Видинските жени хем ербап, хем сладкопойни
По това време крайдунавският град Видин наброявал 15 хиляди поданици. Как и за какво първи точно видинските дами запяват в църквата (1894 г.), е реалност, обвързван с името на учителя Руси Коджаманов. Той е 28-годишен, роден в с. Вардун, Търговищко. Майка му пеела хубаво национални песни и по този начин от дребен обиква музиката. Самоук музикант, композитор, самият той артист, бил и предприемчив, куражлия, решен на всичко, щом е за общото богатство. Благодарение на неговите мемоари през днешния ден знаем по какъв начин се е случило това с църковния хор и всички “военни” премеждия на борбата с духовенството - доста неравна в тези далечни години.
“Първата ми работа беше да сформира един хор от учениците в гимназията, която в този момент беше държавна. И различен един хор от жители и гражданки основах...”, споделя той за идването си във Видин. Участниците в общоградския хор били подбирани - да са свършили “поне гимназия”, очевидно Руси Коджаманов е съзнавал, че с необразовани и невежи хора мъчно се гради нещо ново. Били все видни жители, сред тях - политикът Найчо Цанов. Пък хористките, естествено, били основно учителки. На първо време смесеният “светски” хор дава концерти, взе участие в градските тържества и “утра” на всякакви сдружения - македонското, женското и други Добре се показва и на молебени, панихиди... Хората го харесват и почват да го канят при подобаващи мотиви. “И когато се случеше молебените, панихидите да се правят вън на площада, пеях и с двата хора. По този метод жителите, па и духовенството, сякаш привикнаха да гледат в черковните служби да вземат присъединяване и дами, което празненство с двата хора ставаше по-бляскаво...”, хвали се Коджаманов.
Но не щеш ли е отворена нова, огромна църква - “Св. Димитър”. При освещаването й, за по-голяма церемониалност, пеят и двата хора. Гражданството - предостатъчно, празникът в действителност става двоен със съпътстващия концерт. Не след дълго обаче стартира да недоволства духовенството:
Не би трябвало да пеят
жени в черквата, не е редно!
Всъщност недоволните са досегашните църковни псалтове, които се усещат изместени и подценени. Митрополитът първоначално се сдържа, само че при среща все натяква на Руси Коджаманов: църквата е синодална, от Светия синод ще го сгълчат безусловно. А той е човек, дето желае да е безупречен. Митрополит Кирил по това време е 67-годишен, доста непоколебим и придирчив към всичко и всички, мъмрел свещениците даже за небрежен външен тип.
В биографията му има какви ли не тествания, в това число изгнание в Сивас, Мала Азия - тъй като при обиск (по донос, естествено!) откриват у него книга за царуването на цар Йоан-Асен II. На Великден гражданският хор отишъл да го поздрави с изпяване на молебствия. Руси Коджаманов си спомня: “Дядо Кирил ни нахока едно хубаво и ний не видяхме по какъв начин се смъкнахме из митрополитските стълби...”
Митрополит Кирил (вляво) и Руси Коджаманов (вдясно)
Дали пък не се е уплашил, че ще му желаят пари за пеенето си? - разясняват хористките.
Не, не от сребролюбие обаче, щом
митрополит Кирил дава 50 хиляди лева
а построяването на Духовната семинария в София
Но тогава хористите му се обидили и не отишли на идната неделна литургия в черквата, което на часа се популяризирало из целия град като тон на бойна тръба. Гражданите зароптали: по какъв начин по този начин хорът е изпъден от черквата! Митрополитът праща човек с опрощение до Руси Коджаманов, само че напрежението остава.
Защото досегашните псалтове не престават да мрънкат, сякаш женското наличие с тип, тоалети, прически, гласове и усмивки ги вкарва в греховни мисли. Те вършат интриги и сплетничат: с тези дами черквата е обърната на “театро”.
