„Силата на перото“: Емили Дикинсън – нежното цвете на американската поезия
„ Перото е по-силно от сабята, единствено в случай че сабята е доста къса, а перото – доста остро. “ Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои превземат земи с мощта на своите оръжия и физическа мощ, други основават и прекрояват светове единствено със силата на думите си. Понякога превъзходство взима насилието и даже най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче единствено чакат точния миг, с цел да възкръснат още веднъж, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всеки път. Някои създатели са разбрани още приживе от съвременниците си, до момента в който други, изпреварили времето си, след това биват преоткрити. Едни живеят разточителен живот, а други – тънат в мизерия, някои остро подлагат на критика политиката на страната си, до момента в който други добродушно следват нейния темп.
Настоящата поредност от публикации ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „ перо “.
През 2006 година Харвард Юнивърсити прес отпечатва един алманах с хербарии от XIX в. На овехтелите 66 страници са събрани над 420 типа растения. Макар оригиналът да може да се види единствено в библиотека Хотън на Харвардския университет, неговото цифрово копие е налично за целия свят. Красивите, запечатани като живи растения, ситуирани на страниците на изданието, са допълнени от тънък почерк, който оказва тяхното название.
Създателката на сборника не е ботаник, само че е била разпален фен. Приживе е била известна точно със пристрастеността си към градинарството и нейната градина в Хоумстед е била необятно известна. Днес този растителен парадайс не е непокътнат и сведения за хубостта му, черпим от очевидци, които разказват килими от момини сълзи и теменужки, допълнени от зюмбюли, нарциси, невени и всевъзможни други сезонни цветя и растения.
В днешно време дамата, основала тази приказна градина и съхранила част от магията й в своя алманах с хербарии, е известна като една от най-емблематичните американски поетеси. Приживе са отпечатани едвам десетина нейни стиха и то значително цензурирани от нормите на времето. Едва след гибелта й, хубостта и силата на нейната лирика съумява да надскочи стандартите и да разцъфти с нов жар, трансформирайки я в стихотворец, слаган наедно с Уолт Уитман, Уолъс Стивънс и Робърт Фрост.
Нейното перо не се преценява с пунктуацията, нито с основни и дребни букви, стихотворенията й нямат заглавия, а римите й са непълни. Това, което сграбчва в тях е загадъчността, провокацията, оригиналността и множеството метафори. Саможива, недоразбрана и чудата, тази поетеса е позната на своите съграждани като „ дамата в бяло “, защото от един миг нататък носи единствено чисто бели облекла, само че в историята тя остава като Емили Дикинсън.
“Ако чета книга и тя накара цялото ми тяло да изстине толкоз, че никой огън не може да ме сгрее, знам, че това е лирика. ”
Емили Елизабет Дикинсън е родена на 10 декември 1830 година в Амхърст, Масачузетс. Тя е междинното от общо три деца. Има по-голям брат на име Остин и по-малка сестра – Лавиния. Баща й – Едуард е юрист, а семейството му е добре известна и уважавана в града. Прадядото на Емили е един от създателите на колежа Амхърст. Майката на поетесата, на която тя е кръстена – се споделя Емили Норкрос. Интересна е динамичността и разликата в характерите на двамата родители. Бащата на Емили е високо просветен човек и постоянно подхожда с деликатност към децата си.
Децата Дикинсън Той е бил и мощно влюбен в брачната половинка си, която ухажва с над 60 писма. Майката на Емили е по-затворена и с по-студен темперамент. Въпреки че двете прекарват целия си живот дружно по този начин и не реализират топли връзки. В едно от писмата си Емили споделя, че е била „ ужасна майка, само че по-добре от никаква. “ В реалност има значително сходства в характерите им. Майката на Емили страда от меланхолия, както по-късно и щерка й. И двете буйно обичат градинарството. Това, което най-силно ги отличава е неналичието на мощни страсти у майката, както и слабият й интерес към литературата и философията.
Началното си обучение Емили Дикинсън получава в главното учебно заведение в града, което се намира на Плезънт стрийт. През 1840 година тя и сестра й са признати в Академия Амхърст, която допреди 2 години е била мъжки колеж, само че по-късно отваря вратите си и за дамите. По това време фамилията изпитва известни финансови терзания и е насила да се реалокира от имението Холмстед в къща на улица Уест, която гледа към близкото гробище. Следващите седем години от живота си, Емили прекарва в Академията.
