По време на един фестивал италианският писател Паоло Дженовезе попада

По време на един фестивал италианският публицист Паоло Дженовезе попада на документален филм за известния с най-вече самоубийства в света Голдън бридж в Сан Франсиско. Режисьорът на кино лентата е сложил камера на моста, която снима скачащите в продължение на година и по-късно интервюира оживелите. Дженовезе е впечатлен от обстоятелството, че през седемте секунди на полета от моста до водата всички тези хора са трансформирали решението си. „ Всеки от тях беше поискал да върне времето обратно и да продължи да живее “ – изяснява той. Тази мисъл се нанася настоятелно в мозъка му и дава подтик за написването на романа „ Първият ден на моя живот “.Този разказ излезе и на български (изд. Colibri, прев. Мария Добрева), а Паоло Дженовезе беше у нас за представянето му, както и за премиерата на едноименния филм, на който е сценарист и режисьор. Действието на „ Първият ден на моя живот “ се развива в Ню Йорк. Главни герои са четирима, решили да сложат завършек на живота си: мотиваторът Наполеон, гимнастичката Емили, полицайката Арита и дванайсетгодишният тик-токър Даниел. На прага на гибелта чужд им дава опцията да преживеят още седем дни, с цел да видят какво ще се случи, когато ги няма или в случай че останат, и да изберат дали да продължат.Романът и филмът са роман за вторите шансове, споделя Дженовезе. Когато гледал интервютата на скочилите от Голдън бридж, откритието, че хора, стигнали до толкоз фрапантно решение да прекратят живота си, могат да го трансформират единствено за седем секунди, го изненадало. Това го навело на мисълта, че постоянно, във всички обстановки има метод човек да промени  мисленето си и даже в моментите, в които е уверен, че всичко е завършило, да откри причина и предпочитание да живее. „ И тогава ми хрумна, че желая да схвана аргументите, които ни карат да се върнем към живота – споделя Дженовезе. – Можем да ги намерим сами или благодарение на някой различен, само че постоянно има втори късмет. “И какви аргументи открихте вие? Интересен миг в романа ви е, че точно героят ви Наполеоне, мотивиращ хората да се оправят и да не престават, убеждавайки ги, че животът заслужава да бъде живян, избира да прекъсне своя. Все едно остава на границата сред този и оня свят, с цел да продължи да прави работата на последващо равнище.Мотивите да бъде живян животът не всеки път са лесни за намиране. Той е комплициран. Човек минава през доста и разнообразни страсти и е мъчно да избереш кое прави скъп живота, с цел да продължиш. Със сигурност най-важно е фамилията, само че освен децата и жена ти, а и приятелите, хората, с които споделяш щастливите си моменти. Те също са семейство в по-широк смисъл. Всичко е от голяма важност по друг метод в разнообразни моменти. Минаваме през разнообразни интервали и мисля, че е хубаво да се стремим да осъществяваме и използваме най-хубавото от тях. И може би всички обстановки дружно вършат живота забавен. Винаги има късмет за смяна и да се случи нещо забавно. Много хора в публиката плакаха по време на прожекцията на кино лентата ви. На кой филм вие плакахте за последно?
На The Whale, който има четири номинации за „ Оскар “. Гледах го преди няколко дни. Много прочувствен и трагичен роман за връзката на един доста, доста пълен мъж с неговите дъщери. Познавате ли хора, които са се самоубили? Да, двама мои другари го направиха, единият преди три-четири години, другият – преди 10, само че тази книга не е обвързвана с тях и не е поради тях. Мисля, че доста хора са стигали до концепцията да се откажат от живота, тъй като не могат повече да се оправят. И че е значимо и потребно да се приказва за този проблем. Да не го задържаме в себе си. След всички срещи, които съм имал с публиката, и след всички известия в Инстаграм си дадох сметка, че хората се опасяват да приказват за това и да се изправят пред този проблем. Доколко употребявате историите на действителни хора, които познавате, за вашите лични истории? И по какъв начин избирате имената на героите си? Невинаги има рационална причина за имената на героите ми. Понякога поставям някакво име изцяло инцидентно просто с цел да стартира да пиша. И по-късно то остава. Имам принцип в никакъв случай да не разказвам хора, които познавам. Понякога заплитам наблюдения за мои другари, родственици или близки, само че на равнище хрумвания. Все едно заплитам сенките им в описа, само че в никакъв случай не бих описал същинска история за някого, който съм познавал. Не одобрявам това. Намирам биографичния детайл за досаден. Искам и ми харесва да описвам тотално нови истории, родени от фантазията ми.