Левски и Ботев във “Вятърничевата воденица”
По-малкият брат на Дякона – Христо Кунчев, е бил в близкия кръг от другари на поета
Картината „ Васил Левски и Христо Ботев “, художник Александър Поплилов – 1976 година
Една от обичаните за всеки българин страници от историята на нашата национална гражданска война е обвързвана с необикновената „ квартира “ на Васил Левски и Христо Ботев – скованата от мраз „ вятърничева воденица “ в покрайнините на Букурещ. Тази съответна история показва най-обичаните ни национални герои не в пердах на живот и гибел с вековния подтисник – не, през мразовитите дни на ноември и началото на декември 1868 година Ботев и Левски, събрани от случайността, са принудени да живеят ден за ден в една непозната страна. Виждаме двамата млади мъже във време, когато не са толкоз известни (особено Ботев, тогава на 21 години), още по-малко са това, което значат за генерации българи и до през днешния ден.
Запознанството им най-вероятно е станало в читалището „ Братска обич “ – самобитен клуб на „ партията на младите “ в румънската столица. Студът и гладът не са в положение да доведат до обезсърчение двамата младежи. В писмо до своя другар Киро Тулешков бъдещият стихотворец, вестникар и челник споделя възторга си от индивида, който му връща вярата в святата идея. Да прочетем още веднъж тези вълнуващи редове: „ …Приятелят ми Левски, с който живеем, е нечут темперамент! Когато ние се намираме в най-критическо състояние, то той и тогава си е подобен радостен, както и когато се намираме в най-хубаво състояние. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сe радостен! Вечер – дордето ще легнем – той пее; заран, щом си отвори очите, отново пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и премеждия. Приятно е човеку да живее с сходни личности… “
По стичане на събитията пътищата на Левски и Ботев се разделят. Възможно е да са имали още две, а даже и повече срещи, само че това не трансформира нещата. За страдание, писмото на Ботев не е непокътнато в оригинал, а е предадено от Захарий Стоянов в неговата книга „ Христо Ботйов. Опит за биография “ (1888 г.) – съчинение, одобрявано от някои литературни критици за първия български разказ, най-малкото за романизирана биография. Преди няколко години проф. Иван Стоянов, неоспорим ценител и откривател на Левски и националната гражданска война, приведе причини срещу правдоподобността на христоматийната „ история “ с вятърната мелница. Известният наш историк оспори освен въпросното съжителството на двамата революционери, само че даже и персоналното им другарство. Напусналият ни през 2017 година проф. Стоянов е мой учител, по-късно сътрудник, с който постоянно сме имали най-хубави връзки. При цялото ми почитание обаче, анализирайки известните условия, не виждам смисъл от сходна мистификация – било от страна на Киро Тулешков, било на Захарий Стоянов. Имал съм опция да изразя своето виждане за връзките сред двамата титани на революцията, само че дано се обърнем още веднъж към известното и незнайното в тази „ тайнственост “, привеждайки някои нови наблюдения и причини.
Левски и Ботев са се познавали, и то освен „ задочно “. Христо Калофереца, както постоянно се е казвало в нормалния фасон на онази ера, е бил непосредствен освен с Левски, само че и с брат му Христо Кунчев Карловеца. По-малкият брат е „ съквартирант “ на Ботев още веднъж в изоставената вятърна мелница (според някои мемоари „ фабрика “ за фиде на „ въздушна двигателна сила “) във времето, в което Апостола прави своята Първа обиколка в България (7 декември 1868 – 24 февруари 1869 г.). Захарий Стоянов не е добре осведомен за ориста на Христо Кунчев и дава неправилна информация за неговата орис. Не е знаел и че той е брат на Левски, само че това в тази ситуация не е от голяма важност. По-важното е, че Христо Кунчев очевидно е бил в близкия кръг от другари на Ботев. Когато напролет на 1870 година умира от туберкулоза (печалното събитие е записано в тефтерчето на Левски), Велико Попов, един от най-близките съидейници на Ботев, му посвещава стихосбирка! Излизането на поетичната брошура, през днешния ден изцяло забравена, е отразено от Любен Каравелов във вестник „ Свобода “. И това няма по какъв начин да не е било известно на Ботев. При контактите си с младия Ботев наред с персоналните му качества Левски е виждал в него сина на своя прославен съгражданин „ даскал “ Ботьо Петков. Няма да разясняваме възможното роднинство сред двамата, допускано от някои създатели, само че в предаденото от Захарий Стоянов писмо Ботев назовава Левски „ мой сънародник “ – удостоверение, че калоферецът Ботев се е чувствал и „ карловец “ по бащина линия. В онази ера „ родно място “ значи на първо място родното място, пък и е неуместно Ботев да разяснява на Киро Тулешков, че Левски е българин.