Там тя посещава часове по латински, класическа литература, ботаника, геология, история, аритметика и философия. Описват я като любознателна ученичка, която постоянно си извършва отговорностите. Именно в тийнейджърските години Емили прави и първите си поетически опити. Нейни ментори през този интервал са шефът на Академия Амхърст – Леонард Хъмфри и един фамилен другар и студент по право – Бенджамин Франклин Нютън, който я среща с творчеството на Ралф Уолдо Емерсън.
След Академията, Емили се записва в Женската семинария „ Маунт Холиок “, само че там се задържа едвам година. През 1848 година тя е отписана от учебното заведение и по този начин и не продължава образованието си. Точните аргументи за това остават незнайни. Според някои откриватели татко й я отписва заради утежняване на здравето й. Според други – тя самата е била доста сензитивна и тежко е понасяла раздялата с околните си. Има и трета доктрина, която се крепи на обстоятелството, че същата година по време на гала, едвам 17-годишната Емили отхвърля да се поклони пред основателката на семинарията – Мери Лайън.
Въпросната директорка има строги религиозни разбирания, които са в контраст със светоусещането на Дикинсън, която е вярна на науката и счита, че това е пътя на прогресивното мислене. Във времена, в които религията към момента играе значима роля в обществото, атеизмът на Емили се счита за извънредно провокативен. Тази трета доктрина наподобява достоверна, тъй като след един подобен скандал, е малко евентуално да оставят Дикинсън в учебно заведение.
Емили се завръща в дома си. По това време татко й към този момент се е замогнал още веднъж и е купил цялото имение Холстед. През 1855 година Емили напуща родния си град и отпътува на дълготрайно странствуване. Това се оказва и единственото огромно пътешестване, което тя подхваща, тъй като след него, тя се завръща в Амхърст и в никакъв случай наново не напуща рамките му.
По време на пътуването тя прекарва три седмици във Вашингтон, а по-късно и две седмици във Филаделфия, на посетители на нейни родственици. Там тя среща Чарлз Уодсуърт, който е фамилен мъж и чиновник в Презвитерианската черква на Арч Стрийт. Според биографите на Емили е доста евентуално той да е бил обект на нейната обич. В писмата си тя го назовава „ мой духовнико “, „ моя Филаделфия “ и „ мой най-скъп земен приятелю “. Те резервират близки другарски връзки до гибелта му през 1882 година, само че единствено под формата на писма. Емили в никакъв случай не се омъжва.
Имено непокътнатата преписка на писателката, както и на нейните близки и другари значително сглобява пъзела на нейната персона. Няколко години откакто се завръща от пътуването си до Филаделфия, Емили се затваря напълно за външния свят. Теориите за аргументите около тази смяна в живота й са доста. Някои откриватели считат, че тя е страдала от наследствена меланхолия, която се ускорява с годините и за която способства утежняването на здравословното положение на нейните родители.
Дикинсън е тази, която остава в родното имение и се грижи за болната си майка. Здравето на мисис Норкрос е до толкоз влошено, че последните години от живота си тя прекарва на легло. Върху плещите на Емили падат както грижите, по този начин и поддържането на цялото домакинство. Според други теории, мис Дикинсън е страдала от тежка форма на агорафобия, която единствено се ускорява с годините. В своите писма тя отхвърля на свои близки и другари да ги посещава. В своя поема тя изяснява, че някои почитат неделята като вървят на черква, а тя я уважава като си стои у дома.
В едно свое писмо тя даже намерено декларира: „ Не прекосявам границите на бащините си земи, с цел да отида в която и да е къща или град “. От един миг нататък, когато здравето й доста се утежнява, тя даже стартира да приема домашните визити на лекаря си през затворена врата, обяснявайки признаците си от прилежаща стая.
