Първите „спомени“ за крал Артур
Първото споменаване на името на английския водач Артур се среща в уелската поема „ Гододин “, която обичайно се приписва на барда Анейрин и е датирана около 600 година В поемата се споделя за борбата при Катрает сред англосаксонците и кралете на Севера от рода на Койл Стария. В стих CII, описвайки предводителя на бритите, поетът го съпоставя с Артур.
Друга ранна уелска поема, където попада Артур, е „ Трофеите на Анун “, за която се счита, че е основана от барда Талиесин (VI в). Поемата е отдадена на пътуването на Артур в Анун – уелския оттатъшен свят. Точната датировка на написването на поемата е сложна, само че езиковият разбор демонстрира, че текстът е приел актуалната си форма към 900 година
Първата историческа хроника, в която се загатва Артур, е „ История на бритите “ ( лат. Historia Britonum), написана на латински към 800 година от уелския духовник Нениус. Много учени считат, че той се е опирал на фолклорните обичаи на Уелс. В труда си Нениус твърди, че Артур спечелил 12 победи над варварите-саксонците, като дефинитивно ги разгромил в борбата на хълма Бадън. За страдание, Нениус очевидно е разчитал, че Артур е задоволително прочут на съвременниците, по тази причина и не се разгръща в детайлности за неговия социално-обществен статус. Той просто написа: „ По това време Артур се сражаваше дружно с английските крале “. От тази фраза не може да се откри дали самият Артур е бил крал, само че не британски; или също е бил британец, само че не крал, а задоволително авторитетен водач, с цел да се бори един до друг с крале. След което Нениус минава към изложение на борбите.
Първият пореден роман за живота на крал Артур се появява в “ История на кралете на Британия “ (лат. Historia Regum Britanniae), написана през XII-ти век от Джефри Монмаутски (Geoffrey of Monmouth). Това произведение сплотява историята на Нениус и детайли от уелския фолклор с вмъквания от по-късни произведения. Именно тук Артур за пръв път е наименуван „ крал “ и се появяват фамозните сюжети: зачеването, изневярата на жена му и гибелта от ръцете на неговия племенник Мордред. Джефри написа за Артур като за безусловна историческа персона – само че точността на самия негов труд поражда подозрения измежду историците. Историците от дълго време водят полемики за изворите, употребявани от Джефри. За един от тези източници обичайно се смята „ Хрониката на Тисилио “ (уелс. Brut Tysilio). Нейното авторство се приписва на свети свещеник Тисилио от Мейуд, наследник на краля на Поуис Брохвайл Зъбестия, живял в средата на VI-ти век.
През Средновековието за Артур пишат автори на куртоазни рицарски романи като Кретиен дьо Троа (XII в.), Волфрам декор Ешенбах (XIIІ в.) и анонимните творци от Вулгатския цикъл (XIII в). Техните творби обаче, са плод на художествена небивалица. Повечето употребяват кралството на Артур, като място за подвизите на нови герои – Гауейн, Ланселот, Галахад, Пърсивал и други, а самият крал се измества на втори проект.
Окончателно обликът на Артур бива закрепен в литературата и всеобщото схващане от сър Томас Малори (XV в.) в неговия епос „ Смъртта на Артур “ – където той сплотява и оформя литературно всички най-разпространени митове за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Именно книгата на Малори е главният източник за цялата следваща „ Артуриана “.
В актуалните тълкования на тематиката, най-много във филмовите версии, от ден на ден се следи блян за завръщане към един по-исторически взор. Това става, като се съчетават действително правдоподобни разновидности на събитията след изтеглянето на римските легиони от Британия (409 г.) с приказно-легендарните трактовки на тематиката в куртоазните рицарски романи. Но това е повече плод на желанието на актуалните създатели да „ обосноват “ основаните от тях художествени облици, в сравнение с научно-исторически метод.