Петър Стоянов: Не затворихме фабриката за илюзии
Петър Стоянов е един от основателите на Съюз на демократичните сили в Пловдив и негов пръв представител. Заместник-председател на Националния съвет на Съюз на демократичните сили от 1994 до 1996 година Заместник-министър на правораздаването /1992-1993 г./. В интервала 1997-2002 година заема най-висшия държавен пост - президент на Република България, като незабавно след встъпването си в служба изиграва основна роля в разрешаването на най-острата политическа рецесия в новата история на страната и открива пътя за нови избори, извоювани от Обединените демократични сили. Първият държавен глава на България след Втората международна война, който не е бил член на Комунистическата партия. Прокарва уверено политиката за участие на България в НАТО и Европейския съюз. Губи президентските избори против водача на Българска социалистическа партия Георги Първанов през 2011 година
В момента е почетен съпредседател на Световния конгрес за право и правдивост във Вашингтон, член на Попечителския съвет на Международния център за приемливост и разговор ”Низами ”, член на Доверителния съвет на Александрийската библиотека и член на Съвета на водачите на Международната фондация „ Конкордия ” със седалище в Ню Йорк.
-Господин Президент, наближава 4 февруари. На тази дата през 1997 година Вие бяхте основното настоящо лице в разрешаването на най-голямата политическа рецесия в най-новата ни история. По-трудно ли е да си водач през днешния ден, в сравнение с при започване на българския преход?
-Днес България се намира в несравнимо по-добро финансово и икономическо положение. От тази позиция да се ръководи, е доста по-лесно. Откакто страната ни е член на Европейския съюз, са усвоени милиарди европейски пари и с помощта на това се построиха автомагистрали, усъвършенства се значително градската и извънградската среда. Управниците на България преди този интервал не бяха нито по-малко виновни, нито по-глупави, а просто нямаха разполагаем този финансов запас, с който разполагат техните сътрудници през последните 10 години. От друга страна, днешните ръководещи, без значение от коя партия са те, организират политика, която наподобява по-рутинна, по-обикновена спрямо политиката от преди двадесет-двадесет и пет години. Това, несъмнено, е за положително. Но ми.ипсват митингите на хора с одухотворени лица, които излизаха на улиците поради хрумвания и полезности, а освен за отбрана на обществените си права (което, несъмнено, също е важно).
-Защо през днешния ден и в света има рецесия за водачи от мащаба на Маргарет Тачър, Шарл де Гол, Вацлав Хавел, Конрад Аденауер?
-По същата причина. Големите водачи се раждат в моменти на рецесия или на огромни исторически разтърсвания или провокации.
-Времето на Вашето президентство такова ли беше? Има ли разлика с това, което се случва през днешния ден?
-Разликата е голяма. Когато бях определен за президент, комунизмът публично се бе сгромолясал в цяла Източна Европа, само че в България, като се изключи едногодишното ръководство на държавното управление на Филип Димитров, някогашната комунистическа партия продължаваше да господства публичните процеси. В Чехия, Полша, Унгария и Словакия правеха промени и публично говореха за участие в Европейския съюз и НАТО, а у нас тези, които 45 години бяха борци срещу капитализма и редовно ни отдалечаваха от Европа, се трансфораха внезапно в капиталисти и оповестиха, че са единствените, които могат да ръководят, че и да реформират България.
- Това ли докара до щурма на Народното събрание на 10 януари 1997?