Да, по това време театрото, т.е. карагьозчийството, към момента е нещо прекомерно светско, неприлично като занимание и даже развращаващо! Към Светия синод потеглят анонимки. Църковните настоятели, все старци, също недоволстват. Накрая оферират компромис: хорът да пее, но не прикрит горе, а да слезе долу, пред олтара. Надявали са се, че
“жените ще се срамят,
като ги гледат богомолците”,
т.е. мислели, че на срамежливите моми и булки ще им е неприятно от любопитните погледи на мъжете и сами ще се откажат. Или ще ги “откажат” татковци и съпрузи. Да, но не дочакали чак подобен женски позор.
“Войната” траяла 10 години. Докато един ден Синодът изрично подрежда: “хорът би трябвало да напусне черквата”. Самият митрополит прибавя: “Ако щете, останете единствено мъжете”. Отговорът е писмен: “В Светото писание е казано: “Всяко дихание - да хвалит Господа”. Жените и те са Божии създания, позволете им да хвалят Бога”.
Битката за женските хорове продължава - къде открита, къде подмолна. Веднъж видинският кмет отива по работа в Светия синод.
Председател на Синода по това време е дядо Симеон, 64-годишен, възрожденски просветник и член на Българска академия на науките, депутат. Константин Иречек го разказва като “добър човек, остроумен и просветен... отличен разум.... знае французки...”. Видинският кмет, сякаш апропо в диалога, пита:
Защо Светият синод
преследва черковния хор?
Нещо повече, кметът си разрешава ултиматум: “Дядо Симеоне, в случай че Светият синод преследва хора ни, който е единственото бижу на нашата огромна черква, ние, видинските жители, ще си създадем на пазара една колиба и там ще пее хорът ни, там ще черкуваме”. Дядо Симеон го поизгледал зачудено. После извадил от чекмеджето снопче анонимни писма, скъсал ги на части и споделил: “Идете си, да бъде блажен хорът ви”.
Така пеенето на смесените хорове в църквата било позволено.
Според дневника на диригента “пробивът” провокирал радостни писма и поздравления от всички краища на страната, където очевидно следили войната и очаквали този резултат. Руси Коджаманов за 40-годишния си празник даже бил отличен от Светия синод с парична премия, и то таман за активността си по църковното хорово “пение”.
А към 1930 година Светият синод даже изпраща във Видин преподавател от Музикалната академия - да събере учителки и учители, с цел да се приготвят нови “регенти”, т.е. диригенти за църковни хорове. Ей така, с блестяща победа за дамите приключва тази десетгодишна война в дребния крайдунавски град.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
“Първата ми работа беше да сформира един хор от учениците в гимназията, която в този момент беше държавна. И различен един хор от жители и гражданки основах...”, споделя той за идването си във Видин. Участниците в общоградския хор били подбирани - да са свършили “поне гимназия”, очевидно Руси Коджаманов е съзнавал, че с необразовани и невежи хора мъчно се гради нещо ново. Били все видни жители, сред тях - политикът Найчо Цанов. Пък хористките, естествено, били основно учителки. На първо време смесеният “светски” хор дава концерти, взе участие в градските тържества и “утра” на всякакви сдружения - македонското, женското и други Добре се показва и на молебени, панихиди... Хората го харесват и почват да го канят при подобаващи мотиви. “И когато се случеше молебените, панихидите да се правят вън на площада, пеях и с двата хора. По този метод жителите, па и духовенството, сякаш привикнаха да гледат в черковните служби да вземат присъединяване и дами, което празненство с двата хора ставаше по-бляскаво...”, хвали се Коджаманов.
Но не щеш ли е отворена нова, огромна църква - “Св. Димитър”. При освещаването й, за по-голяма церемониалност, пеят и двата хора. Гражданството - предостатъчно, празникът в действителност става двоен със съпътстващия концерт. Не след дълго обаче стартира да недоволства духовенството:
Не би трябвало да пеят
жени в черквата, не е редно!
Всъщност недоволните са досегашните църковни псалтове, които се усещат изместени и подценени. Митрополитът първоначално се сдържа, само че при среща все натяква на Руси Коджаманов: църквата е синодална, от Светия синод ще го сгълчат безусловно. А той е човек, дето желае да е безупречен. Митрополит Кирил по това време е 67-годишен, доста непоколебим и придирчив към всичко и всички, мъмрел свещениците даже за небрежен външен тип.
