Перник трябва да се възприема като един от образите на

Перник би трябвало да се възприема като един от облиците на Разрухата – нищо повече. Това, че сме привикнали с нея, не значи, че тя не съществува. Тя е безвъзвратен белег на живота ни – и сигурно ще ни липсва, в случай че по някакъв метод изчезне най-малко за ден-два. Отдавна към този момент сме изгубили настройката да живеем в уредена среда, тя ни се вижда подозрителна, преднамерено нагласена – чакаме всеки миг от някъде да изникне Българският Дявол на безобразията и разтурията.

Животът ни е разрушен, това е реалност – разтурени сме по един или различен метод и ние от вътрешната страна. Изгризани сме вътрешно от подозрения, от съмнение – към всеки и всичко. Блазе му на оня, който ще надене – оттук-насетне – хомота на Властта.

От самото начало на Прехода, Политическата Секта просто не знае какво да прави с Разрухата.

Бойко желае да бъде запомнен като Строителят – той си споделя, че даже да го обесят един ден на някоя негова магнолия в Банкя, въпреки всичко народецът ще се тараляска по неговите автомагистрали, ще минава през неговите тунели, ще се кръсти в ремонтираните от него манастири и всичко останало.

Никой не го е направлявал да го прави – сетил се е самичък, около паметта за Живков.

И, въпреки всичко, до момента в който строи, завареното, Наследството, продължава да се разрушава. А то постоянно е тормозило всички, които обяздваха Властта от трийсет години насам. Сякаш им се зловиждаше, превръщаше се в рисков противник на личните им достижения, правеха се, че не го виждат. Като последни простаци, все се надяваха някой различен да го стопанисва – може би Живков, отдолу под паметника си в Правец.

Дори им се виждаше рисково да кажат нещо за Наследството – да не би това да накърни антикомунизма им, въпреки всички да са наясно, че е кристално подправен.

Костов „ продаде “ „ Кремиковци “ за един $, само че никой няма да даде и половин цент за антикомунистическото му гевезене.

Симеон се беше втренчил в своето завещание, нищо друго не го интересуваше. Той си замени короната – като че ли беше каскет – с някакви парцели, и се самозачеркна. А в този момент се чуди, за какво никой не има вяра, че е цар.

И не е никаква лисица, въпреки че доста му се желае да го вземат за Хитреца, той си е напряко глупак спрямо ония преди него и след него.

Е, не остана напълно капо – по негово време направиха първата договорка за БТК. Но да мисли за някаква си Разруха – хайде, холан, – както би се изкискал той.

Разрухата си е ваша, българска работа – аз просто съм български, по някаква неточност, цар и си желая моето, толкова.

Станишев беше още по-голям глезльо – една думица не сподели за Наследството, оставено от режима и на татко му, една думица не сподели и за разграбването и съсипването му. Той се стремеше да съсипе друго – личната си партия, и до момента това е обичаното му занятие. Нечовешки нагъл е в това отношение.

Костов бе най-амбициозният всред „ първенците “ – и най-страхливият. Основно страхът го водеше, когато стартира да разсипва всичко – тъй като не знаеше по какъв начин да го стопанисва.

Преправи се на антикомунист, нахрани преторианската си армия – и това му се видя задоволително.

Големият икономист се оказа по-несръчен даже от изцяло анонимния Захариев, който получи от Костов „ Кремиковци “ за един/1 $, а го продаде за към 230 милиона лв.. По-сетнешните превъртания на комбината са още по-впечатляващи.

Какво кара някои приключени ахмаци още да му имат вяра на Костов, е цялостна мистерия.

Веднъж Бойко се изтърва да каже, че още 100 години няма да успеем да надминем издигнатото от Живков. Сетне редактира признанието си – като реши, че той самият към този момент е задминал Узурпатора в това отношение.

Не може да му се отхвърли – строи крепко, само че още по-здраво ремонтира издигнатото, тъй като има необяснима уязвимост към калпавите строители; един път даже си разреши да съобщи един собствен диалог с тях: упорствал да не крадат повече от 4 сантиметра от дебелината на асфалтовата настилка, обаче ония отново отмъкнали най-малко 6 сантиметра.

Мъка с материала, по този начин да се каже.

В последна сметка, следим нещо в действителност изумително: строи се интензивно, кърпи се още по-усилено, само че изпод Наследството ръмжи заплашително – с цел да ни подсети, че над 200 моста се нуждаят от незабавен ремонт – незабавен от две години; към 200 язовира са в сериозно положение, стотици други са оставени на грижите на Небето, много са и с неразбираема благосъстоятелност – тук, дето всеки гледа да отмъкне нещо, и всичко това се наглежда и управлява от миниатюрен брой инспектори; в Пловдивско се молят страната да им вземе към 160 язовира, локалните управляващи нямат опция да ги стопанисват сами; водопроводната система е безнадеждна, няма метод да се опише положението й, най-малко с думите, с които българският език разполага.

