*** Пиа Свони, клисарка в църквата в Юкасйерви, пуши в

***
Пиа Свони, клисарка в църквата в Юкасйерви, пуши в двора на къщата – една от няколко, долепени в плътна редица. Обичайно държи цигарата по женски фасон: сред показалеца и междинния пръст. Този път обаче я е хванала с три пръста. Не е същото. Наближава Мидсомар*. Сигурно това е повода. По това време на годината, в края на юни, човек го прихващат всякакви налудничавости. Не можеш да спиш. Нямаш и потребност от сън. Нощта шепти и те примамва. Дърпа те и щеш, не щеш, излизаш на открито.
Горските нимфи си обуват нови пантофки от най-фина брезова кора. Надпреварват се коя ще е най-пременена и най-красива. Увлечени до обезумялост, танцуват и се носят из ливадите макар вероятността около тях да мине кола. Протриват си подметките, до момента в който по-малките нимфи се спотайват, притулени сред дърветата, и ги гледат изумени.
Пиа Свони притисва цигарата към дъното на захлупената саксия, която ѝ служи за пепелник, и пуска угарката в дупката. Внезапно ѝ хрумва да се спусне с велосипед до църквата в Юкасйерви. Утре там ще се извърши встъпване в брак. Пиа към този момент е подредила и украсила уместно, само че в този момент си наумява, че ще е хубаво да ложи на олтара огромен букет цветя от поляната зад гробището. Там порастват планински божури, лютичета и ален горски здравец в облак от бял горски азмацук. А около пътя шепти незабравка. Пиа пъхва мобилния телефон в джоба си и си обува маратонките.
Среднощното слънце огрява двора. Слабата светлина пада през оградата и дългите сенки на летвите трансформират затревената повърхност в домоткана рогозка на резедави и тъмнозелени райета. Ято разлудували се дроздове подвига олелия в клоните на една бреза.
Целият път до Юкасйерви се точи по надолнище. Пиа върти педалите и сменя скоростите. Движи се със стремглава експедитивност. И без каска. Косата ѝ се развява. Все едно се връща в детството, когато, четиригодишна, се люлееше на люлка, направена от автомобилна гума; все по-силно и по-силно, до момента в който не я обземеше възприятието, че ще се превърти към горния лост.
Пиа минава през селцето Каупинен. От локален двор няколко коня я гледат глуповато. Пресичайки моста над река Торне, Пиа вижда две хлапета да ловят риба с изкуствена муха малко по-надолу по течението.
Пътят върви паралелно на реката. Юкасйерви спи. Пиа минава около туристическия регион и гостилницата, около остарялата бакалия и грозното читалище; около сребристите дървени стени на музея и белите воали мъгла, стелещи се над моравата пред оградата от дървени колове.
Далече нататък, в самия завършек на пътя, се намира дървената черква в алено – това особено, мрачно алено, фалунско алено, дето се получава от медната руда във Фалун. От битумните керемиди на покрива се носи миризма на прясна смола.
Камбанарията е лепната към оградата. За да влезеш в църквата, минаваш през камбанарията, а павирана пътека те води до стълбище към храма.
Синята врата на камбанарията зее необятно отворена. Пиа слиза от колелото и го подпира на оградата.
Трябва да е затворена, мисли си тя и постепенно доближава.
Нещо прошумолява в нискостеблените брези вдясно от пътеката, надолу към дома на свещеника. Сърцето ѝ се раздумква, тя застива и се ослушва. Я стига се е стряскала. Някакво си прошумоляване. Сигурно е катерица или полска мишка.
И задната врата на камбанарията е отворена. Оттам Пиа вижда, че и вратата към църквата е отворена.
Сега към този момент сърцето ѝ блъска напряко лудешки. Напълно допустимо е Суне, ключарят, да е не запомнил вратата към камбанарията: въпреки всичко на следващия ден е празникът Мидсомар, а тогава, както към този момент се сподели, хората не са напълно на себе си. Но не и вратата към църквата. Това я подсеща по какъв начин преди две години младежи разрушиха прозорците на църквата в центъра на Кируна и хвърлиха вътре запалени парцали. А какво ли се е случило в този момент? Пред очите ѝ се редят потресаващи картини от поругания храм. Олтарното пано, напръскано със спрей и урина. Дълги внезапни от нож по пряснобоядисаните църковни скамейки. Най-вероятно са се вмъкнали през прозорец, а след това са излезли, отваряйки вратата от вътрешната страна.
