стратегическият победител, както наподобява на пръв взор? Все отново ролята на Русия в Близкия изток носи и проблеми със себе си. Така да вземем за пример шефът на Кремъл изтегля огромна част от военните си сили от Сирия, защото съветското присъединяване натоварва прекалено много съветския държавен бюджет. Москва би трябвало да финансира войната в източната част на Украйна и в същото време стене под глобите, наложени от Запада по отношение на анексията на Крим. Русия се затруднява да поддържа остарялата газопреносна мрежа сред Сибир и Запада. Жизненият стандарт на съветските жители спада, а държавното управление няма пари за модернизиране на стопанската система и образованието. Нито пък за битка против бедността. И всичко това - единствено няколко месеца преди президентските избори. Кремъл има политическата воля за присъединяване в международната политика наедно с американците, само че Москва просто няма пари за това.
Победи с горчив привкус
Към това се прибавя и фактът, че съветската атака беше осъществена директно след изтеглянето на Съединени американски щати от Близкия и Среден изток. Американците се умориха от войни след напразните си старания да въдворят ред в Афганистан, Ирак и Либия. Въпреки жадност за изяви Доналд Тръмп в последна сметка се отхвърли от ролята на международен служител на реда. Той към този момент не желае да въдворява ред в страни, които американците съвсем не познават. Тръмп желае да печели пари с продажби на оръжие на саудитците да вземем за пример, или посредством двустранни търговски съглашения, от които Съединени американски щати просто имат изгода.
В последна сметка успеха на Русия в Сирия има прочут горчив привкус. Войната лиши живота на стотици хиляди хора. Бяха пръснати милиони. Едва ли е допустимо ново политическо начало с Асад като президент на Сирия. Тоест ситуацията си остава несигурно. От арабска позиция към всичко това се прибавя и фактът, че съветската победа беше извоювана с ирански, т.е. с шиитски военни елементи. А единственото нещо, което сплотява арабите в Близкия изток, е опълчването им на растящото въздействие на Техеран.
Москва към момента е съдружник в Близкия изток
Човек, който и в тежки времена стои твърдо на страната на своите съдружници - по този начин се показва Путин по време на близкоизточната си обиколка. И този факт се записва отчетливо както в Близкия, по този начин и в Средния изток.
При американците нещата стоят много по-различно. По време на президентството на Барак Обама те подкрепяха така наречен Арабска пролет и застрашаваха властта на владетелите в този район. Доналд Тръмп отиде още по-далеч. Неговата администрация призна Ерусалим за столица на Израел. Това, несъмнено, нервира Турция и други страни с най-вече мюсюлманско население. Според тях, американската близкоизточна политика е изменничество по отношение на огромната обща цел - мир в Близкия изток. Те имат вяра, че американците едностранно застават на страната на Израел. Смятат, че Вашингтон към този момент не е благонадежден сътрудник и се оглеждат за други възможности.
Още по времето на Студената война Русия минаваше за съдружник на доста арабски страни. Много от по-възрастните военни от тези страни са следвали в Съветския съюз. Те дълго време се дразнеха на обстоятелството, че допреди две, три години американците на процедура бяха единствената мощ в източното Средиземноморие, а от 1991 година насам Москва беше единствено непряк наблюдаващ.
Но ето, че обстановката се промени. Посещението на Путин в Сирия, Египет и Турция наподобява като победоносен поход. Руският президент подписва съглашения за милиарди, продава електроцентрали и оръжия, приканва американците към умереност по въпроса за Ерусалим. Същевременно обаче Путин не обръща ни минимум внимание на тематиките човешки права и правата на малцинствата. Нека с тях, както се дочува цинично от московските мозъчни тръстове, да се занимават американците и европейците.
Дали обаче Путин в действителност е стратегическият победител, както наподобява на пръв взор? Все отново ролята на Русия в Близкия изток носи и проблеми със себе си. Така да вземем за пример шефът на Кремъл изтегля огромна част от военните си сили от Сирия, защото съветското присъединяване натоварва прекалено много съветския държавен бюджет. Москва би трябвало да финансира войната в източната част на Украйна и в същото време стене под глобите, наложени от Запада по отношение на анексията на Крим. Русия се затруднява да поддържа остарялата газопреносна мрежа сред Сибир и Запада. Жизненият стандарт на съветските жители спада, а държавното управление няма пари за модернизиране на стопанската система и образованието. Нито пък за битка против бедността. И всичко това - единствено няколко месеца преди президентските избори. Кремъл има политическата воля за присъединяване в международната политика наедно с американците, само че Москва просто няма пари за това.
Победи с горчив привкус
Към това се прибавя и фактът, че съветската атака беше осъществена директно след изтеглянето на Съединени американски щати от Близкия и Среден изток. Американците се умориха от войни след напразните си старания да въдворят ред в Афганистан, Ирак и Либия. Въпреки жадност за изяви Доналд Тръмп в последна сметка се отхвърли от ролята на международен служител на реда. Той към този момент не желае да въдворява ред в страни, които американците съвсем не познават. Тръмп желае да печели пари с продажби на оръжие на саудитците да вземем за пример, или посредством двустранни търговски съглашения, от които Съединени американски щати просто имат изгода.
В последна сметка успеха на Русия в Сирия има прочут горчив привкус. Войната лиши живота на стотици хиляди хора. Бяха пръснати милиони. Едва ли е допустимо ново политическо начало с Асад като президент на Сирия. Тоест ситуацията си остава несигурно. От арабска позиция към всичко това се прибавя и фактът, че съветската победа беше извоювана с ирански, т.е. с шиитски военни елементи. А единственото нещо, което сплотява арабите в Близкия изток, е опълчването им на растящото въздействие на Техеран.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