Какво да ти купя, Сияна: разказ с продължение от Здравка Евтимова
Пиша ти писмо, блага. Но нямам хартия. Нямам химикал, нито молив. Пиша го мислено. Не зная дали си гладна в този момент, Сияна. Отбий се до детето. Малката ме беше помолила да ѝ купя водни бои и блок за изобразяване. Не ѝ купих. Тръгнах преждевременно. Моля те, купи ѝ ти и ѝ ги занеси.
Писмата си пишеше насън, до момента в който копаеше – трябваше да издълбаят ровове, да поставят тръби и беше доста влажно. Не плащаха постоянно и той с последните пари отпътува в Брюксел. Имаше един другар Бериша, албанец. И албанецът не плащаше постоянно, само че най-малко го прибра в гаража си, след това го изхвърли от гаража, само че в сърцето си Бериша беше положително момче и сподели:
- Ела, брате. На тавана ще живееш, единствено двеста евро ще даваш, има ток, и тоалетна има. Пробвай там да се миеш.
Бериша беше доста почтен човек, даде му остарял матрак. И остарели одеяла му даде, и старите си ризи му даде. Бяха огромни и необятни ризите, тъй като Христо отслабна. Отиваше в кафене „ Небе ” в Евер. Там най-малко беше топло и се сгряваше. Кафето беше на ниска цена и хубаво. Христо поправяше я кафе машината, я счупен стол, я метеше или омазваше стена. Тапети лепеше, даже от време на време гледаше внучето на Бериша, по тази причина го пояха с хладък чай, от време на време Бериша му даваше и четири-пет пакетчета захар.
Христо закусваше и обядваше самун със захар, само че даже когато преглъщаше самун със захар, ѝ пишеше писмото – за което нямаше нито хартия, нито ръце – тъй като все влачеше нещо за гаража на Бериша. В Брюксел непрекъснато ръмеше, само че дъждът не пречеше - беше спокоен, даже и да духаше вятър. Брюкселският дъжд беше мъгла, която вали и не желае да ти навреди.
Сияна, още като те видях, разбрах, че би трябвало да те спася.
… Разбирах, че желае да се измъкне. Само за облага ли живее човек, попитах я. Печалба е, когато си благополучен. Когато в очите на индивида, без който ти е все едно дали ще пристигна на следващия ден, или през вчерашния ден, дали годината е отминала и не се задава нова – какво значение има годината, в случай че положителните очи ти дават стъпки? Можеш да вървиш. Можеш да дишаш, имаш посока – видиш, че си коства да се върнеш някъде. Сигурно учените са го обяснили – комплицирана химическа реакция, рецепторите на тъгата се задействат и ти става зле без някого.
Аз желаех да трансформира твоите рецептори на тъгата в рецептори на насладата. Разказах ти приказката, която всички радомирци от дребни научават – описах я и на нашата щерка Дамянка. Ако изпиеш сълзите на някого, значи той е твоят човек, намерил си го за себе си за цялостен живот. Сигурно в тая приказка има нещо комплицирано. Тя е доста остаряла и някои споделят, че е изтъняла от преразказване, само че аз цялостен живот съм живял в Старо село – най-затънтеният квартал на Радомир и от кое място да науча други приказки? Ти знаеше приказката по различен метод. Не сълзите, парите на някого изпий и ставаш негово другарче.
А аз не мога без Сияна – момичето, което се бе скарало с майка си. Парите, парите, учеше те майка ти. Те са къща, те са семейство, те са дете, те са кола, те са състояние. Ако нямаш портфейл, нямаш име. Това е то. Но ти повярва на мене.
Аз желаех да те спася от парите.
В Радомир имаме вяра, че като те срещне усмивка в очите на човек – но същинска, тъй като си изпил сълзите, тъжните, неприятните и тежките - ти си оставил слънцето в очите на индивида, ти си предиздвикал прозорците на къщата му да се радват. Ти накара къщата ми да се усмихва, Сияна.
