Шансът на България да оглави Европа
По-добре да препишем непокътнат закон от някоя уредена страна, като Австралия да вземем за пример
Успехите се дължат най-вече на частния бранш, без значение от страната
По-малко се интересувам къде ще отидат приятелите или сътрудниците, от това дали те изцяло ще се изключат, и по-специално ще останат ли отвън телефоните си, ще се изключат ли от Twitter и Фейсбук?
Има доста малко места на българска земя със междинна работна заплата равна на тази в Централна Европа. Но по тази причина пък съвсем всички места в които се добиват първични материали, намиращи се под българската земя, са с такива работни заплати – българската минна промишленост процъфтява.
Преди два месеца на събитие в границите на Българското председателство на Съвета на Европейски Съюз министър Теменужка Петкова с горделивост разгласи сериозния принос на минната промишленост за българската стопанска система от към 5% от брутния вътрешен артикул. Като дял от стопанската система, рудодобивът подрежда България в челната петица на Европа – изоставаме единствено от Хърватия и Румъния, като сме един до друг с Полша, Дания и Холандия. Пряко заетите в бранша са над 30 000 души, непряко заетите – към 120 000, а продуктивността на труда е близо 2.5 пъти по-висока от междинната за индустриалния бранш. Средната работна заплата в бранша е към 70% по-висока от междинната работна заплата в България, цели западнали през 1990-те и началото на 20-и век региони са съживени, поради водещите ни рудници и рудо-преработващи предприятия, и така нататък Макар министърът на енергетиката да се похвали с тези безспорни триумфи на бранша, ясно, че и триумфите се дължат най-вече на частния бранш и че и в този бранш вложителите работят без особена поддръжка от страна на страната и постоянно срещат значима опозиция от популистки и псевдо-зелени групи от хора. А в този момент си представете какво може да реализира българската минна промишленост, в случай че страната й помогне… Например, да се превърнем в европейски водач по рудодобив? Но по какъв начин да стане това?
Понастоящем най-голямата спънка пред развиването на минната промишленост е абдикацията на страната от самодейна политика в бранша. Държавните институции чакат вложителите да се оправят с всички проблеми сами, с цел да дадат най-после своята благословия. Местните хора са подлъгани, че ще се токсини златна Добруджа или китните трънски хълмчета? Държавата мълчи. Еко-рекетьори желаят рушвети и заплашват със саботажи на всеки ъгъл? Държавата не чула. Дупки в закона предпоставят към безкрайни обжалвания и разпъване на процедурите с десетилетия? Държавата споделя, че всичко е тъкмо.
Резултатът от абдикацията на страната от дейна политика в бранша е нулата отворени нови рудници за последните 30 години. Нито един вложител не е показал предпочитание, не е имал ресурсите, не е посветил времето и не е съумял да се пребори с множеството спънки пред отварянето на напълно нов рудник в България. Дори се стигна до парадокса чисто български предприятия като „ Минстрой “ да купуват рудници в прилежащи страни преди да отворят нови такива в България.
Живот и здраве, това най-сетне ще се промени през 2019 година с отварянето на Ада Тепе от „ Дънди Прешъс “.
Местният референдум в Трън сложи рисковия казус посредством локални референдуми да се взема решение бъдещето на подземни запаси, които са благосъстоятелност на страната и с чието предписание са натоварени централните управляващи.
„ Асарел-Медет “ показа интерес към обновяване и разширение на остаряла мина, само че против самодейността се провежда огромна, в голяма степен пропагандна акция. Държавата се сниши и не опроверга нито едно лъжливо изказване, изнесено в общественото пространство. В последна сметка, комфортният излаз беше организацията на локален референдум и противозаконното блокиране на капиталовото желание. Две години по-късно, в Трън няма нито помен от обещаните био-животновъдство, био-хотели, био-земеделие, био- какво ли не, само че белята към този момент беше сторена.
Ако централните управляващи в България желаят да оставят локалните общности да вземат решение, то това би трябвало да се уреди ясно в законите и Конституцията. Ако ли не, то изпълнителната власт в София би трябвало да поеме своята отговорност по тези въпроси.
Наскоро българският парламент одобри нов Закон за концесиите, който несъмнено основава една много ефикасна и модерна рамка за даване на концесии… на всичко, с изключение на на подземни благосъстояния. Защото последните са изключени от неговия обсег и за тях редът минава по безнадеждно остарелия Закон за подземните благосъстояния и още две дузини членове, разпръснати в една дузина други закони. Истината е, че редът по придобиване на концесия за рандеман на подземни благосъстояния в България е безреден, отчайващо сложен и цялостен с разпореждания, които могат да се поясняват по 100 разнообразни метода.
