Първо правило Излъжи Сигналът за есемес, тихо бийп-бийп, не събужда

Първо предписание
Излъжи
Сигналът за есемес, безшумно бийп-бийп, не разсънва Оуен и не би събудил и мен, в случай че не лежах будна, взирайки се в тъмнината. Бебето на гърдата ми по-скоро сумти - нито суче, нито пуска.
Лежа неподвижно известно време и си мисля за есемеса. Кой би писал известия по това време? Никой от приятелите ми не може да е безсънен, в случай че... в случай че Мили не е почнала да ражда... Боже, не може да е Мили, нали? Бях дала обещание да виждам Ноа, в случай че родителите на Мили не съумеят да дойдат от Девън в точния момент, само че въобще не съм помисляла, че...
Не мога да стигна телефона от мястото си, по тази причина отстранявам Фрея от гърдата си, като пъхвам пръст в ъгълчето на устата й и я разлюлявам леко. Гледам я известно време - дланта ми остава върху дребното й телце и чувствам тупкането на сърцето й в нежната клетка на гръдния панер. Усещам по какъв начин се отпуска, след това се обръщам да взема телефона си. Собственото ми сърце забива по-бързо - като ехтене на сърцето на щерка ми.
Въвеждам пина си, присвивам леко очи против яркия екран и си споделям, че това е неуместно – терминът на Мили е след четири седмици, несъмнено есемесът е някакъв спам от рода на „ обмисляли ли сте да предявите иск по застраховката си за отбрана на заплащанията? ”.
Но когато най-сетне отварям телефона, виждам известието, което не е от Мили. Състои се единствено от три думи.
Нужни сте ми.
Три и половина през нощта е и аз съм изцяло будна, вървя по студения кухненски под, ухапвам ноктите си и пробвам да потисна копнежа да запаля. Не съм докосвала цигара от съвсем 10 години, само че желанието да изпуша една ме връхлита ненадейно в странни моменти на стрес или нерешителност.
Нужни сте ми.
Няма потребност да запитвам какво значи това – тъй като знам, тъкмо както знам и кой го е изпратил, въпреки че е от чужд номер.
Кейт.
Кейт Атагън.
Дори изричането на името кара обликът й да изплува пред мен като мощен лъх – мирисът на сапуна й, луничките по основата на носа, като разсипана канела върху маслинова кожа. Кейт. Фатима. Теа. И аз.
Затварям очи и си ги представям всички, а телефонът още топли джоба ми в очакване на идващите есемеси.
Фатима несъмнено спи до Али, сгушена до гърба му. Нейният отговор ще дойде в шест сутринта, когато тя става, с цел да подготви закуска за Надя и Самир и да ги изпрати на учебно заведение.
Теа. Теа си я представям по-трудно. Ако работи нощем, в този момент е в казиното, където на личния състав е неразрешено да употребяват телефоните си и нейният ще остане заключен в шкафчето до края на промяната. Тя завършва работа към осем сутринта може би? После ще пийне нещо с другите девойки и по-късно ще отговори, превъзбудена от сполучливата нощ, в която е раздавала карти, подреждала чипове и се е оглеждала за измамници и професионални комарджии.
И Кейт. Кейт несъмнено е будна – тя е изпратила есемеса в края на краищата. Вероятно седи на работната маса на татко си – която, допускам, към този момент е нейна – до прозореца, извърнат към устието, и гледа по какъв начин водата, отразяваща облаците и тъмния наедрял контур на Мелницата, става бледосива от първите лъчи на зората. Сигурно пуши, както постоянно. Очите й са вперени във вълните - неспирни, настъпващи и отдръпващи се талази, - панорама, която в никакъв случай не се трансформира, само че и в никакъв случай не е същата в идващия момент – тъкмо като самата Кейт.
Дългата й коса е дръпната обратно, разкривайки фините й скули и бръчиците в ъгълчетата на очите, издълбани от трийсет и две години вятър и морски въздух. Пръстите й са изцапани с маслени бои, набили се в кожичките и под ноктите, а очите й са в най-тъмния стоманено наследник колорит, дълбоки и непроницаеми. Но тя е наясно какво ще й кажем – каквото сме й казвали постоянно, когато и да получим този есемес, тези три думи.
Идвам.
Идвам.
Идвам.