В биографията му има какви ли не тествания, в това число изгнание в Сивас, Мала Азия - тъй като при обиск (по донос, естествено!) откриват у него книга за царуването на цар Йоан-Асен II. На Великден гражданският хор отишъл да го поздрави с изпяване на молебствия. Руси Коджаманов си спомня: “Дядо Кирил ни нахока едно хубаво и ний не видяхме по какъв начин се смъкнахме из митрополитските стълби...”
Митрополит Кирил (вляво) и Руси Коджаманов (вдясно)
Дали пък не се е уплашил, че ще му желаят пари за пеенето си? - разясняват хористките.
Не, не от сребролюбие обаче, щом
митрополит Кирил дава 50 хиляди лева
а построяването на Духовната семинария в София
Но тогава хористите му се обидили и не отишли на идната неделна литургия в черквата, което на часа се популяризирало из целия град като тон на бойна тръба. Гражданите зароптали: по какъв начин по този начин хорът е изпъден от черквата! Митрополитът праща човек с опрощение до Руси Коджаманов, само че напрежението остава.
Защото досегашните псалтове не престават да мрънкат, сякаш женското наличие с тип, тоалети, прически, гласове и усмивки ги вкарва в греховни мисли. Те вършат интриги и сплетничат: с тези дами черквата е обърната на “театро”.
Да, по това време театрото, т.е. карагьозчийството, към момента е нещо прекомерно светско, неприлично като занимание и даже развращаващо! Към Светия синод потеглят анонимки. Църковните настоятели, все старци, също недоволстват. Накрая оферират компромис: хорът да пее, но не прикрит горе, а да слезе долу, пред олтара. Надявали са се, че
“жените ще се срамят,
като ги гледат богомолците”,
т.е. мислели, че на срамежливите моми и булки ще им е неприятно от любопитните погледи на мъжете и сами ще се откажат. Или ще ги “откажат” татковци и съпрузи. Да, но не дочакали чак подобен женски позор.
“Войната” траяла 10 години. Докато един ден Синодът изрично подрежда: “хорът би трябвало да напусне черквата”. Самият митрополит прибавя: “Ако щете, останете единствено мъжете”. Отговорът е писмен: “В Светото писание е казано: “Всяко дихание - да хвалит Господа”. Жените и те са Божии създания, позволете им да хвалят Бога”.
Битката за женските хорове продължава - къде открита, къде подмолна. Веднъж видинският кмет отива по работа в Светия синод.
Председател на Синода по това време е дядо Симеон, 64-годишен, възрожденски просветник и член на Българска академия на науките, депутат. Константин Иречек го разказва като “добър човек, остроумен и просветен... отличен разум.... знае французки...”. Видинският кмет, сякаш апропо в диалога, пита:
Защо Светият синод
преследва черковния хор?
Нещо повече, кметът си разрешава ултиматум: “Дядо Симеоне, в случай че Светият синод преследва хора ни, който е единственото бижу на нашата огромна черква, ние, видинските жители, ще си създадем на пазара една колиба и там ще пее хорът ни, там ще черкуваме”. Дядо Симеон го поизгледал зачудено. После извадил от чекмеджето снопче анонимни писма, скъсал ги на части и споделил: “Идете си, да бъде блажен хорът ви”.
Така пеенето на смесените хорове в църквата било позволено.
Според дневника на диригента “пробивът” провокирал радостни писма и поздравления от всички краища на страната, където очевидно следили войната и очаквали този резултат. Руси Коджаманов за 40-годишния си празник даже бил отличен от Светия синод с парична премия, и то таман за активността си по църковното хорово “пение”.
А към 1930 година Светият синод даже изпраща във Видин преподавател от Музикалната академия - да събере учителки и учители, с цел да се приготвят нови “регенти”, т.е. диригенти за църковни хорове. Ей така, с блестяща победа за дамите приключва тази десетгодишна война в дребния крайдунавски град.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