Като отиде при Рижия, към този момент не беше това момиче, не беше това... Сигурно си била още по-красива, само че не това момиче. Усмихваше се на джипа и нищо от тебе не беше останало за мен. Стоях пред къщата му. Виждах по какъв начин се целувахте. Но не момичето, което обичах, го целуваше. Не момичето, което беше направило небето мое. Не момичето, което роди моята щерка и я научи – още до момента в който беше напълно дребно дете да споделя „ Мила родино, ти си земен парадайс. ” Дамянка не знаеше какво е татковина и парадайс. Много плоско, сподели майка ти. Днес човек не би трябвало да се учи на такива неща. Но за мене родината е нашата улица – цялата в лед през зимата, след това в тиня, след това в прахуляк – ъгъла, на който те срещнах.
Ти беше в единайсети клас, с най-хубавата кестенява коса, като залез беше косата ти и ти плачеше. Аз ти споделих някаква нелепост, най-голямата нелепост ти издрънках. Не помня каква беше тя. Ти сподели:
- Каква нелепост! – само че се засмя. От този ден аз обичам тази хубава нелепост, което изсушава сълзите и ги трансформира в усмивка на устните. Нямах пари, никакви, до заплата оставаха осем дни и се връщах у нас – мама беше направила фасул за обяд, а аз събирах да си купя нова кола на остаряло.
Исках да отида в Гърция. От дребен татко ми приказваше все за Гърция и си мислех, че там небето е от шоколад, че в случай че отида там, все някъде ще видя Зевс и Атина Палада. Дотам бях полудял, че се зарекох – в случай че в миналото имам щерка, ще я кръстя Атина. Не кръстихме нашето момиче Атина, знаеш... Още желая да отида в Гърция, нека я срещна някъде – на някой паркинг, в облаците, на автомагистралата - Атина Палада мъдрата. Както и да е, нямах пари да те поканя на кафе и като най-големия простак си признах.
- Нямам пари, момиче – изтърсих. Какъв простак! – Чакай ме 10 минути, ще взема назаем и ще пристигна да те заведа на кафе.
Ти не ме дочака, тичах до нас, до мама – какъв простак съм бил. Признах, че съм си харесал едно момиче и желая да ѝ купя кафе. Мама нищо не сподели, ни „ да “, ни „ не “, само че извади 10 лв..
- Ще ми ги върнеш, като можеш – сподели.
Върнах се, тебе те нямаше на пейката, където трябваше да ме чакаш - а аз стисках десетте лв. като най-големия шушумига. Седнах на пейката и ми се искаше да си откъсна главата. Обърнах се да се върна вкъщи и както си ходя, едно момиче – още по-хубаво от разплаканото, усмихнато от мен чак до ЖП гара Перник, ме тупна по рамото. Ти. Не зная какво повече ми хареса, намръщеното ти лице или усмивката.
- Викам си - я да видя какво ще направи тоя глупчо – сподели ми ти, Сияна. - Бях решила да те зарежа. Мъж като бор брои стотинки. Сини очи, гъста брада, пък пари няма. За какво ми е подобен, несъмнено е ходил да проси на майка си...
- Аз ще ѝ ги върна – прекъснах те аз.
- Само да знаеш на какво приличаше – на мушкато, дето някой е не запомнил да полива два месеца и то е сухо. Ей на това приличаше и като беше навел тая глава – в случай че можеше, в обувките си щеше да я обуеш.
- Ами харесах те – споделих жалко аз, само че това си беше истината.
И до днеска не ме бива да въртя и бозая. Като не знаеш какво да кажеш, мълчи – повтаряше татковци ми, а той е почтен човек. Никога не се е бил и в никакъв случай не са го били – това не се е случвало на никого, с изключение на на него, в Радомир. И си крещя, край, изгубих я.
