Първият порив на майката, която вижда детето си тъжно, е

Първият ентусиазъм на майката, която вижда детето си тъжно, е да го гушне. Тя счита за собствен дълг да го успокои и някак да му достави радостни страсти, за го защищити от всевъзможни отрицателни усеща.

Правилно ли е това?

Отговор дава Анджела Анагност-Репка, коментатор на изданието Popsugar. Тя е уверена, че още от най-ранна възраст е добре да оставяме детето уединено с неговите усеща, с цел да опитва да се оправи независимо.

Всъщност, Анджела не постоянно е била на това мнение. И тя като всички майки е тръгнала от тъкмо противоположната позиция. Вероятно ще е от изгода за доста родители  да чуят причините ѝ  „ за “ и „ срещу “.
Ето нейния разказ.

Наскоро изгубих близка другарка, с която общувах от разстояние. Нейната гибел ми оказа мощно въздействие. Фактът, че не поддържахме директен контакт за мен нямаше изключително значение: връхлетя ме огромна тъга и желаех някак да почета нейната памет.
Вечерта седнахме на масата всички дружно и аз оповестих тъжната вест. След това споделих на брачна половинка си, че желая да почета в леглото, но в действителност желаех на мира и тишина да потъжа.
Не минаха и 10 минути и моите деца – на 5 и 7 години, влязоха в спалнята. За да ме ободрят, те бяха нарисували радостни картинки. Донесоха ми от своите шоколади и бонбони, прегръщаха ме и ме целуваха. Тяхната поддръжка беше необикновено блага, само че в този миг аз в действителност просто исках да остана уединено със себе си и със своята тъга...

„ Мамо, мамо, виж, нарисувах за теб смешно личице. То ти се усмихва! “

„ Благодаря, споделих аз на щерка си – само че в този момент мама желае да потъжи. Ти не си длъжна да ме развеселяваш. “ 
В този миг аз разбрах, че съм позволила неточност с възпитанието на личните си деца.
Аз всеки ден им говорех, че е безусловно обикновено човек да изпитва мощни страсти. Бях уверена, че е нужно да одобряват и да ръководят възприятията си, и, че това ще е от помощ един ден, когато пораснат. Затова постоянно ги насърчавах и да дават воля на личните си страсти: гняв, отчаяние, тъга, наслада....

Когато децата с всички сили се стараеха да ме развеселят, разбрах, че те се държат по този начин, както аз постъпвах с тях.
Когато те тъжаха или бяха обзети от гняв, аз постоянно се пробвах да ги успокоя, да ги развеселя и да подобря настроението им.
Така в старанията си, аз обезценявах техните прекарвания.

Всеки от нас от време на време желае да остане уединено с страстите си

Не желае на мощ да „ закачи “ усмивка на лицето си, просто тъй като някой се пробва да му окаже морална помощ и да го поддържа.
На идващия ден моят наследник се натъжи за нещо. Не си припомням тъкмо каква беше повода, само че си спомних по какъв начин се усещах аз преди ден, по тази причина не го притисках. Малката му сестра го прегръщаше, стараеше се някак да му оправи настроението. Това, несъмнено, беше благо, само че не това му трябваше в този момент. 
„ Искам просто в този момент да потъжа “ - сподели синът ми.

„ Не съм подготвен да се развеселявам! “ 

Той си спомни моите думи. И ние всички в къщи му дадохме прочувственото пространство, от което той сега имаше потребност. Той седеше на дивана в хола и тъжеше.
След 20 минути пристигна при мен и ми сподели: „ Мамо, искаш ли да ми почетеш? “, попита той.
Докато седяхме и четяхме, аз усещах, по какъв начин последователно се успокоява, тъй като очевидно беше преработил и претърпял страстта. След това денят мина умерено, просто тъй като не се пробвах принудително да го укротявам и развеселявам – той самичък се оправи с възприятията си.

Сега се пробвам да не не помни този урок. Аз не съм индивидът, който може да направи децата си щастливи. Но мога да съм този, който ще ги поддържа. За тях ще бъда опора №1.

Моята задача е да ги науча да бъдат самостоятелни във всички връзки в живата си – изключително, когато става дума за страстите.
Защото, в случай че в този момент те не могат да се оправят с тях, в никакъв случай няма да съумеят.