-Непосредствената причина беше ужасяващата финансова и икономическа рецесия, до която ни докара държавното управление на Българска социалистическа партия. Левът се обезценяваше всеки ден. Магазините бяха празни. Но хората се подвигнаха освен поради хляба си, а и поради обидите и униженията, трупани 45 години, по време на монополното ръководство на Комунистическата партия. Толкова всеобщи и откровени митинги в България в никакъв случай не е имало! Разбира се, аз бях напълно на страната на протестиращите, само че се опасявах, че при ескалация или провокация можеше да се пролее кръв, а това щеше да ни отдалечи за дълго, а може би и вечно от главната цел на моето президентство - участие в НАТО и Европейския съюз. Затова и приканих неколкократно и обществено Българска социалистическа партия да се откаже от мандата, с цел да се реши рецесията. На 4 февруари сутринта отхвърлих да приема досието с имената на новия Министерски съвет, препоръчан от Българска социалистическа партия. Движех се по ръба на Конституцията. Трябваше да предпочитам сред формалното осъществяване на конституционните си отговорности и отговорността си на президент, с цел да предотвратя възможна революция. На всичко от горната страна, по това време президентът бе единствената работеща институция в страната - Народното събрание в действителност не работеше. Правителството на Жан Виденов бе подало оставка и на практика изцяло абдикирало.
- И по какъв начин тъкмо разрешихте рецесията на 4 февруари 1997 г?
-След като отхвърлих мандата на Българска социалистическа партия, след няколко часа свиках Консултативен съвет по национална сигурност. Сградата на Президентството беше обкръжена от хиляди стачкуващи.
Попитах представителите на политическите сили кой ще носи отговорността, в случай че се случи най-лошото, и тогава всички ме поддържаха, че единственото решение е отвод на Българска социалистическа партия от властта. Слава Богу, представителите на Българска социалистическа партия най-накрая се съгласиха и към 6 часа вечерта на 4 февруари аз излязох и разгласих пред хората, че пътят към нови избори е към този момент отворен. Радостта беше невероятна. Непознати се прегръщаха по улиците. Тогава осъзнах, че новата заплаха и пред мен, и пред политиците на България са несъразмерните упования, че оттук насетне България ще се промени единствено за няколко години. Затова споделих, че „ фабриката за илюзии би трябвало да се затвори ”. Разбира се, нямаше кой да чуе това, само че конфликтът сред тези високи и откровени упования и алчността и цинизма на „ търговците на прехода ” се трансфораха в най-големия източник на разочарования.
Но тогава, тогава беше времето на същинските политически тествания, време на очаквания и гражданска взаимност. И Вие ме питате има ли разлика сред днешната политическа обстановка и тогавашната?!
Остава да ме попитате и за „ лимитираните пълномощия на президента ”. Със същите пълномощия и дружно с назначеното от мен служебно държавно управление свършихме още две исторически за България неща: въведохме валутния ръб, удължен сполучливо от държавното управление на Съюз на демократичните сили и Иван Костов и подадохме молбата за участие на страната ни в НАТО.
-Защо българският преход се проточи толкоз дълго? Преодоляхме ли най-накрая резултатите от 45 години комунизъм?
- Вашият въпрос съдържа в огромна степен и отговора. Нашият преход се проточи по-дълго, тъй като обществото ни бе по-комунизирано, в сравнение с обществата в Чехословакия, Унгария, Полша. Даже безумният румънски комунизъм бе дисидентски във връзка с Съветския съюз. България излъчи първата проведена опозиция против комунизма в лицето на горяните, само че тя бе смазана брутално. Един от водачите на „ асеновградската интрига ” - Ячо Калеев - е разпален жив и изгаря като факла в бащината си плевня.
Така че, когато започнаха събитията в Унгария през 1956, Чехословакия 1968 и по-късно в Полша, в България нямаше кой да даде кураж на своя народ.
Българските интелектуалци по това време бяха на лов с Тодор Живков, а същинските борци против комунизма като Илия Минев, Стефан Вълков и други бяха по затвори и лагери. Ето за какво след 10 ноември 1989 година българският народ не можа да припознае своите водачи, както чехите припознаха Вацлав Хавел, а поляците Лех Валенса.
Това е и повода под знамената на българската народна власт дружно с идеалистите и почтените, да се подредят и инцидентни хора, и търсачи на кяр, само че също по този начин и елементарни провокатори и сътрудници на Държавна сигурност.