Например, представете си, че след огромна тъга и 300 зора съумеете да спечелите правото да проучите едни 1000 декара за рандеман на волфрам с евентуално находище на волфрам на едни 100 декара. Всичко хубаво, само че там волфрам няма, а откривате злато и мед. Законът обаче, не ви разрешава да регистрирате откритите находища, даже те да са най-богатите на света. Не единствено това, само че не разрешава и на страната да разпознае тези находища като налични. Тоест, не стига, че проучващият вложител е прецакан, само че и страната сама себе си е прецакала. Или пък се оказва, че находището на волфрам не е тъкмо в тези 100 декара, а в прилежащите 100 декара, въпреки и отново в имота от 1000 декара? Пак греда – това се брои за друго находище, въпреки и в същата концесионна повърхност. Има го и разновидността всичко да мине по проект, вие да намерите волфрама тъкмо там, където го очаквате, само че в това време вашата компания да изпита финансови компликации. Появява се отнякъде най-голямата рудодобивна компания в света и споделя „ Супер, открихте находището, аз ви предлагам 50 млн. лева да изплатя правата и започвам да добивам “. Голям кеф, но и сметка без кръчмар. Законът не ви разрешава да си прехвърлите правата, надлежно вие би трябвало да ги изгубите и по-късно различен вложител да премине по същата 20-годишна адска процедура. Тук някъде стигаме и до неналичието на периоди за изговаряне на администрацията, или пък където такива има, те са „ инструктивни “ – т.е. целесъобразни. Можем да продължим с де факто съвсем невъзможното променяне на статута на гори в концесионната повърхност за рандеман на подземни благосъстояния, родилните страдания и празноти към смяната на предопределение на аграрни земи, задължението вложителят да изнамери всички наследници до 10-о коляно и на най-малкия имот при към момента раздрънкан кадастър, и така нататък
С две думи – Mamma Mia! Имайки поради какъв брой огромен е батакът, може би най-лесното нещо ще е да се препише един непокътнат и актуален закон за подземните благосъстояния от някоя уредена страна – да вземем за пример, Австралия.
Огромното болшинство българи безспорно са подведени, че концесионните такси за рудодобива в България са смешни проценти и се крадат някакви големи милиарди. Колкото и смешно да звучи, заблудата произлезе от умишленото или несъзнателно комплициране сред „ доходи “ и „ облага “.
Концесионните такси за рудодобив в България са към 1.5% от цената на металите в добитите количества руда, изчислено по средноаритметични цени по международните котировки. Това е един тип такса върху приходите при продажбата на крайния артикул, даже без значение дали този артикул ще се продаде в България или не.
Ако опростим изчисленията до съответствие сред концесионно заплащане и облага преди налози, то концесионната такса е към 10% до 13% от облагата на предприятието преди налози. Ако към концесионната такса бъдат добавени корпоративния налог и осигуровките за сметка на работодателя, то директните доходи за държавния бюджет от концесиите се равняват на към 30% до 40% от облагата преди налози в другите години.
Въз основа на проучване на одиторската компания „ Прайс Уотърхаус Купърс “ можем да създадем следното съпоставяне сред концесионната такса в България и таксите в други водещи в рудодобива страни:
1. Преизчислени концесионни хонорари сред 10% и 13% от облага преди налози на година в България при 1%-12% в Перу, 2%-16% в Канада, 0%-14% в Чили, 2%-5% в Съединени американски щати.
2. Преизчислени концесионни хонорари в България от 3 до 4% от чистите доходи от продажби (т.е. „ оборота “ единствено на локалното дружество при продажбата на концентрат) при 0.5%-4% за Китай, 1%-2% за Бразилия, 3.75%-4% за Индонезия и 5% за Гана.
Тоест, концесионните хонорари в България са съпоставими със междинните стойности на всички места по света и е отговорност на държавните институции да обяснят това на гласоподавателите, с цел да няма предстоящ напън върху евентуални вложители.
При дебатите дали да се стартира или не някой нов минен план, постоянно изгодите от него се свеждат надали освен до концесионната такса. Половината от нея в действителност остава в общината, само че плюсовете от плановете надалеч не се изчерпват единствено с това. Колкото и необичайно да звучи, българската минна индустрия е един от дребното браншове през днешния ден, които не изпитват апетит за фрагменти. Това е резултат на две неща – ползотворното партньорство сред Българската минно-геоложка камара и отрасловият Минно-геоложки университет и умеенето на българските предприятия в рудодобива да намират и образоват фрагменти измежду локалните хора. И когато споделям миньори, забравете стандарта на измърсен със сажди разтеглен плебей, млатещ с кирка от заран до вечер. Миньорите в тези компании работят с джойстици и компютри, това са повече геймъри, в сравнение с труженици.