Първата обиколка на Левски става допустима, с помощта на скромната сума от тридесет турски лири, предоставени му от Димитър Ценович – основател и основен „ спонсор “ на читалището „ Братска обич “. „ Тридесет лири! Какво ще правиш с толкоз малко пари? “ – възкликва Ценович. „ Аз няма да отида да корумпирам турските министри… Аз нуждая се от пари, едвам мога да пребродвам отсам до някои градове в България и да се облека… “ – още веднъж сведение на Киро Тулешков. То освен не се оспорва от никого, само че и хармонира с казаното от Ботев за безпаричието и оскъдицата, в която са живеели двамата с Левски. Съвременници настояват, че когато през април 1872 година Ботев е задържан във Фокшан, гаранцията за неговото освобождение е платена точно от Ценович, тогава касиер на БРЦК, и то по гледище на Левски.
За вероятните взаимни въздействия сред Левски и Ботев е писано относително рядко. Да излезем от нормалните клишета и се запитаме дали и с какво младият Ботев е могъл да повлияе на надалеч по-опитния Левски? Ще напомним, че Дякона е 10 години по-възрастен, което в тези времена е имало значително значение. Левски към този момент е минал „ школата “ на Раковски, взел участие е в двете легии в Белград през 1861-1862 и 1867-1868 година, бил е „ първокачествен знаменосец “ на „ основния челник “ Панайот Хитов през 1867-ма. И въпреки всичко, сходно въздействие е допустимо. На първо място, Ботев е живял в Русия – мечтаната от Левски опция за приемане на високо обучение. Вероятно разказите на Ботев са повлияли върху демократичните убеждения на Апостола и на сериозното му отношение към съветската политика. Разбира се, Левски е изпитвал въздействие и от страна на Иван Касабов, Теофан Райнов, Любен Каравелов… За разлика от Левски и Ботев обаче, Касабов позволява дуалистична монархия, Каравелов лавира по алтернативата „ република или монархия “ и така нататък Доколкото знаем какви са били контактите на Левски към оня миг, точно от Ботев бъдещият Апостол е можел да получи най-хубава визия за така наречен „ хождение в народ “ – кредото на съветските революционери, от които младият му другар е повлиян още в Одеса. Опозиционното течение се заражда още през 1861 година и придобива по-сериозни мащаби през 70-те години на XIX век. Левски написа в писмо до Панайот Хитов за „ … гражданска война на място… “, т.е. измежду самите българи по градове и села. Ако означаваме това, то е тъй като Апостола постоянно е бил схватлив към всичко, което може да бъде впрегнато в битката. Разбира се, съветското „ хождение в народ “ е със обществена устременост, при Левски приоритет е националното.
В известното си тефтерче Левски собственоръчно е преписал Ботевото стихотворение „ На сбогуване в 1868 “, писано единствено няколко месеца преди срещата им в Букурещ! И, както наподобява, от някоя чернова на самия Ботев? Създателят на Вътрешната революционна организация се интересува от „ Дума на българските емигранти “. Впрочем, в случай че през днешния ден ние знаем задоволително за вестника на Ботев, постанова се да отбележим, че за съвременниците той е нещо мимолетно. „ Дума “ съществува по-малко от два месеца, излиза в стеснен тираж, освен това не в Букурещ, а в Браила. Публикувани са единствено пет броя (от 10 юни до 5 август 1871 г.), само че поп Минчо Кънчев оповестява за разпространяването на „ Думата… “ измежду комитетските дейци в България, явно с утвърждението на Левски. Надали е належащо да припомняме „ Обесването на Васил Левски “ – гениалната Ботева творба, която и през днешния ден ни хваща за гърлото… Наред с поклонението пред подвига на Апостола, този „ един наследник “ (т.е. „ първият “, „ най-големият “) на България, в елегията прозира дълбокото персонално отношение на Христо Ботев към героя, индивида и приятеля Васил Левски.