Тогава те целунах, ей по този начин, както си стоеше до мене. Оная усмивка от мене до гарата - цялата ти усмивка попадна на устните ми. Разбрах – аз имам очи за това, не за лицето, очи в мислите си имам за щастието. В това момиче е щастието – видях го в тебе. Купих ти кафе. Беше неприятно, рядко – знаеш в „ Соларис “ какво продават, откогато го владее Риж Димитър. Нямаше къде да те заведа, нямаме вила да те поканя там, не бях събрал пари за кола да те закарам някъде. Добре че беше толкоз горещо при започване на юни – ще речеш, че е началото на август.
- Няма къде да те заведа – изтърсих. Колко съм тъп, човек като не знае какво да каже, барем да си затвори устата, само че аз не научих това нещо. – Нямам кола да те заведа някъ… - и до момента в който споделях „ някъде “, целувката ти изпи думата, и страховете ми изпи, и нещастието, че още нищо не съм събрал. Поправихме сайванта, купих тухли и керемиди за покрива, поправихме банцига на татко ми, след това купихме ледник, тъй като остарелият напълно отхвърли и закъса. Затова нямах кола.
- Имаш доста хубаво лице – сподели ти. – Сини очи. Тъжни. Я се засмей, не помни за малко остарелия ледник и банцига на татко ти. – Ела – хвана ме за ръката и отидохме зад културния дом.
Там измежду бъзовете и дивите круши имаше една скамейка. Никога не бях ходил там. С татко ми оряхме нивите на кооперацията, жънехме, през другото време ходех по градежите в София, желаех да изучавам нещо по моторите, с цел да оправям комбайна и трактора, знаеш. Тогава ти сподели:
– Толкова от дълго време очаквам да ме заговориш. Ти не ме виждаш. Много неуместно момче си, Христо – знам че си Христо. – целуваше ме по челото, по очите, по носа, по брадата и аз разбрах – вярно са видели очите ми – ти си щастието. Мислите ми те виждат по този начин, Сияна. Ти си насладата. Това момиче, което плачеше на улицата, толкоз прашна, като че ли не беше май, а август. Не ми беше тъжно, когато отиде при Рижия, тъй като това не беше моето момиче. Не моето разплакано момиче с най-светлите кафяви очи, очи като залез, очи като есен, която в никакъв случай няма да си отиде от мене. Рижия беше взел друга жена, не тебе, и аз не се интересувах от тая друга жена с доста злато по пръстите и грим. Стоях до къщата на Рижия, с цел да зърна моето момиче, което ме целуна на оная изтърбушена скамейка измежду шипките и дивите круши. Тогава любовта се случи за пръв път в живота ми и тогава ти още веднъж се разплака.
- Защо – попитах те аз.
- Защото съм щастлива... Никой не е бил толкоз добър с мене.
- Глупаво момиче - споделих. - Глупаво благо момиче – тогава изпих сълзите ти, една след друга, солени и леки като пръсти, които лекуват най-страшната болест, самотата. Разказах ти оная бабина приказва, обичаната на Радомир – за сълзите и другарчето. Ти сподели:
- Аз нямам в мислите си очи, Христо. Аз имам в пръстите си очи. Те виждат, че по-добър човек от тебе няма да срещна.
Какво неуместно нещо ми сподели. Сега в случай че си добър, значи си болен и нищо не става от тебе. Аз нямах какво да ти дам. Бяхме изпили две кафета за три лв. в Соларис. Оставаха ми седем лв. от ония, които бях взел от мама.
- Ето ти - споделих ти. – Вземи тия седем лв.. Само това имам, само че след седем дни, като взема заплата, ще имам седемстотин. Не пердах се.
Ти взе седемте лв. и сподели:
- Дано всеки лев, който ми даваш, ти даде по 100 години да живееш.
И двамата се смяхме, след това те изпратих до вас, само че се върнахме ти да ме изпратиш, след това аз отново те изпратих и ти мене, изядохме по един сладолед – най-хубавия, който в миналото съм ял. Вече не вършат подобен на никое място – той прогони страха, тъгата, мисълта, че нямам пукната стотинка цели осем дни.
Пиша ти това писмо, Сияна. Пиша ти непрестанно в мислите си, очите ми са все там – не са се трансформирали. Виждат щастието – в тебе е. Не при дамата със скъпото палто на Рижия.