Успехите се дължат най-вече на частния бранш, без значение от страната
По-малко се интересувам къде ще отидат приятелите или сътрудниците, от това дали те изцяло ще се изключат, и по-специално ще останат ли отвън телефоните си, ще се изключат ли от Twitter и Фейсбук?
Има доста малко места на българска земя със междинна работна заплата равна на тази в Централна Европа. Но по тази причина пък съвсем всички места в които се добиват първични материали, намиращи се под българската земя, са с такива работни заплати – българската минна промишленост процъфтява.
Преди два месеца на събитие в границите на Българското председателство на Съвета на Европейски Съюз министър Теменужка Петкова с горделивост разгласи сериозния принос на минната промишленост за българската стопанска система от към 5% от брутния вътрешен артикул. Като дял от стопанската система, рудодобивът подрежда България в челната петица на Европа – изоставаме единствено от Хърватия и Румъния, като сме един до друг с Полша, Дания и Холандия. Пряко заетите в бранша са над 30 000 души, непряко заетите – към 120 000, а продуктивността на труда е близо 2.5 пъти по-висока от междинната за индустриалния бранш. Средната работна заплата в бранша е към 70% по-висока от междинната работна заплата в България, цели западнали през 1990-те и началото на 20-и век региони са съживени, поради водещите ни рудници и рудо-преработващи предприятия, и така нататък Макар министърът на енергетиката да се похвали с тези безспорни триумфи на бранша, ясно, че и триумфите се дължат най-вече на частния бранш и че и в този бранш вложителите работят без особена поддръжка от страна на страната и постоянно срещат значима опозиция от популистки и псевдо-зелени групи от хора. А в този момент си представете какво може да реализира българската минна промишленост, в случай че страната й помогне… Например, да се превърнем в европейски водач по рудодобив? Но по какъв начин да стане това?
Понастоящем най-голямата спънка пред развиването на минната промишленост е абдикацията на страната от самодейна политика в бранша. Държавните институции чакат вложителите да се оправят с всички проблеми сами, с цел да дадат най-после своята благословия. Местните хора са подлъгани, че ще се токсини златна Добруджа или китните трънски хълмчета? Държавата мълчи. Еко-рекетьори желаят рушвети и заплашват със саботажи на всеки ъгъл? Държавата не чула. Дупки в закона предпоставят към безкрайни обжалвания и разпъване на процедурите с десетилетия? Държавата споделя, че всичко е тъкмо.
Резултатът от абдикацията на страната от дейна политика в бранша е нулата отворени нови рудници за последните 30 години. Нито един вложител не е показал предпочитание, не е имал ресурсите, не е посветил времето и не е съумял да се пребори с множеството спънки пред отварянето на напълно нов рудник в България. Дори се стигна до парадокса чисто български предприятия като „ Минстрой “ да купуват рудници в прилежащи страни преди да отворят нови такива в България.
Живот и здраве, това най-сетне ще се промени през 2019 година с отварянето на Ада Тепе от „ Дънди Прешъс “.
Местният референдум в Трън сложи рисковия казус посредством локални референдуми да се взема решение бъдещето на подземни запаси, които са благосъстоятелност на страната и с чието предписание са натоварени централните управляващи.
„ Асарел-Медет “ показа интерес към обновяване и разширение на остаряла мина, само че против самодейността се провежда огромна, в голяма степен пропагандна акция. Държавата се сниши и не опроверга нито едно лъжливо изказване, изнесено в общественото пространство. В последна сметка, комфортният излаз беше организацията на локален референдум и противозаконното блокиране на капиталовото желание. Две години по-късно, в Трън няма нито помен от обещаните био-животновъдство, био-хотели, био-земеделие, био- какво ли не, само че белята към този момент беше сторена.
Ако централните управляващи в България желаят да оставят локалните общности да вземат решение, то това би трябвало да се уреди ясно в законите и Конституцията. Ако ли не, то изпълнителната власт в София би трябвало да поеме своята отговорност по тези въпроси.
Наскоро българският парламент одобри нов Закон за концесиите, който несъмнено основава една много ефикасна и модерна рамка за даване на концесии… на всичко, с изключение на на подземни благосъстояния. Защото последните са изключени от неговия обсег и за тях редът минава по безнадеждно остарелия Закон за подземните благосъстояния и още две дузини членове, разпръснати в една дузина други закони. Истината е, че редът по придобиване на концесия за рандеман на подземни благосъстояния в България е безреден, отчайващо сложен и цялостен с разпореждания, които могат да се поясняват по 100 разнообразни метода.