Картината „ Васил Левски и Христо Ботев “, художник Александър Поплилов – 1976 година Една от обичаните за всеки българин страници от историята на нашата национална гражданска война е обвързвана с необикновената „ квартира “ на Васил Левски и Христо Ботев – скованата от мраз „ вятърничева воденица “ в покрайнините на Букурещ. Тази съответна история показва най-обичаните ни национални герои не в пердах на живот и гибел с вековния подтисник – не, през мразовитите дни на ноември и началото на декември 1868 година Ботев и Левски, събрани от случайността, са принудени да живеят ден за ден в една непозната страна. Виждаме двамата млади мъже във време, когато не са толкоз известни (особено Ботев, тогава на 21 години), още по-малко са това, което значат за генерации българи и до през днешния ден.
Запознанството им най-вероятно е станало в читалището „ Братска обич “ – самобитен клуб на „ партията на младите “ в румънската столица. Студът и гладът не са в положение да доведат до обезсърчение двамата младежи. В писмо до своя другар Киро Тулешков бъдещият стихотворец, вестникар и челник споделя възторга си от индивида, който му връща вярата в святата идея. Да прочетем още веднъж тези вълнуващи редове: „ …Приятелят ми Левски, с който живеем, е нечут темперамент! Когато ние се намираме в най-критическо състояние, то той и тогава си е подобен радостен, както и когато се намираме в най-хубаво състояние. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сe радостен! Вечер – дордето ще легнем – той пее; заран, щом си отвори очите, отново пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и премеждия. Приятно е човеку да живее с сходни личности… “
По стичане на събитията пътищата на Левски и Ботев се разделят. Възможно е да са имали още две, а даже и повече срещи, само че това не трансформира нещата. За страдание, писмото на Ботев не е непокътнато в оригинал, а е предадено от Захарий Стоянов в неговата книга „ Христо Ботйов. Опит за биография “ (1888 г.) – съчинение, одобрявано от някои литературни критици за първия български разказ, най-малкото за романизирана биография. Преди няколко години проф. Иван Стоянов, неоспорим ценител и откривател на Левски и националната гражданска война, приведе причини срещу правдоподобността на христоматийната „ история “ с вятърната мелница. Известният наш историк оспори освен въпросното съжителството на двамата революционери, само че даже и персоналното им другарство. Напусналият ни през 2017 година проф. Стоянов е мой учител, по-късно сътрудник, с който постоянно сме имали най-хубави връзки. При цялото ми почитание обаче, анализирайки известните условия, не виждам смисъл от сходна мистификация – било от страна на Киро Тулешков, било на Захарий Стоянов. Имал съм опция да изразя своето виждане за връзките сред двамата титани на революцията, само че дано се обърнем още веднъж към известното и незнайното в тази „ тайнственост “, привеждайки някои нови наблюдения и причини.
Левски и Ботев са се познавали, и то освен „ задочно “. Христо Калофереца, както постоянно се е казвало в нормалния фасон на онази ера, е бил непосредствен освен с Левски, само че и с брат му Христо Кунчев Карловеца. По-малкият брат е „ съквартирант “ на Ботев още веднъж в изоставената вятърна мелница (според някои мемоари „ фабрика “ за фиде на „ въздушна двигателна сила “) във времето, в което Апостола прави своята Първа обиколка в България (7 декември 1868 – 24 февруари 1869 г.). Захарий Стоянов не е добре осведомен за ориста на Христо Кунчев и дава неправилна информация за неговата орис. Не е знаел и че той е брат на Левски, само че това в тази ситуация не е от голяма важност. По-важното е, че Христо Кунчев очевидно е бил в близкия кръг от другари на Ботев. Когато напролет на 1870 година умира от туберкулоза (печалното събитие е записано в тефтерчето на Левски), Велико Попов, един от най-близките съидейници на Ботев, му посвещава стихосбирка! Излизането на поетичната брошура, през днешния ден изцяло забравена, е отразено от Любен Каравелов във вестник „ Свобода “. И това няма по какъв начин да не е било известно на Ботев. При контактите си с младия Ботев наред с персоналните му качества Левски е виждал в него сина на своя прославен съгражданин „ даскал “ Ботьо Петков. Няма да разясняваме възможното роднинство сред двамата, допускано от някои създатели, само че в предаденото от Захарий Стоянов писмо Ботев назовава Левски „ мой сънародник “ – удостоверение, че калоферецът Ботев се е чувствал и „ карловец “ по бащина линия. В онази ера „ родно място “ значи на първо място родното място, пък и е неуместно Ботев да разяснява на Киро Тулешков, че Левски е българин.