Тези пояснения сами по себе си не са задоволителен мотив, Емили да се трансформира в ексцентричната персона на своя роден град, за която измислят прозвището – „ митът “. Едни по-късни разбори на творчеството и здравословното й положение разкриват една по-дълбока причина. Емили постоянно е била с здраво здраве. В поемите си тя приказва за болки в очите, както и в мозъка си. Една от актуалните хипотези е, че тя най-вероятно е страдала от някаква форма на епилепсия. Нейна братовчедка, както и нейния племенник, са имали епилептични припадъци и е доста евентуално поетесата, също да е страдала от такива по наследствена линия.
По това време на епилептиците се е гледало като на нечисти хора, които са наказвани по този начин от Бог, защото правят нечестиви каузи като това да мастурбират или са страдали от заболявания като нервност и сифилис. Не им е било позволено да се женят, а в някои американски щати даже са прокарани закони против хора, страдащи от това заболяване. Много е евентуално в случай че Емили е била болна от епилепсия, да е криела това, толкоз гневно, че да се е изолирала от целия свят, само че за сметка на това е запазила свободата си да поддържа връзка и да се показва намерено.
Наред с писмата й, поезията й разкрива нейната остроумие, бърз разум, възприятие за комизъм и богата психика. Стиховете й приканват към добрина, обич към природата и запазване на нравствените полезности. Основните тематики, които могат да се открият в нейните стихове са тези за природата, самотата, времето, гибелта, болката и любовта:
„ Животът ми два пъти свърши,
не стигнал своя прощален час.
Безсмъртна в случай че съм, надали
ще изживея към този момент аз
минути палещи, каквито
два пъти ми ориста даде. “
Дали тези минути са били несбъднатата обич с Чарлз Уодсуърт, или са неосъществените срещи с мистичния „ стопанин “ от други нейни стихове, няма да узнаем. Има и трети, по-пикантен вид. Според една преобладаваща доктрина в литературните среди, Емили е имала загадка любовна връзка със брачната половинка на брат си – Сюзън Гилбърт. Според писмата й тя е нейна „ другарка, муза и консултант “, а от време на време тя й написа, че си мечтае да открадне „ една целувка “ или „ нашепната дума “. Бракът сред Сюзан и брат й не е от щастливите.
В един миг той даже намерено заживява със своята държанка – мис Тод, за което намерено е подложен на критика от Емили. Няма доказателства, че сред Дикинсън и мис Гилбърт е имало освен това от топло другарство, само че е реалност, че след гибелта на Емили, по нейна молба, сестра й Лавиния изгаря огромна част от персоналната преписка на поетесата, измежду които са и огромна част от писмата й до Сюзан.
Дикинсън съвсем не разгласява свои произведения приживе. През 60-те години на XIX в. тя прави опити за това, само че от една страна стилово те се разграничават от общоприетата ритмична норма по това време, а от друга – самата поетеса не е била изцяло уверена в своите качества. Тя изпраща писмо до известния книжовен критик и издател – Томас Уентуърт Хигинсън, в което излиза най-големия си боязън – „ дали стиховете й са живи? “. Тя е желала да знае дали вълнува аудиторията и дали това, което прави е стойностно. През годините тя поддържа другарски епистоларни връзки с Хигинсън и даже го кани в дома си, само че въпреки да го счита за наставник, той по този начин и не я поддържа намерено да разгласява своите стихове.
Дикинсън напуща този свят на 15 май 1886 година, на 55 годишна възраст. Издъхва в дома си в Холмстед, а тленните й остатъци са положени в Западното гробище. Най-вероятната причина за гибелта й е сърдечен удар. Преди да си отиде, тя моли сестра си Лавиния да унищожи нейната преписка. Когато влиза в стаята й тя открива над 40 тетрадки, изписани със стегнатия почерк на Емили, които съдържат съкровището на нейната лирика. Лавиния не намира сили да ги унищожи, вместо това с помощна на брат си, стиховете на Емили виждат бял свят и първия том с нейна лирика излиза посмъртно през 1890 година
Днес родният дом на Емили е къща-музей, отдаден на нея. Именно от границите на това имение, тя не излиза след средата на 50-те години на XIX в, само че нейният гений и пристрастеността й, съхранени в нейните стихове, надскачат границите освен на Холмстед, само че и на цялата страна:
„ Аз нямах време за ненавист,
че Гробът — знам —
не е надалеч —
и прекомерно къс е Животът
да свърша
със Враждата безконечна.
И да Обичам нямах време… “
