Истинският позор по казуса с Петър Илиев и неговото плагиатство е за СУ и професорите там
Петър Илиев, плагиат и претендент за силов вицепремиер в държавното управление на Слави Трифонов и " ИТН "
Слави Трифонов и Тошко Йорданов няма да се разчувстван от плагиатството на своя претендент за министър на вътрешните работи, даже и да им бъде несъмнено потвърдено. Може да се огънат под напън и да го сменят, по този начин както към този момент ги видяхме да сменят няколко пъти разнообразни кандидат-членове на кабинета: без разкайване и равносметка. Те ги отдръпват преждевременно, не се извиняват, по тази причина и новите им оферти все носят горе-долу същите дефекти, написа glasove.com.
Защото това, което те ценят в хората не е някакъв “морал” - в противен случай, те ценят хора, които просто наподобяват на тях: хора, които упорстват, че сами са се направили; които не дължат и не принадлежат; не се извиняват и не изпитват угризения; саможивци, които си отмъщават на света. Лика-прилика с типичния лирически воин от песните на Слави Трифонов. Това е един добре загнезден в българската народопсихология типаж, в който могат да се впишат еднообразно добре както образованите млади българи в чужбина, по този начин и фолклорните мутри, без разлика.
Неслучайно Слави е артист и на едните, и на другите. Те “казват каквото мислят” и не се усещат длъжни никому, тъй като са съумели да съумеят. Успехът - поединичният, вълчи триумф - в този злобен свят, който не се е погрижил за тях, заличава въпроса по какъв начин тъкмо са го създали, на каква цена, директно какви правила, кой е потърпевш по пътя. Такъв точно се усеща и самият Слави Трифонов.
Истинският срам в проблема с Петър Илиев не е за “Има подобен народ”. Той е, несъмнено, за Софийския университет, за Юридическия факултет и за катедрата по конституционно право. Унизително е дори да си представяме, че тези огромни професори, които са постоянно първи избор за служебни министри и конституционни съдии; които излизат да разясняват конституционни проблеми и да бранят главния закон против попълзновенията на необразованите политици, постоянно носейки съответната раздразнена и възмутена мимика на интелектуален стоицизъм; та тези професори са си замълчали, когато трудът на техен сътрудник е бил откраднат. Абзац по абзац, без цитиране.
От следствието на страницата “Правна лудост” стана ясно, че абзац, заимствуван от една от публикациите на доцент Киселова, е маркиран там с цитиране на проф. Близнашки. Излиза, че Петър Илиев, който не е цитирал нито един от двамата си сътрудници, значи индиректно е откраднал и от проф. Близнашки, самозвания патриарх на българския конституционализъм. Ръководителят на катедрата, проф. Киров, се изпусна като назова този проблем “стара история” единствено няколко дни откакто абсурдът излезе за първи път в медиите. И той, и Близнашки, очевидно са били осведомени през цялото време с това безсрамие, само че не са сторили нищо. Напротив, бутали са Петър Илиев напред в академичната му кариера, отказвайки се от обикновено себеуважение.
Нека изясним един основен подробност. Не става дума тук за плагиатство, което е разчитало да остане неусетно. Това е плагиатство, което е разчитало на безсилието на институцията и разпоредбите. Тук се крие разликата сред елементарното закононарушение и мутренския произвол. Мутренски произвол има тогава, когато правонарушителят не е заставен да се крие. Когато може да уязвява правата и достолепието на другите измежду бял ден и на обществено място. Скритата и срамната престъпност никой не може да заличи изцяло. Но мутренският произвол е особена обществена процедура в нашето общество, за която носим групова виновност.