Това в най-голяма степен направи българския преход изключително непосилен и остави тежкото възприятие за неправда. Където има възприятие за неправда, отсъстват публичната взаимност и съпричастност, а без тях мъчно се излиза от национална рецесия. Но без значение от всичко, следвайки нашите лъкатушения и неточности, България се промени изрично и продължава да се трансформира в позитивна посока.
- Вие пръв произнесохте фразата за нов цивилизационен избор на България - участие в НАТО и Европейски Съюз, което тогава звучи съвсем еретично. По Ваше искане назначеният от Вас длъжностен кабинет подава молбата ни за участие в НАТО. Днес участието ни в НАТО и Европейски Съюз е действителност. Представяхте ли си какъв брой бодлив е пътят? Принадлежим към най-престижната общественост на страни, само че по какъв начин да имаме самочувствие, когато си оставаме най-бедни и корумпирани в Европейски Съюз?
- Последната част от въпроса Ви е неизменима част от българската национална потиснатост и самоокайване. Най-бедни сме, само че в Европейски Съюз - това значи спрямо страни като Англия, Германия, Франция, Белгия, Холандия, Испания, Швеция, Дания… А да не би някой да е очаквал, че след 10 години участие в Европейския съюз ще изпреварим страни с вековни индустриални обичаи, а някои от тях и с колониално минало. В доста по-добра позиция от нас бяха и Полша, и Чехия, и Унгария. Повикът на „ вожда и учителя на българския народ ” Георги Димитров „ за 10 години ще реализираме повече, в сравнение с други са създали за 100 ” е банална комунистическа изразителност. За трайни достижения се желае ясна посока, самообладание, непрекъснати старания. Да не приказваме за основаването на атмосфера на правда и персонална отговорност, което е по-различно и даже по-важно от съществуването на положителни закони и почтени правоприлагащи органи.
Колкото до корупцията, Вие сте изцяло права. Но минимум крив за корупцията ни е Европейският съюз.
Истината е, че по времето на комунизма хората одобряваха присвояването като нещо обикновено - нали всичко беше държавно, т.е. наше. Деморализацията на обществото обаче доби небивали размери след рухването на комунизма. Тези, които ни заклеваха да се борим с капитализма, се трансфораха за една нощ в капиталисти, а тези, които проповядваха, че религията е опиат за народите и преследваха вярващите в църквите по Великден, възпламениха най-дебелите свещи. Когато изумените българи видяха това немислимо преобразяване, си споделиха: значи всичко е възможно.
Разбира се, хиляди редови членове на Българска комунистическа партия бяха тъкмо толкоз омерзени, както и останалите българи. Но истината е, че отдадената част от високите етажи на партийната и Държавна сигурност върхушка се възползва в най-голяма степен от плодовете на демокрацията и свободната пазарна стопанска система. Цинизмът, с който го направиха, бе шокиращ и това е в основата на деморализацията на българското общество. Ще ни би трябвало време и кураж, с цел да се оправим с този проблем.
- Българите имаме самочувствие, че постоянно сме били европейци, казвате в знакова тирада пред ПАСЕ. Имаме ли през днешния ден в действителност такова самочувствие? Не започваме ли да се колебаем - направихме ли верния цивилизационен избор?
- Винаги се туткаме преди да вземем значимо решение, а по-късно се пишманим дали то е било вярно. Този път взехме вярното решение и в този момент би трябвало да проумеем, че Европейският съюз не е Съветският съюз. Брюксел не ти дава нефт на занижени цени, като гаранция за политическа преданост, само че и не ти праща танкове, в случай че решиш да го напуснеш.
Днес ориста ни зависи от нас самите. За несвикналите да вземат решение това в прочут смисъл може да наподобява дискомфортно - към този момент не можем да се оплакваме нито от игрите на Великите сили, тъй като дружно сме в един съюз, нито от диктата на Съветския съюз - прочее Съветският съюз в никакъв случай не е желал от нас да вземаме решение за превръщането ни в 16-а република.