По малкия екран Крум Зарков/БСП заяви, че откакто са изхарчени десетина милиарда европейски пари, течът на питейна вода е понижен от 61 на 60 %.

Не е правилно – отвърна Томислав Дончев/Бойко, само че единствено толкоз – тъй като добре знае, че сме международни първенци в разхищението на вода.

Изобщо – цунамито следва. Перник е единствено премиерата.

Всичко това е търпяно от десетилетия – и няма рационално пояснение за тази небрежност. Всъщност, има едно – и то е неприязънта към Наследството, като към нещо, което уязвява новите Чорбаджии.

То е една от заканите на Миналото – накърнява фасона на днешните строители, злепоставя напъните им – иди сравнявай „ Белмекен “ с някое цехче за автомобилни тапицерии.

Неглижирането на Наследството наподобява лесна работа – а и мръсни усти колкото искаш, за тази цел.

Обаче едно е да запустеят стотици села или да бъдат закрити хиляди учебни заведения – напълно друго е да се спука стената на някой язовир.

Имаше няколко подготовки за сходен апокалипсис – удавеното село Бисер, примерно, само че отново не им увряха главите.

Между другото, към този момент никой не употребява този израз – наподобява се счита, че увирането на главите е безнадеждна работа.

Разбира се, и закритите учебни заведения са същинска злополука – това пък е Потоп, който напряко завлича Българското, само че последствията от него ще станат ясни след години.

Никога не са желали същински да стопанисват Наследството – оставили са всеки да завлича от него, каквото му падне. Случаи като този с язовир „ Студена “ има колкото щете. Но в този момент и Природата им обърна тил – и белята стана. Това им е стопанисването – да дочакат малко повече снежец. Налудно е и отношението им към язовир „ Бели Искър “ – явно се надяват стената му да се закърпи от самосебе си.

Това е полуда, същинска полуда. На такава страна не й се поставят язовири.

Гаменско е й отношението към „ простолюдието “. Там паролата е „ Ще им мине “ или „ Ще свикнат “. Неизвестно за какво са уверени, че елементарните хора могат да изтърпят всичко.

Може и да са прави: Народа преглъща към този момент всичко.

Всъщност, дейната част от него – два милиона души при седем милионно население – от дълго време се изнесе. Останаха немощните пенсионери, извънредно нищите и ромите – тяхната опозиция е само да се вкопчат в жалкия си животец – невъобразим за Европа на 21 век. Ей по този начин – напук. Проклет материал.

В сметката останаха още милион и нещо нашенци. И те са огромният проблем.

Споменатия към този момент Томислав Дончев сподели и друго: „ Не би трябвало да се употребяват страховете на хората “ – другояче казано, да си мрат, хилейки се.

Дончев е технократ и му се поставя да е по-бъзлив. Сегашният общоприет политик е борд отвред, нищо не го интересува, минимум пък последствията на Разрухата върху човешките настройки.

А тя промени и хората: бедняците схванаха, че нямат никаква цена, доволните пък бяха лишени от последните останки от обществена сензитивност.

Сякаш страданието на милиони нищи ги направи по-коравосърдечни, тъй като са малко/мъничко по-добре.

Те са най-сладката хапка за Властта. Ахмаци, които преувеличават ситуацията си, придават му значителност, каквото то няма.

Много са комфортни за манипулирани, продават сами себе си.

В обществените мрежи, изключително Facebook, където кипи същинската социология, те непроменяемо провокират неприязън с нахиления си оптимизъм.

Събирам стотици мнения под всеки собствен текст – за предходната година те са над 30 хиляди за 70 текста, нормално розовата багра се лее единствено откъм двама-трима души; останалите непроменяемо са омъчнени от забележимия Разлом – обществен, духовен, всевъзможен – сред другите генерации.

Много от дълго време към този момент имаме два Народа: грамадното болшинство Победени, които прочее съградиха Наследството – и една дребна каста от Равнодушни, които на следващия ден също ще бъдат победени, сигурно.

Фиаското е безспорен факт при поколенията на Прехода, те бяха залъгвани с всевъзможни дърварски неистини. За Властниците е по-важно няколко десетки възпитаници да печелят медали от математически „ олимпиади “, в сравнение с позорния факт, че близо половината от десетокласниците са функционално необразовани.

Още по-добре: елементарно ще ги водят за носа, а те и по този начин няма да се усетят, че към този момент са в лагера на Победените. За увиране на главите им и дума не може да става.

В този смисъл, и Разгромът на Наследството е подобаващ знак: щом едно толкоз обичайно стопанство продължава да се разсипва невъзмутимо, какви шансове има пък човешкият материал.

И някой ден, когато няма да ни има, най-малко оживелите отломъци на Наследството ще бъдат гордостта на тези земи: парче от стената на язовир Искър, примерно, изложено в някое Ларго, паралелно до римски писоар. Е, нашето ще си е по-хубаво, както постоянно.

Обаче все случваме на писоари – и не толкоз на Властници.

Автор: Кеворк Кеворкян

Инфо: novinite