В случая виновност носят сътрудниците на доцент Киселова, които са съучаствали пасивно в нейното обезправяване. Но ние всички носим виновност, когато разрешаваме на Слави Трифонов да гони вън мутрите с дебелите вратове и ланците, с цел да вкара на тяхно място мутри с по-тънки вратове и бели якички. Дали ще са плагиати, застрахотаватели, бухалки, а в случай че отидем още по-назад в историята - номенклатурни синове, дворцови протежета И Т.Н. - няма значение. Формата на насилието се трансформира и просто в този момент е пристигнало време отново да се излъска и модернизира. Но наличието е същото. Не ни е наложено с някакъв неправдив закон, то е постоянно отвън закона, постоянно е обнародвано с безмълвното единодушие на “суверена” да бъде очевидец и воайор на личното си обезчестяване.
И тук Слави Трифонов е прав, че по-висок закон в България от волята (или безволието) на националния суверен няма. Очевидно даже в Юридическия факултет.
Забележително е, че в днешно време академичната автономност се употребява не с цел да подсигурява независимост на учените, а точно за да се разцентрализира държавния монопол върху насилието и да се обособят институции, на територията на които да дерибействат ректори-мутри като небезизвестния Величко Адамов от Свищов или пък Росен Василев от Бургас, който беше изплагиатствал цялата си дисертация от своите асистенти.
Академичната автономност, предопределена изначало да брани свободата на мисълта, се използва от ден на ден за да се основат пространства, в които правовият ред е обезверен и в които мутренският произвол вирее най-добре. За независимост на мисълта на такова място не може да се приказва.
Въпросните професори освен са постоянни претенденти за служебни министър председатели и конституционни съдии. По-важното е, че през останалото време, когато не са заети да бъдат конституционната съвест на страната, те образоват студентите по право на това какво е положително и заслужено, какво е професионално себеуважение. Наталия Киселова сподели нещо правилно: “След като въпросът доби гласност, аз не мога наесен да погледна студентите си в очите и те да ме питат “Защо не се борихте?”.”. Сигурно по тази причина на нейните сътрудници им е толкоз по-удобно да образоват студенти, чието ниво на обща просвета трагично спада през годините - просто тъй като пред такива младежи е по-лесно да не изпитваш позор.
Бел.ред.
И двете партии, и, дадоха обещание на гласоподавателите си мажоритарен избор и получиха общо 128 депутата. Сега ще изпълнят ли обещанието си?
Слави Трифонов и Тошко Йорданов няма да се разчувстван от плагиатството на своя претендент за министър на вътрешните работи, даже и да им бъде несъмнено потвърдено. Може да се огънат под напън и да го сменят, по този начин както към този момент ги видяхме да сменят няколко пъти разнообразни кандидат-членове на кабинета: без разкайване и равносметка. Те ги отдръпват преждевременно, не се извиняват, по тази причина и новите им оферти все носят горе-долу същите дефекти, написа glasove.com.
Защото това, което те ценят в хората не е някакъв “морал” - в противен случай, те ценят хора, които просто наподобяват на тях: хора, които упорстват, че сами са се направили; които не дължат и не принадлежат; не се извиняват и не изпитват угризения; саможивци, които си отмъщават на света. Лика-прилика с типичния лирически воин от песните на Слави Трифонов. Това е един добре загнезден в българската народопсихология типаж, в който могат да се впишат еднообразно добре както образованите млади българи в чужбина, по този начин и фолклорните мутри, без разлика.
Неслучайно Слави е артист и на едните, и на другите. Те “казват каквото мислят” и не се усещат длъжни никому, тъй като са съумели да съумеят. Успехът - поединичният, вълчи триумф - в този злобен свят, който не се е погрижил за тях, заличава въпроса по какъв начин тъкмо са го създали, на каква цена, директно какви правила, кой е потърпевш по пътя. Такъв точно се усеща и самият Слави Трифонов.
Истинският срам в проблема с Петър Илиев не е за “Има подобен народ”. Той е, несъмнено, за Софийския университет, за Юридическия факултет и за катедрата по конституционно право. Унизително е дори да си представяме, че тези огромни професори, които са постоянно първи избор за служебни министри и конституционни съдии; които излизат да разясняват конституционни проблеми и да бранят главния закон против попълзновенията на необразованите политици, постоянно носейки съответната раздразнена и възмутена мимика на интелектуален стоицизъм; та тези професори са си замълчали, когато трудът на техен сътрудник е бил откраднат. Абзац по абзац, без цитиране.