- По Ваша покана през 1999 година у нас гостува Бил Клинтън - първият американски президент, посетил страната ни, който ни раздруса с откъс на великия възрожденец Паисий Хилендарски, освен това на български. Откъде това особено отношение на президента Клинтън към нас? Президентът Клинтън ли е най-харизматичният международен водач, с който сте се срещали онлайн?
- С президента Клинтън сътворих по-специални връзки по време на формалното ми посещаване във Вашингтон - някой ден, в случай че имаме време, ще опиша и за това. Тогава той ме предложения при откриването на американската академична година. Обяви, че е поканил „ трима свои другари ”, а останалите двама бяха Тони Блеър и Романо Проди /шефът на Европейската комисия/. Моето наличие в тази компания пред десетки американски публицисти бе необикновен късмет за представянето на дребна България и доста явен знак, че страната ни е скъсала с комунистическото си минало и желае да бъде паралелно с демократичните страни.
Когато по-късно Клинтън пристигна в София, той пристигна като другар на България и знаеше към този момент много за нея. Неговото посещаване и ясното му обръщение: България е наш другар - инвестирайте, беше преломният миг в нашия преход. Това бе и най-важната поддръжка за участието ни в НАТО, а от там и за по-сетнешното ни участие в Европейски Съюз.
- Пловдив е първият български град - Европейска столица на културата. Успява ли градът ни да се оправи уместно с неповторимия късмет? Чуха се много рецензии. Прекалено черногледи ли сме към това, което вършим, чисто по български?
- Всички пловдивчани би трябвало да се радваме и способстваме с каквото можем за триумфа на Пловдив като Европейска столица на културата. Сигурно има неуредици, несъмнено има хора, които са основателно афектирани, само че за Пловдив това е огромно събитие и би трябвало да се научим да се радваме на позитивните неща. И да кажем добра дума за уредниците, да ги насърчим и дадем съвет, а освен да ги подлагаме на критика.
Ето и моя съвет: може ли европейската столица на културата да мине, без да отбележим смисъла на огромния пловдивчанин Милчо Левиев?! Без „ Бели, зелени, червени ” с Веско Червения, Оги Видев, Пъшо и другите. Ами звездите на нашето рок потомство: Личо Стоунса, Тето, Наско Куфара, Гого Алаина, Ванко Филибето, Ванкиша, Чоко…
Но годината на културата е първоначално си и имаме време за всичко. Ако младите уредници не ги познават, да ми се обадят - ще ги свържа персонално с тях.
Снимка на Руслан Донев, БТА
В момента е почетен съпредседател на Световния конгрес за право и правдивост във Вашингтон, член на Попечителския съвет на Международния център за приемливост и разговор ”Низами ”, член на Доверителния съвет на Александрийската библиотека и член на Съвета на водачите на Международната фондация „ Конкордия ” със седалище в Ню Йорк.
-Господин Президент, наближава 4 февруари. На тази дата през 1997 година Вие бяхте основното настоящо лице в разрешаването на най-голямата политическа рецесия в най-новата ни история. По-трудно ли е да си водач през днешния ден, в сравнение с при започване на българския преход?
-Днес България се намира в несравнимо по-добро финансово и икономическо положение. От тази позиция да се ръководи, е доста по-лесно. Откакто страната ни е член на Европейския съюз, са усвоени милиарди европейски пари и с помощта на това се построиха автомагистрали, усъвършенства се значително градската и извънградската среда. Управниците на България преди този интервал не бяха нито по-малко виновни, нито по-глупави, а просто нямаха разполагаем този финансов запас, с който разполагат техните сътрудници през последните 10 години. От друга страна, днешните ръководещи, без значение от коя партия са те, организират политика, която наподобява по-рутинна, по-обикновена спрямо политиката от преди двадесет-двадесет и пет години. Това, несъмнено, е за положително. Но ми.ипсват митингите на хора с одухотворени лица, които излизаха на улиците поради хрумвания и полезности, а освен за отбрана на обществените си права (което, несъмнено, също е важно).
