Петко Тодоров Франгов (1855 ~ 1931) е български свещеник, революционер,

Петко Тодоров Франгов (1855 ~ 1931) е български духовник, бунтовник, преподавател, литератор и държавник. Учителства в родното си село Бяла църква, взема присъединяване в Априлското въстание, като се причислява към въстаническата чета на даскал Бачо Киро и поп Харитон и се бори в епичната борба за Дряновския манастир. През 1879 година Франгов става духовник в църквата „ Св. Димитър “ в с. Бяла църква – служба, която заема до края на живота си. През 1880 година издава първата летописна книга за Априлското въстание (за Дряновската епопея), писана от участник с оръжие в ръка. През 1885 година взе участие като духовник - доброволец в Сръбско-българската война. От 1887 до 1889 година е депутат в 5-то Народно заседание. Спомените си за Съединението написа по покана на сподвижника на Дякон Левски, Иван Андонов, който ги разгласява в книгата си „ Съединението ” (1929) под заглавие „ Съединението – лични мемоари ”. 

(1855 ~ 1931)

Съединението – персонални спомени 

Всички знаем като съвременници, че на шести септември 1885 година стана Съединението на Южна със Северна България.

На 7 септемврий същата година, сутринта рано 2 часа преди да съмне, камбаната на селото ни почна да звъни много мощно. Аз се пробудих от сън и си помислих, че може да е станало пожар в селото. Ала никакъв огън не се виждаше. Времето беше много прелестно, също пролетно. Аз бързешката се затекох в селската канцелария, дето сварих кмета ни Юрдан Матеев. Щом ме виде, той ме поздрави с думите: „ Честито Съединение! ” – „ Радвам се, му отговорих аз, това нещо се очакваше ”. Стражарин беше донесъл телеграмата, която прочетохме гласно. През това време камбаната не преставаше да бие, а на площада пред канцеларията се събра цялото село. Зарадвани всички от това уведомление, отидохме в църквата Св. Димитър да създадем признателен молебен. След молебена, към десетина души, въодушевени, трогнати издън душа, взехме решение да отидем във Велико Търново. На заранта 8 септемврий дойде в Търново от Варна Негово Височество княз Батенберг, посрещнат тържествено от народа. Вестта за Съединението беше обрадвала всички – това личеше и по лицата, и по придвижванията на няколкохилядното население, което се беше стекло от близките села и от махалите па Търново. Колкото се радваше популацията от станалото събитие, толкоз повече държавното управление предвиждаше заплахата от страна на Турция, по тази причина стана предписание да се събират доброволци и да се пращат към турската граница, тъй като нямахме задоволително армия, която да спре нахлуването на турците в Тракия. В късо време се събраха доброволци, с удоволствие образуваха чети (легиони) и потеглиха към турската граница.

През този ден дойде от Пловдив депутация, отпред с г-да доктор Янкулов и К. Калчев, да моли Негово Височество княза да замине час по-скоро за Пловдив, тъй като тракийският народ го очаквал с неспокойствие. Правителството на Южна България било свалено към този момент. Князът и П. Каравелов взеха решение да заминат за столицата на Южна България дружно с депутацията. Народните маси в Търново се раздвижиха от изпращане и посрещане.

През него ден излезе прокламацията от княза, която се разпръсна сред народа и из цялото княжество.

Народът, след известието за съединението на двете Българин, като че ли пламна от екстаз. Млади и остарели на часа образуваха легиони доброволци и потеглиха за турската граница. Не може да се опише насладата, възторгът.

Едно след друго почнаха да се явяват възвания сред народа с насърчително наличие. Войските, които бяха в Северна България, почнаха на часа да отпътуват за Тракия. Жандармерията с околийските началници отпътуваха за Пловдив. Чуваше се, че турска армия се натрупала по границите, други говореха, че към този момент се отворил пердах сред нас и турците. Кого да слушаш, кого да вярваш – смутни времена! Всички клюки намерваха вярващи. Както и да е, нашите войски отпътуваха за турската граница като се предполагаше, че без друго ще има пердах с петстотингодишния наш подтисник. Целият български народ обърна очи към Тракия, гдето се предполагаше да бъде театърът на войната. Няколко души от Бяла църква се явихме при Стамболова в Търново да заменяем думи, да поговорим за станалото към този момент съединяване.

– Дали провъзгласяването на Съединението няма да навлече злощастие на отечеството ни?

– Не имам вяра, – отговори Стамболов, султанът вероятно допуска, че тази тревога е съветска работа и по тази причина едва ли ще се реши да разгласи война на България.

– Ами в случай че разгласи?

– Лошо е, само че ще се помъчим да се разправим.

– Но това дело, като национално, не стана ли със знанието на великите сили? – попитахме ние.

– Може ли да бъде по този начин, великите сили все с нас ли ще се занимават? Освен това, можем ли ние да оповестяваме такива работи на силите? То е наша вътрешна работа, която ще се мъчим да подкрепим, че каквото Бог даде.

– Ами князът по какъв начин се отнесе към Съединението? Одобрява ли го?

– Май не беше по волята му. Той споделяше да се изчака още малко, само че еднаж провъзгласено съединението, нямаше какво да се прави, трябваше да се поддържа и той отпътува за Пловдив.

– Русите съгласни ли са да стане Съединението?

– Не, те не са съгласни и там е най-голямият калпазанлък на съветската политика.

– Ако откажат помощта си при положение на война с турците, какво ще се прави?

– Ако те се откажат, сами ще гледаме да се разправим с турчина. Ние разгласяваме войната като прогласяваме Съединението и ще се помъчим да отстоим на нашето дело.

Като сподели това Стамболов и ние излязохме от вкъщи му.

В изключително едно с напрежение положение се намервахме няколко дни. Едва след 13-15 дни небето на политическия ни небосвод почна да се прояснява: от турската граница доближиха вести, че турската армия не давала симптом на войнствено въодушевление, въпреки да била се натрупала против българската граница,

Източник:
Снимка: geni.com