- Ти си най-красивото момче – сподели ми. Но това нямаше никакво значение.
Моля те, Сияна, купи на детето водни бои и блок за изобразяване.
Писмата си пишеше насън, до момента в който копаеше – трябваше да издълбаят ровове, да поставят тръби и беше доста влажно. Не плащаха постоянно и той с последните пари отпътува в Брюксел. Имаше един другар Бериша, албанец. И албанецът не плащаше постоянно, само че най-малко го прибра в гаража си, след това го изхвърли от гаража, само че в сърцето си Бериша беше положително момче и сподели:
- Ела, брате. На тавана ще живееш, единствено двеста евро ще даваш, има ток, и тоалетна има. Пробвай там да се миеш.
Бериша беше доста почтен човек, даде му остарял матрак. И остарели одеяла му даде, и старите си ризи му даде. Бяха огромни и необятни ризите, тъй като Христо отслабна. Отиваше в кафене „ Небе ” в Евер. Там най-малко беше топло и се сгряваше. Кафето беше на ниска цена и хубаво. Христо поправяше я кафе машината, я счупен стол, я метеше или омазваше стена. Тапети лепеше, даже от време на време гледаше внучето на Бериша, по тази причина го пояха с хладък чай, от време на време Бериша му даваше и четири-пет пакетчета захар.
Христо закусваше и обядваше самун със захар, само че даже когато преглъщаше самун със захар, ѝ пишеше писмото – за което нямаше нито хартия, нито ръце – тъй като все влачеше нещо за гаража на Бериша. В Брюксел непрекъснато ръмеше, само че дъждът не пречеше - беше спокоен, даже и да духаше вятър. Брюкселският дъжд беше мъгла, която вали и не желае да ти навреди.
Сияна, още като те видях, разбрах, че би трябвало да те спася.
… Разбирах, че желае да се измъкне. Само за облага ли живее човек, попитах я. Печалба е, когато си благополучен. Когато в очите на индивида, без който ти е все едно дали ще пристигна на следващия ден, или през вчерашния ден, дали годината е отминала и не се задава нова – какво значение има годината, в случай че положителните очи ти дават стъпки? Можеш да вървиш. Можеш да дишаш, имаш посока – видиш, че си коства да се върнеш някъде. Сигурно учените са го обяснили – комплицирана химическа реакция, рецепторите на тъгата се задействат и ти става зле без някого.
Аз желаех да трансформира твоите рецептори на тъгата в рецептори на насладата. Разказах ти приказката, която всички радомирци от дребни научават – описах я и на нашата щерка Дамянка. Ако изпиеш сълзите на някого, значи той е твоят човек, намерил си го за себе си за цялостен живот. Сигурно в тая приказка има нещо комплицирано. Тя е доста остаряла и някои споделят, че е изтъняла от преразказване, само че аз цялостен живот съм живял в Старо село – най-затънтеният квартал на Радомир и от кое място да науча други приказки? Ти знаеше приказката по различен метод. Не сълзите, парите на някого изпий и ставаш негово другарче.
А аз не мога без Сияна – момичето, което се бе скарало с майка си. Парите, парите, учеше те майка ти. Те са къща, те са семейство, те са дете, те са кола, те са състояние. Ако нямаш портфейл, нямаш име. Това е то. Но ти повярва на мене.
Аз желаех да те спася от парите.
В Радомир имаме вяра, че като те срещне усмивка в очите на човек – но същинска, тъй като си изпил сълзите, тъжните, неприятните и тежките - ти си оставил слънцето в очите на индивида, ти си предиздвикал прозорците на къщата му да се радват. Ти накара къщата ми да се усмихва, Сияна.