-Защо през днешния ден и в света има рецесия за водачи от мащаба на Маргарет Тачър, Шарл де Гол, Вацлав Хавел, Конрад Аденауер?
-По същата причина. Големите водачи се раждат в моменти на рецесия или на огромни исторически разтърсвания или провокации.
-Времето на Вашето президентство такова ли беше? Има ли разлика с това, което се случва през днешния ден?
-Разликата е голяма. Когато бях определен за президент, комунизмът публично се бе сгромолясал в цяла Източна Европа, само че в България, като се изключи едногодишното ръководство на държавното управление на Филип Димитров, някогашната комунистическа партия продължаваше да господства публичните процеси. В Чехия, Полша, Унгария и Словакия правеха промени и публично говореха за участие в Европейския съюз и НАТО, а у нас тези, които 45 години бяха борци срещу капитализма и редовно ни отдалечаваха от Европа, се трансфораха внезапно в капиталисти и оповестиха, че са единствените, които могат да ръководят, че и да реформират България.
- Това ли докара до щурма на Народното събрание на 10 януари 1997?
-Непосредствената причина беше ужасяващата финансова и икономическа рецесия, до която ни докара държавното управление на Българска социалистическа партия. Левът се обезценяваше всеки ден. Магазините бяха празни. Но хората се подвигнаха освен поради хляба си, а и поради обидите и униженията, трупани 45 години, по време на монополното ръководство на Комунистическата партия. Толкова всеобщи и откровени митинги в България в никакъв случай не е имало! Разбира се, аз бях напълно на страната на протестиращите, само че се опасявах, че при ескалация или провокация можеше да се пролее кръв, а това щеше да ни отдалечи за дълго, а може би и вечно от главната цел на моето президентство - участие в НАТО и Европейския съюз. Затова и приканих неколкократно и обществено Българска социалистическа партия да се откаже от мандата, с цел да се реши рецесията. На 4 февруари сутринта отхвърлих да приема досието с имената на новия Министерски съвет, препоръчан от Българска социалистическа партия. Движех се по ръба на Конституцията. Трябваше да предпочитам сред формалното осъществяване на конституционните си отговорности и отговорността си на президент, с цел да предотвратя възможна революция. На всичко от горната страна, по това време президентът бе единствената работеща институция в страната - Народното събрание в действителност не работеше. Правителството на Жан Виденов бе подало оставка и на практика изцяло абдикирало.
- И по какъв начин тъкмо разрешихте рецесията на 4 февруари 1997 г?
-След като отхвърлих мандата на Българска социалистическа партия, след няколко часа свиках Консултативен съвет по национална сигурност. Сградата на Президентството беше обкръжена от хиляди стачкуващи.
Попитах представителите на политическите сили кой ще носи отговорността, в случай че се случи най-лошото, и тогава всички ме поддържаха, че единственото решение е отвод на Българска социалистическа партия от властта. Слава Богу, представителите на Българска социалистическа партия най-накрая се съгласиха и към 6 часа вечерта на 4 февруари аз излязох и разгласих пред хората, че пътят към нови избори е към този момент отворен. Радостта беше невероятна. Непознати се прегръщаха по улиците. Тогава осъзнах, че новата заплаха и пред мен, и пред политиците на България са несъразмерните упования, че оттук насетне България ще се промени единствено за няколко години. Затова споделих, че „ фабриката за илюзии би трябвало да се затвори ”. Разбира се, нямаше кой да чуе това, само че конфликтът сред тези високи и откровени упования и алчността и цинизма на „ търговците на прехода ” се трансфораха в най-големия източник на разочарования.
Но тогава, тогава беше времето на същинските политически тествания, време на очаквания и гражданска взаимност. И Вие ме питате има ли разлика сред днешната политическа обстановка и тогавашната?!
Остава да ме попитате и за „ лимитираните пълномощия на президента ”. Със същите пълномощия и дружно с назначеното от мен служебно държавно управление свършихме още две исторически за България неща: въведохме валутния ръб, удължен сполучливо от държавното управление на Съюз на демократичните сили и Иван Костов и подадохме молбата за участие на страната ни в НАТО.
