Писмо без адрес От опакото се виждам. Здравей. Бяхме някога

Писмо без адрес

От опакото се виждам. Здравей. Бяхме в миналото един до различен, след това - един в различен, в този момент - един без различен. Това вдървяване ме кара да си мисля, че и дървоядът е към този момент мъртъв. Най-после, популярност Богу. Инак - любовта ни е неделима. Здравей. И тъй като няма да си приказваме един на различен - ще се погледнем в доживотното спане: там сме дружно. Там и след - какъв добитък за развъждане, божи кравички, които търкалят това Нещо, което Сме. Здравей. Ние сме вътре в Нещото, което трополи по Времето, опирайки се о Земята, която е също едно такова Нещо, въртящо се в своя си орбита, нямащо си различен избор. Видяхме се. Пътуваме. Към.

Из бъдещата книга "Само това "

Ето, видя ли нощес?... На Световното по футбол в Русия британците паднаха на полуфинала от нашите балканци - хърватите. А футболната игра са я измислили самонадеяните англичани. Не зложелателствам, само че не ме е напуснало огорчението от злорадството на Чърчил, който се гаврел с моя народ, казвайки, че на Балканите имало едно племе българи, които при вървене на баня, си казвали честито. Е, честито, Уинстън.

12 юли 2018


Човекът и кучето

Какво индивидът не открадна.
И огъня. И всякакви работи.
Тъй оцеля. Уж не пропадна.
Но. Положителната уязвимост
била е нож с две остриета.
(Кажи, какво ти е, Природо.
Какво ще стане с теб, плането.
Какво ще вършиме, нации,
без самун, вода, без О2.)
Човекът зубри си уроците.
Но на какво не сме очевидци.
Той взе на кучето пороците.
То - неговите добродетели.

Милост

Спомням си всеобщия напредък.
Викахме във смешните си функции:
Милост от природата не щем.
Милост от природата не молим...

Кой ни вкара в този печален цирк.
Кой написа тази смешна драма.
Казвате, че създателят го няма.
Заслужава не ритник отдире,
заслужава жив да го дерем
и надали то ще е задоволително.
Милост от природата не щем.

А в този момент ми споделят: Куче влачи,
следа няма... Мигар и по този начин...
Мигар куче влачи - следа няма...
Здрав и прав бях... Вече съм недъгав.
Господи, какъв живот - машинация.

Милост от природата най-малко
желая да желая. Прошка апелирам.
Нека тя ми бъде конкурент.
И да ми даде естествена роля.
Късно ли е да й стана плебей,
с цел да се съвземе, с цел да може
тя да ме запомни със положително...

Вярвайте, обичам ви, госпожо.


Еничарско

Ти се плашиш от моята кучешка памет,
че помня.
Затова ли от общата ни каменоломна
взе камък,
който криеш във пазвата, благи съседе
едничък.
Хайде, хвърляй. Дано ме уцелиш, еничарю...
Приседнал,
обмислям над нашето братско начало
далечно.
И излиза най-после - какво - че не преча.
Венчален
пръстен имам, от Свободата получен.
И в действителност
ще те помни наранената ми същина
кучешка.
И визия съм нямал за тебе до през вчерашния ден,
я гледай.
Колко необичайно е, че ни разделя успеха,
червею.

Сбогуване

Във Дома на покойника
сте навели очите.
Той - лежи, вий - стърчите.
Запомнете си двойника.
Тук е всичко образно.
Затова - ще мълчите.
Щом индивидът прогледне,
си затваря очите.

Арбитър на себе си

Работи, мой човек, работи.
Всяка работа работа желае.
Щом не си абортиран,
работи и не пискай.
Запомни: на света си пристигнал,
с цел да кажеш самичък всичко посредством работа.
Хайде, пей, мой отшелнико.
Работи, птичко храбра.

Друг

Друг ще легне във леглото ми.
Друг ще ми наметне ризата.
Друг ще ми изпие чашата.
Наздраве, Друг.
(Аз изяснявам себе си
пред себе си
на себе си.)

Птиците

Птиците... Ах, птиците...
Със звуци небесата са подпрели.
И всяка птица своя ария има.

Единствено орлите са безпесенни.

Навярно всичко щеше да немее,
в случай че орлите можеха да пеят.


Светулка

Скрит в пещерата на нощта, си мисля:
Защо пристигнах на този божи свят.
Кое му е напред, кое - обратно...
Стърча ли в действителност, или съм висящ.

Скрит в пещерата на нощта, се заглеждам
в делата си, в самите си черти.
И отново си мисля: Цветето цъфти
във своя си сезон, то не умира.
А аз съм просто въгленче в пещта
на към този момент завъртяната турбина.