Като отиде при Рижия, към този момент не беше това момиче, не беше това... Сигурно си била още по-красива, само че не това момиче. Усмихваше се на джипа и нищо от тебе не беше останало за мен. Стоях пред къщата му. Виждах по какъв начин се целувахте. Но не момичето, което обичах, го целуваше. Не момичето, което беше направило небето мое. Не момичето, което роди моята щерка и я научи – още до момента в който беше напълно дребно дете да споделя „ Мила родино, ти си земен парадайс. ” Дамянка не знаеше какво е татковина и парадайс. Много плоско, сподели майка ти. Днес човек не би трябвало да се учи на такива неща. Но за мене родината е нашата улица – цялата в лед през зимата, след това в тиня, след това в прахуляк – ъгъла, на който те срещнах.
Ти беше в единайсети клас, с най-хубавата кестенява коса, като залез беше косата ти и ти плачеше. Аз ти споделих някаква нелепост, най-голямата нелепост ти издрънках. Не помня каква беше тя. Ти сподели:
- Каква нелепост! – само че се засмя. От този ден аз обичам тази хубава нелепост, което изсушава сълзите и ги трансформира в усмивка на устните. Нямах пари, никакви, до заплата оставаха осем дни и се връщах у нас – мама беше направила фасул за обяд, а аз събирах да си купя нова кола на остаряло.
Исках да отида в Гърция. От дребен татко ми приказваше все за Гърция и си мислех, че там небето е от шоколад, че в случай че отида там, все някъде ще видя Зевс и Атина Палада. Дотам бях полудял, че се зарекох – в случай че в миналото имам щерка, ще я кръстя Атина. Не кръстихме нашето момиче Атина, знаеш... Още желая да отида в Гърция, нека я срещна някъде – на някой паркинг, в облаците, на автомагистралата - Атина Палада мъдрата. Както и да е, нямах пари да те поканя на кафе и като най-големия простак си признах.
- Нямам пари, момиче – изтърсих. Какъв простак! – Чакай ме 10 минути, ще взема назаем и ще пристигна да те заведа на кафе.
Ти не ме дочака, тичах до нас, до мама – какъв простак съм бил. Признах, че съм си харесал едно момиче и желая да ѝ купя кафе. Мама нищо не сподели, ни „ да “, ни „ не “, само че извади 10 лв..
- Ще ми ги върнеш, като можеш – сподели.
Върнах се, тебе те нямаше на пейката, където трябваше да ме чакаш - а аз стисках десетте лв. като най-големия шушумига. Седнах на пейката и ми се искаше да си откъсна главата. Обърнах се да се върна вкъщи и както си ходя, едно момиче – още по-хубаво от разплаканото, усмихнато от мен чак до ЖП гара Перник, ме тупна по рамото. Ти. Не зная какво повече ми хареса, намръщеното ти лице или усмивката.
- Викам си - я да видя какво ще направи тоя глупчо – сподели ми ти, Сияна. - Бях решила да те зарежа. Мъж като бор брои стотинки. Сини очи, гъста брада, пък пари няма. За какво ми е подобен, несъмнено е ходил да проси на майка си...
- Аз ще ѝ ги върна – прекъснах те аз.
- Само да знаеш на какво приличаше – на мушкато, дето някой е не запомнил да полива два месеца и то е сухо. Ей на това приличаше и като беше навел тая глава – в случай че можеше, в обувките си щеше да я обуеш.
- Ами харесах те – споделих жалко аз, само че това си беше истината.
И до днеска не ме бива да въртя и бозая. Като не знаеш какво да кажеш, мълчи – повтаряше татковци ми, а той е почтен човек. Никога не се е бил и в никакъв случай не са го били – това не се е случвало на никого, с изключение на на него, в Радомир. И си крещя, край, изгубих я.
Тогава те целунах, ей по този начин, както си стоеше до мене. Оная усмивка от мене до гарата - цялата ти усмивка попадна на устните ми. Разбрах – аз имам очи за това, не за лицето, очи в мислите си имам за щастието. В това момиче е щастието – видях го в тебе. Купих ти кафе. Беше неприятно, рядко – знаеш в „ Соларис “ какво продават, откогато го владее Риж Димитър. Нямаше къде да те заведа, нямаме вила да те поканя там, не бях събрал пари за кола да те закарам някъде. Добре че беше толкоз горещо при започване на юни – ще речеш, че е началото на август.