-Защо българският преход се проточи толкоз дълго? Преодоляхме ли най-накрая резултатите от 45 години комунизъм?
- Вашият въпрос съдържа в огромна степен и отговора. Нашият преход се проточи по-дълго, тъй като обществото ни бе по-комунизирано, в сравнение с обществата в Чехословакия, Унгария, Полша. Даже безумният румънски комунизъм бе дисидентски във връзка с Съветския съюз. България излъчи първата проведена опозиция против комунизма в лицето на горяните, само че тя бе смазана брутално. Един от водачите на „ асеновградската интрига ” - Ячо Калеев - е разпален жив и изгаря като факла в бащината си плевня.
Така че, когато започнаха събитията в Унгария през 1956, Чехословакия 1968 и по-късно в Полша, в България нямаше кой да даде кураж на своя народ.
Българските интелектуалци по това време бяха на лов с Тодор Живков, а същинските борци против комунизма като Илия Минев, Стефан Вълков и други бяха по затвори и лагери. Ето за какво след 10 ноември 1989 година българският народ не можа да припознае своите водачи, както чехите припознаха Вацлав Хавел, а поляците Лех Валенса.
Това е и повода под знамената на българската народна власт дружно с идеалистите и почтените, да се подредят и инцидентни хора, и търсачи на кяр, само че също по този начин и елементарни провокатори и сътрудници на Държавна сигурност.
Това в най-голяма степен направи българския преход изключително непосилен и остави тежкото възприятие за неправда. Където има възприятие за неправда, отсъстват публичната взаимност и съпричастност, а без тях мъчно се излиза от национална рецесия. Но без значение от всичко, следвайки нашите лъкатушения и неточности, България се промени изрично и продължава да се трансформира в позитивна посока.
- Вие пръв произнесохте фразата за нов цивилизационен избор на България - участие в НАТО и Европейски Съюз, което тогава звучи съвсем еретично. По Ваше искане назначеният от Вас длъжностен кабинет подава молбата ни за участие в НАТО. Днес участието ни в НАТО и Европейски Съюз е действителност. Представяхте ли си какъв брой бодлив е пътят? Принадлежим към най-престижната общественост на страни, само че по какъв начин да имаме самочувствие, когато си оставаме най-бедни и корумпирани в Европейски Съюз?
- Последната част от въпроса Ви е неизменима част от българската национална потиснатост и самоокайване. Най-бедни сме, само че в Европейски Съюз - това значи спрямо страни като Англия, Германия, Франция, Белгия, Холандия, Испания, Швеция, Дания… А да не би някой да е очаквал, че след 10 години участие в Европейския съюз ще изпреварим страни с вековни индустриални обичаи, а някои от тях и с колониално минало. В доста по-добра позиция от нас бяха и Полша, и Чехия, и Унгария. Повикът на „ вожда и учителя на българския народ ” Георги Димитров „ за 10 години ще реализираме повече, в сравнение с други са създали за 100 ” е банална комунистическа изразителност. За трайни достижения се желае ясна посока, самообладание, непрекъснати старания. Да не приказваме за основаването на атмосфера на правда и персонална отговорност, което е по-различно и даже по-важно от съществуването на положителни закони и почтени правоприлагащи органи.
Колкото до корупцията, Вие сте изцяло права. Но минимум крив за корупцията ни е Европейският съюз.
Истината е, че по времето на комунизма хората одобряваха присвояването като нещо обикновено - нали всичко беше държавно, т.е. наше. Деморализацията на обществото обаче доби небивали размери след рухването на комунизма. Тези, които ни заклеваха да се борим с капитализма, се трансфораха за една нощ в капиталисти, а тези, които проповядваха, че религията е опиат за народите и преследваха вярващите в църквите по Великден, възпламениха най-дебелите свещи. Когато изумените българи видяха това немислимо преобразяване, си споделиха: значи всичко е възможно.