От следствието на страницата “Правна лудост” стана ясно, че абзац, заимствуван от една от публикациите на доцент Киселова, е маркиран там с цитиране на проф. Близнашки. Излиза, че Петър Илиев, който не е цитирал нито един от двамата си сътрудници, значи индиректно е откраднал и от проф. Близнашки, самозвания патриарх на българския конституционализъм. Ръководителят на катедрата, проф. Киров, се изпусна като назова този проблем “стара история” единствено няколко дни откакто абсурдът излезе за първи път в медиите. И той, и Близнашки, очевидно са били осведомени през цялото време с това безсрамие, само че не са сторили нищо. Напротив, бутали са Петър Илиев напред в академичната му кариера, отказвайки се от обикновено себеуважение.
Нека изясним един основен подробност. Не става дума тук за плагиатство, което е разчитало да остане неусетно. Това е плагиатство, което е разчитало на безсилието на институцията и разпоредбите. Тук се крие разликата сред елементарното закононарушение и мутренския произвол. Мутренски произвол има тогава, когато правонарушителят не е заставен да се крие. Когато може да уязвява правата и достолепието на другите измежду бял ден и на обществено място. Скритата и срамната престъпност никой не може да заличи изцяло. Но мутренският произвол е особена обществена процедура в нашето общество, за която носим групова виновност.
В случая виновност носят сътрудниците на доцент Киселова, които са съучаствали пасивно в нейното обезправяване. Но ние всички носим виновност, когато разрешаваме на Слави Трифонов да гони вън мутрите с дебелите вратове и ланците, с цел да вкара на тяхно място мутри с по-тънки вратове и бели якички. Дали ще са плагиати, застрахотаватели, бухалки, а в случай че отидем още по-назад в историята - номенклатурни синове, дворцови протежета И Т.Н. - няма значение. Формата на насилието се трансформира и просто в този момент е пристигнало време отново да се излъска и модернизира. Но наличието е същото. Не ни е наложено с някакъв неправдив закон, то е постоянно отвън закона, постоянно е обнародвано с безмълвното единодушие на “суверена” да бъде очевидец и воайор на личното си обезчестяване.
И тук Слави Трифонов е прав, че по-висок закон в България от волята (или безволието) на националния суверен няма. Очевидно даже в Юридическия факултет.
Забележително е, че в днешно време академичната автономност се употребява не с цел да подсигурява независимост на учените, а точно за да се разцентрализира държавния монопол върху насилието и да се обособят институции, на територията на които да дерибействат ректори-мутри като небезизвестния Величко Адамов от Свищов или пък Росен Василев от Бургас, който беше изплагиатствал цялата си дисертация от своите асистенти.
Академичната автономност, предопределена изначало да брани свободата на мисълта, се използва от ден на ден за да се основат пространства, в които правовият ред е обезверен и в които мутренският произвол вирее най-добре. За независимост на мисълта на такова място не може да се приказва.
Въпросните професори освен са постоянни претенденти за служебни министър председатели и конституционни съдии. По-важното е, че през останалото време, когато не са заети да бъдат конституционната съвест на страната, те образоват студентите по право на това какво е положително и заслужено, какво е професионално себеуважение. Наталия Киселова сподели нещо правилно: “След като въпросът доби гласност, аз не мога наесен да погледна студентите си в очите и те да ме питат “Защо не се борихте?”.”. Сигурно по тази причина на нейните сътрудници им е толкоз по-удобно да образоват студенти, чието ниво на обща просвета трагично спада през годините - просто тъй като пред такива младежи е по-лесно да не изпитваш позор.
Бел.ред.
И двете партии, и, дадоха обещание на гласоподавателите си мажоритарен избор и получиха общо 128 депутата. Сега ще изпълнят ли обещанието си?
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