- Няма къде да те заведа – изтърсих. Колко съм тъп, човек като не знае какво да каже, барем да си затвори устата, само че аз не научих това нещо. – Нямам кола да те заведа някъ… - и до момента в който споделях „ някъде “, целувката ти изпи думата, и страховете ми изпи, и нещастието, че още нищо не съм събрал. Поправихме сайванта, купих тухли и керемиди за покрива, поправихме банцига на татко ми, след това купихме ледник, тъй като остарелият напълно отхвърли и закъса. Затова нямах кола.
- Имаш доста хубаво лице – сподели ти. – Сини очи. Тъжни. Я се засмей, не помни за малко остарелия ледник и банцига на татко ти. – Ела – хвана ме за ръката и отидохме зад културния дом.
Там измежду бъзовете и дивите круши имаше една скамейка. Никога не бях ходил там. С татко ми оряхме нивите на кооперацията, жънехме, през другото време ходех по градежите в София, желаех да изучавам нещо по моторите, с цел да оправям комбайна и трактора, знаеш. Тогава ти сподели:
– Толкова от дълго време очаквам да ме заговориш. Ти не ме виждаш. Много неуместно момче си, Христо – знам че си Христо. – целуваше ме по челото, по очите, по носа, по брадата и аз разбрах – вярно са видели очите ми – ти си щастието. Мислите ми те виждат по този начин, Сияна. Ти си насладата. Това момиче, което плачеше на улицата, толкоз прашна, като че ли не беше май, а август. Не ми беше тъжно, когато отиде при Рижия, тъй като това не беше моето момиче. Не моето разплакано момиче с най-светлите кафяви очи, очи като залез, очи като есен, която в никакъв случай няма да си отиде от мене. Рижия беше взел друга жена, не тебе, и аз не се интересувах от тая друга жена с доста злато по пръстите и грим. Стоях до къщата на Рижия, с цел да зърна моето момиче, което ме целуна на оная изтърбушена скамейка измежду шипките и дивите круши. Тогава любовта се случи за пръв път в живота ми и тогава ти още веднъж се разплака.
- Защо – попитах те аз.
- Защото съм щастлива... Никой не е бил толкоз добър с мене.
- Глупаво момиче - споделих. - Глупаво благо момиче – тогава изпих сълзите ти, една след друга, солени и леки като пръсти, които лекуват най-страшната болест, самотата. Разказах ти оная бабина приказва, обичаната на Радомир – за сълзите и другарчето. Ти сподели:
- Аз нямам в мислите си очи, Христо. Аз имам в пръстите си очи. Те виждат, че по-добър човек от тебе няма да срещна.
Какво неуместно нещо ми сподели. Сега в случай че си добър, значи си болен и нищо не става от тебе. Аз нямах какво да ти дам. Бяхме изпили две кафета за три лв. в Соларис. Оставаха ми седем лв. от ония, които бях взел от мама.
- Ето ти - споделих ти. – Вземи тия седем лв.. Само това имам, само че след седем дни, като взема заплата, ще имам седемстотин. Не пердах се.
Ти взе седемте лв. и сподели:
- Дано всеки лев, който ми даваш, ти даде по 100 години да живееш.
И двамата се смяхме, след това те изпратих до вас, само че се върнахме ти да ме изпратиш, след това аз отново те изпратих и ти мене, изядохме по един сладолед – най-хубавия, който в миналото съм ял. Вече не вършат подобен на никое място – той прогони страха, тъгата, мисълта, че нямам пукната стотинка цели осем дни.
Пиша ти това писмо, Сияна. Пиша ти непрестанно в мислите си, очите ми са все там – не са се трансформирали. Виждат щастието – в тебе е. Не при дамата със скъпото палто на Рижия.
- Ти си най-красивото момче – сподели ми. Но това нямаше никакво значение.
Моля те, Сияна, купи на детето водни бои и блок за изобразяване.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