Разбира се, хиляди редови членове на Българска комунистическа партия бяха тъкмо толкоз омерзени, както и останалите българи. Но истината е, че отдадената част от високите етажи на партийната и Държавна сигурност върхушка се възползва в най-голяма степен от плодовете на демокрацията и свободната пазарна стопанска система. Цинизмът, с който го направиха, бе шокиращ и това е в основата на деморализацията на българското общество. Ще ни би трябвало време и кураж, с цел да се оправим с този проблем.
- Българите имаме самочувствие, че постоянно сме били европейци, казвате в знакова тирада пред ПАСЕ. Имаме ли през днешния ден в действителност такова самочувствие? Не започваме ли да се колебаем - направихме ли верния цивилизационен избор?
- Винаги се туткаме преди да вземем значимо решение, а по-късно се пишманим дали то е било вярно. Този път взехме вярното решение и в този момент би трябвало да проумеем, че Европейският съюз не е Съветският съюз. Брюксел не ти дава нефт на занижени цени, като гаранция за политическа преданост, само че и не ти праща танкове, в случай че решиш да го напуснеш.
Днес ориста ни зависи от нас самите. За несвикналите да вземат решение това в прочут смисъл може да наподобява дискомфортно - към този момент не можем да се оплакваме нито от игрите на Великите сили, тъй като дружно сме в един съюз, нито от диктата на Съветския съюз - прочее Съветският съюз в никакъв случай не е желал от нас да вземаме решение за превръщането ни в 16-а република.
- По Ваша покана през 1999 година у нас гостува Бил Клинтън - първият американски президент, посетил страната ни, който ни раздруса с откъс на великия възрожденец Паисий Хилендарски, освен това на български. Откъде това особено отношение на президента Клинтън към нас? Президентът Клинтън ли е най-харизматичният международен водач, с който сте се срещали онлайн?
- С президента Клинтън сътворих по-специални връзки по време на формалното ми посещаване във Вашингтон - някой ден, в случай че имаме време, ще опиша и за това. Тогава той ме предложения при откриването на американската академична година. Обяви, че е поканил „ трима свои другари ”, а останалите двама бяха Тони Блеър и Романо Проди /шефът на Европейската комисия/. Моето наличие в тази компания пред десетки американски публицисти бе необикновен късмет за представянето на дребна България и доста явен знак, че страната ни е скъсала с комунистическото си минало и желае да бъде паралелно с демократичните страни.
Когато по-късно Клинтън пристигна в София, той пристигна като другар на България и знаеше към този момент много за нея. Неговото посещаване и ясното му обръщение: България е наш другар - инвестирайте, беше преломният миг в нашия преход. Това бе и най-важната поддръжка за участието ни в НАТО, а от там и за по-сетнешното ни участие в Европейски Съюз.
- Пловдив е първият български град - Европейска столица на културата. Успява ли градът ни да се оправи уместно с неповторимия късмет? Чуха се много рецензии. Прекалено черногледи ли сме към това, което вършим, чисто по български?
- Всички пловдивчани би трябвало да се радваме и способстваме с каквото можем за триумфа на Пловдив като Европейска столица на културата. Сигурно има неуредици, несъмнено има хора, които са основателно афектирани, само че за Пловдив това е огромно събитие и би трябвало да се научим да се радваме на позитивните неща. И да кажем добра дума за уредниците, да ги насърчим и дадем съвет, а освен да ги подлагаме на критика.
Ето и моя съвет: може ли европейската столица на културата да мине, без да отбележим смисъла на огромния пловдивчанин Милчо Левиев?! Без „ Бели, зелени, червени ” с Веско Червения, Оги Видев, Пъшо и другите. Ами звездите на нашето рок потомство: Личо Стоунса, Тето, Наско Куфара, Гого Алаина, Ванко Филибето, Ванкиша, Чоко…
Но годината на културата е първоначално си и имаме време за всичко. Ако младите уредници не ги познават, да ми се обадят - ще ги свържа персонално с тях.
Снимка на Руслан Донев, БТА
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