След малко над комина ще премине
светулка в пещерата на нощта.

Бяла гарга

Преустроили се събратя,
разграничени сме и ни проличава.
Аз съм бялата гарга, която
бие все на очи.
Затова съм укривател самичък на себе си
и не очаквам от вас новина и самун.
А си споделям от време на време: Хлебен съм,
по човешки съм слаб.
Но не ми е до общата пита.
Честно слово - не ми е до дял.
Никой мъртъв до през днешния ден не попита
от какво е починал.


Тринадесет стиха за Владимир Висоцки

Познавахме се с него, що да укривам.
Звезда в съзвездието на Русия.
Та по тази причина и тази моя ода
е за звездата с името Володя -
обичания от Марина Влади,
любимеца на остарели и на млади.
Сравнимо е със морската буря
момчето театрално на Русия.
Не пееше, то просто се раздираше.
Разбираше го цялото родно място.
Разбираше го цялото човечество.
Че на Висоцки в дрезгавия глас
бе болката, даже плачът за нас.


Луд

Няма с какво да смаем света,
с изключение на като българи.
Пейо Яворов

Върху тази земя -
млада грешница хубава,
доста огън димя,
доста нещо отиде изгубено.

Върху тази земя
още падам и ставам,
още моите стави
са на оня Дамян,
който танеца води:
Като рипне,
та небето пипне...

Дръж се, мой народе.

Сега и след

Не забравяш, че си стихотворец.
Пак се будиш и ето -
вземаш своя бележник
с нова остаряла вяра,
че шедьовър ще се роди.
На Пегаса си казваш: Дий...
И към утрото той се понася.
А лъчите в очите му май са,
вместо тази бездарна трева.
Само това ли... Не единствено.
Знае той, че от време Адамово
апетит пълзи в тънките му вътрешности,
че и Ева към този момент я няма,
само че в лъчите се носи мълва,
че ще пристигна... Не единствено това.
А че в някакво бъдещо утро
ще довтаса и новият Уитман
и по моя креват
ще си скубне трева.
О, не, единствено това...
Тая запетая след не-то
е поникнала снощи в спането ми.
Та рано или късно
Пегасът ми ще я откъсне.
И какво от това,
пита съседката Марги,
я виж единствено каква заспалост...
А Пенчо - приятелят и съседът -
заключи: Над тревата няма победа.
Философски ме гледа.

Музо, моя златна монето,
времето ми е конкурент.
Ще ме вземе със мощ.
Мила ми Венето...
Няма по какъв начин да се спася от това,
щом всичко е трева.


Луда крава

В дивата си мощ бях, когато
ме подгони луда крава.
Втурна се към мене тя напряко.
Но се вкопчих аз в рогата й.
Много пот от мен изтече, доста
пяна тя избълва. Но когато
беше повалено туй рогато,
проснах се до вимето му огнено.
И от бозките на луда крава
мляко суках като кърмаче.
Може би ме взе тя за малаче,
само че не можеше да се изправи.
Тя лежеше в бурена безсилна,
отмаляла и зашеметена.
Кравата бе ужасно изумена,
че я галя.
В нейните очи аз се огледах.
На челото си видях бял кичур...
В мен говедо търсеше добичето.
Аз индивида търсех у говедото.

Буква

Защото въпреки всичко тялото е тука,
душата се мотае
в тая стая,
а мисълта по дяволите хукна -
с цел да доближи края
на безкрая,
аз мога и в леглото си да пукна,
душата зная,
ще откри парадайса,
само че мисълта си ще заключа в писмен знак:
килия вая,
да я обуздая.

Глава

Много дребна ни е вярата
и от срещата Путин - Тръмп,
щом и Господ присвива вежди.
И на него светът му е безценен.

А светът към този момент месец е футбол.
Но и в тази игра дебне гибел.
И в ефира се носи "гутбай "...
на света от гърдите откъртен.

Не мирясва светът, не мирясва.
Пее, плаче, зверски крещи...
И след всичко - какво - огромен праз.
Май тъй като е безсилен.

Погледнете света по какъв начин се мята.
Как неистово се тресе...
А Земята зелена... Земята...
като че ли русата глава на Есенин...

Че международното по футбол в Русия
е мозайка от всички десени...

Господ няма ли да избави
тази руса глава на Есенин...



Тук, на това място, би трябвало да написа, че поетът Велин Георгиев е роден в Пиринския завършек на 21 ноември 1933 година на предишния век, че е създател на повече от 40 книги с лирика и журналистика, че е основател и живописен началник на Националния книжовен салон "Старинният файтон ", в който за 25 години към този момент е показал над хиляда нови книги на модерни български създатели, че награди, че това, че това - няма смисъл.
Това съм. Още съм още.