Например, представете си, че след огромна тъга и 300 зора съумеете да спечелите правото да проучите едни 1000 декара за рандеман на волфрам с евентуално находище на волфрам на едни 100 декара. Всичко хубаво, само че там волфрам няма, а откривате злато и мед. Законът обаче, не ви разрешава да регистрирате откритите находища, даже те да са най-богатите на света. Не единствено това, само че не разрешава и на страната да разпознае тези находища като налични. Тоест, не стига, че проучващият вложител е прецакан, само че и страната сама себе си е прецакала. Или пък се оказва, че находището на волфрам не е тъкмо в тези 100 декара, а в прилежащите 100 декара, въпреки и отново в имота от 1000 декара? Пак греда – това се брои за друго находище, въпреки и в същата концесионна повърхност. Има го и разновидността всичко да мине по проект, вие да намерите волфрама тъкмо там, където го очаквате, само че в това време вашата компания да изпита финансови компликации. Появява се отнякъде най-голямата рудодобивна компания в света и споделя „ Супер, открихте находището, аз ви предлагам 50 млн. лева да изплатя правата и започвам да добивам “. Голям кеф, но и сметка без кръчмар. Законът не ви разрешава да си прехвърлите правата, надлежно вие би трябвало да ги изгубите и по-късно различен вложител да премине по същата 20-годишна адска процедура. Тук някъде стигаме и до неналичието на периоди за изговаряне на администрацията, или пък където такива има, те са „ инструктивни “ – т.е. целесъобразни. Можем да продължим с де факто съвсем невъзможното променяне на статута на гори в концесионната повърхност за рандеман на подземни благосъстояния, родилните страдания и празноти към смяната на предопределение на аграрни земи, задължението вложителят да изнамери всички наследници до 10-о коляно и на най-малкия имот при към момента раздрънкан кадастър, и така нататък
С две думи – Mamma Mia! Имайки поради какъв брой огромен е батакът, може би най-лесното нещо ще е да се препише един непокътнат и актуален закон за подземните благосъстояния от някоя уредена страна – да вземем за пример, Австралия.
Огромното болшинство българи безспорно са подведени, че концесионните такси за рудодобива в България са смешни проценти и се крадат някакви големи милиарди. Колкото и смешно да звучи, заблудата произлезе от умишленото или несъзнателно комплициране сред „ доходи “ и „ облага “.
Концесионните такси за рудодобив в България са към 1.5% от цената на металите в добитите количества руда, изчислено по средноаритметични цени по международните котировки. Това е един тип такса върху приходите при продажбата на крайния артикул, даже без значение дали този артикул ще се продаде в България или не.
Ако опростим изчисленията до съответствие сред концесионно заплащане и облага преди налози, то концесионната такса е към 10% до 13% от облагата на предприятието преди налози. Ако към концесионната такса бъдат добавени корпоративния налог и осигуровките за сметка на работодателя, то директните доходи за държавния бюджет от концесиите се равняват на към 30% до 40% от облагата преди налози в другите години.
Въз основа на проучване на одиторската компания „ Прайс Уотърхаус Купърс “ можем да създадем следното съпоставяне сред концесионната такса в България и таксите в други водещи в рудодобива страни:
1. Преизчислени концесионни хонорари сред 10% и 13% от облага преди налози на година в България при 1%-12% в Перу, 2%-16% в Канада, 0%-14% в Чили, 2%-5% в Съединени американски щати.
2. Преизчислени концесионни хонорари в България от 3 до 4% от чистите доходи от продажби (т.е. „ оборота “ единствено на локалното дружество при продажбата на концентрат) при 0.5%-4% за Китай, 1%-2% за Бразилия, 3.75%-4% за Индонезия и 5% за Гана.
Тоест, концесионните хонорари в България са съпоставими със междинните стойности на всички места по света и е отговорност на държавните институции да обяснят това на гласоподавателите, с цел да няма предстоящ напън върху евентуални вложители.
При дебатите дали да се стартира или не някой нов минен план, постоянно изгодите от него се свеждат надали освен до концесионната такса. Половината от нея в действителност остава в общината, само че плюсовете от плановете надалеч не се изчерпват единствено с това. Колкото и необичайно да звучи, българската минна индустрия е един от дребното браншове през днешния ден, които не изпитват апетит за фрагменти. Това е резултат на две неща – ползотворното партньорство сред Българската минно-геоложка камара и отрасловият Минно-геоложки университет и умеенето на българските предприятия в рудодобива да намират и образоват фрагменти измежду локалните хора. И когато споделям миньори, забравете стандарта на измърсен със сажди разтеглен плебей, млатещ с кирка от заран до вечер. Миньорите в тези компании работят с джойстици и компютри, това са повече геймъри, в сравнение с труженици.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