Пиа потегля към вратата към църквата. Върви постепенно. Ослушва се внимателно на всички страни. Как се стигна дотук? На момчетата на тази възраст подхожда да се вълнуват от девойки и от тунинговане на мотопеди. Как младежи се трансфораха в подпалвачи на храмове и биячи на хомосексуалисти?
Прекосява преддверието и стопира. Застава под галерията, където са ситуирани органът и хорът. Понеже е доста ниско, там по-високите миряни се движат по насила приведени. В църквата е безшумно и сумрачно, само че всичко наподобява наред. Христос, Лестадиус* и лапландката Мария*греят неопетнени от олтара. И все пак нещо я смущава. Нещо не е наред.
Под църковния под лежат осемдесет и шест натрупа. Почиват в мир в гробовете си. Обикновено не мисли за тях. Но в този момент усеща по какъв начин безпокойството им се надига през пода и пронизва стъпалата ѝ по-остро от игли.
Какво ви става? – чуди се тя.
Пътеката сред редовете със скамейки е постлана с червен килим. В края на галерията за хора, където таванът се открива нагоре, върху килима лежи нещо. Пиа се навежда.
Камъче, мисли си в началото. Бяло камъче.
Вдига го с два пръста и потегля към ризницата*. Вратата обаче е заключена и Пиа се обръща, с цел да се върне по пътеката сред скамейките. Застава до олтара и поглежда долната част на органа. Почти напълно е прикрит зад отвесната дървена бариера, която се спуска от тавана и закрива една трета от височината му. Но Пиа въпреки всичко вижда долната част на органа. Там висят два крайници.
Първата ѝ мисъл се задържа за секунда: някой се е вмъкнал в църквата и се е обесил. Пиа се ядосва. Бива ли такова светотатство. После обаче стопира да мисли. Хуква по пътеката, подминава дървената бариера и вижда тяло: виси пред тръбите на органа и саамския знак на слънцето.
Тялото е вързано въже. Не, не с въже. С верига. С дълга желязна верига.
Чак в този момент Пиа вижда тъмните петна по килима, където откри камъчето.
Кръв? Възможно ли е да е кръв? Навежда се.
И ѝ просветва. Камъчето сред пръстите ѝ не е никакво камъче. Това е парче от зъб.
Изправя се внезапно. Пуска бялото късче. Направо го хвърля като опарена.
Измъква телефона си от джоба и набира 112.
Отсреща подвига диспечер с очебийно юношески глас. Докато дава отговор на въпросите му, Пиа гневно дърпа вратата към галерията за органа. Заключена е.
- Заключена е – рапортува му тя. – Не мога да се кача.
Хуква назад. Няма ключ за вратата към галерията, само че ще се опита да разбие ключалката. С какво да вземем за пример?
Диспечерът се мъчи да притегли вниманието ѝ. Съветва я да изчака извън. Помощта е на път, твърди я.
- Милдред Нилсон – споделя Пиа. – Провесената е Милдред Нилсон. Тя е свещеничка в църквата. Божичко, на какво наподобява единствено!
- Излязохте ли на открито? – пита младият диспечер. – Наблизо виждат ли се хора?
Съгласно напътствията му Пиа излиза на стълбите пред входа. Обяснява му, че в близост не се мярка жива душа.
- Не затваряйте – упорства диспечерът. – Останете на линия. Помощта пътува към вас. Не влизайте повече в църквата.
- Може ли да си запаля цигара?
Позволява ѝ. И цигара, и да остави телефона на стълбите.
Пиа сяда на площадката. Телефонът лежи до нея. Пуши и се удивява какъв брой спокойна и събрана се усеща. Цигарата обаче гори доста неприятно. По едно време вижда, че я е запалила откъм филтъра. След седем минути чува отдалечен писък на сирени.
Погубили са я, мисли си Пиа.
И ръцете ѝ стартират да треперят. Цигарата подскача сред пръстите ѝ.
Негодниците му с негодници. Погубили са я.