Първата обиколка на Левски става допустима, с помощта на скромната сума от тридесет турски лири, предоставени му от Димитър Ценович – основател и основен „ спонсор “ на читалището „ Братска обич “. „ Тридесет лири! Какво ще правиш с толкоз малко пари? “ – възкликва Ценович. „ Аз няма да отида да корумпирам турските министри… Аз нуждая се от пари, едвам мога да пребродвам отсам до някои градове в България и да се облека… “ – още веднъж сведение на Киро Тулешков. То освен не се оспорва от никого, само че и хармонира с казаното от Ботев за безпаричието и оскъдицата, в която са живеели двамата с Левски. Съвременници настояват, че когато през април 1872 година Ботев е задържан във Фокшан, гаранцията за неговото освобождение е платена точно от Ценович, тогава касиер на БРЦК, и то по гледище на Левски.
За вероятните взаимни въздействия сред Левски и Ботев е писано относително рядко. Да излезем от нормалните клишета и се запитаме дали и с какво младият Ботев е могъл да повлияе на надалеч по-опитния Левски? Ще напомним, че Дякона е 10 години по-възрастен, което в тези времена е имало значително значение. Левски към този момент е минал „ школата “ на Раковски, взел участие е в двете легии в Белград през 1861-1862 и 1867-1868 година, бил е „ първокачествен знаменосец “ на „ основния челник “ Панайот Хитов през 1867-ма. И въпреки всичко, сходно въздействие е допустимо. На първо място, Ботев е живял в Русия – мечтаната от Левски опция за приемане на високо обучение. Вероятно разказите на Ботев са повлияли върху демократичните убеждения на Апостола и на сериозното му отношение към съветската политика. Разбира се, Левски е изпитвал въздействие и от страна на Иван Касабов, Теофан Райнов, Любен Каравелов… За разлика от Левски и Ботев обаче, Касабов позволява дуалистична монархия, Каравелов лавира по алтернативата „ република или монархия “ и така нататък Доколкото знаем какви са били контактите на Левски към оня миг, точно от Ботев бъдещият Апостол е можел да получи най-хубава визия за така наречен „ хождение в народ “ – кредото на съветските революционери, от които младият му другар е повлиян още в Одеса. Опозиционното течение се заражда още през 1861 година и придобива по-сериозни мащаби през 70-те години на XIX век. Левски написа в писмо до Панайот Хитов за „ … гражданска война на място… “, т.е. измежду самите българи по градове и села. Ако означаваме това, то е тъй като Апостола постоянно е бил схватлив към всичко, което може да бъде впрегнато в битката. Разбира се, съветското „ хождение в народ “ е със обществена устременост, при Левски приоритет е националното.
В известното си тефтерче Левски собственоръчно е преписал Ботевото стихотворение „ На сбогуване в 1868 “, писано единствено няколко месеца преди срещата им в Букурещ! И, както наподобява, от някоя чернова на самия Ботев? Създателят на Вътрешната революционна организация се интересува от „ Дума на българските емигранти “. Впрочем, в случай че през днешния ден ние знаем задоволително за вестника на Ботев, постанова се да отбележим, че за съвременниците той е нещо мимолетно. „ Дума “ съществува по-малко от два месеца, излиза в стеснен тираж, освен това не в Букурещ, а в Браила. Публикувани са единствено пет броя (от 10 юни до 5 август 1871 г.), само че поп Минчо Кънчев оповестява за разпространяването на „ Думата… “ измежду комитетските дейци в България, явно с утвърждението на Левски. Надали е належащо да припомняме „ Обесването на Васил Левски “ – гениалната Ботева творба, която и през днешния ден ни хваща за гърлото… Наред с поклонението пред подвига на Апостола, този „ един наследник “ (т.е. „ първият “, „ най-големият “) на България, в елегията прозира дълбокото персонално отношение на Христо Ботев към героя, индивида и приятеля Васил Левски.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