Първият ден на кралицата Когато се приближих, тримата мъже коленичиха

Първият ден на кралицата
Когато се приближих, тримата мъже коленичиха и разбрах какво значи това. Поднесох им ръката си за целувка по този начин естествено, като че ли бях репетирала.
Те ме нарекоха “Ваше Величество ” и почувствах мощен прилив на неспокойствие. В моите очи и в техните имаше сълзи. Изглеждах толкоз млада и беззащитна със спускаща се по гърба коса, единствено по халат и пантофи.
Архиепископът ми сподели, че кралят е починал благополучен, насочил мозъка си към религията, бил квалифициран за гибелта си. Обърнах се към лорд Кънингам и попитах за кралицата, тъй като знаех какъв брой доста обича тя краля:
- Моля, предайте съболезнованията ми на кралицата.
Лорд Кънингам отвърна:
- Незабавно ще извърша заповедите на Ваше Величество.
После ги оставих и влязох в спалнята си да се облека.
Бях на осемнайсет години. Бях кралица. Колкото и да е необичайно, първата ми мисъл беше: “Сега мога да бъда сама.
Облякох черна рокля и слязох на закуска. Всичко беше друго. Вече бях кралица. Една мисъл непрекъснато блъскаше като чук в мозъка ми. Трябваше да бъда добра. Трябваше да бъда рационална. Трябваше да извършвам дълга си. Трябваше да се откажа от всевъзможен лековерен блян за удоволствия. Трябваше да послужвам на страната си.
Разполагах с вуйчо Леополд, който да ме поучава по какъв начин да действам. Но, несъмнено, той беше крал на друга страна и в действителност не беше удачно кралят на белгийците да се меси в ръководството на Англия. Знаех, че в бъдеще ще би трябвало да бъда внимателна, даже във връзка с вуйчо Леополд, тъй като като добър крал - а бях сигурна, че е подобен - той щеше да е задължен да слага ползите на страната си преди всичко.
Да, трябваше да внимавам доста.
Докато закусвах, барон Щокмар слезе да приказва с мен. Той беше здравомислещ, само че, несъмнено, бе човек на вуйчо Леополд. Всичко се бе трансформирало, откогато станах кралица. Говорих с него за чичо Уилям и за съчувствието си към кралица Аделаиде, тъй като разбирах какъв брой дълбока би трябвало да е скръбта й.
След закуска го оставих и отидох в дневната си да пиша писма - едно до вуйчо Леополд, друго до Феодора.
Колко необичайно беше да се подпиша като кралица Виктория.
Докато пишех, дойде писмо от министър-председателя - съобщаваше, че иска ми се показа преди девет часа. Бях доста удовлетворена, че лорд Мелбърн е министър-председател. Бях го виждала един-два пъти и бях впечатлена от представителната му осанка, вежливите му обноски и занимателния метод на говорене.
Когато дойде писмото, Лецен беше с мен и азѝказах:
- Ще го приема напълно сама и по този начин имам намерение да одобрявам всичките си министри в бъдеще.
Тя кимна. Разбираше. Но беше малко смутена: боеше се, че короната ще ме промени.
- Ще ме промени - споделих й. - Но нищо няма да промени обичта ми към вас, скъпа Лецен. Ще откриете, че кралицата може да бъде по-мила и любеща, в сравнение с в миналото принцесата.
При тези думи двете заплакахме и тя ми сподели, че съм смисълът на живота й.
Лорд Мелбърн се яви съгласно ангажимента. Какъв неотразим човек! Той се поклони и ми целуна ръка, а прелестните му синьосиви очи се наляха със сълзи, до момента в който ме оглеждаше, и това ме извърши с огромна топлина. Знаех, че мисли за младостта ми и всички идни тежести на раменете ми. Държеше се извънредно уважително и изцяло съумя да ме предразположи - макар разстройването от младостта ми ми сподели, че има вяра в способността ми да извърша идните задания.
- Лорд Мелбърн - споделих, - от дълго време имах намерение да ви оставя на поста министър-председател.
- Безкрайно съм благодарен, мадам - отвърна той.
- Знам, че той е във допустимо най-хубави ръце.
- Ваше Величество е великодушна. - Той продължи. - Длъжен съм да ви показва декларацията, която Ваше Величество ще прочете пред Съвета. Ще бъдете ли по този начин добра единствено да я прегледате незадълбочено и да видите дали ще я одобрите?
- Вие ли я написахте, лорд Мелбърн?
- Признавам, че е мое дело - сподели той, леко повдигайки устни: това ми се стори много занимателно и ме накара да се усмихна.
- Сигурна съм, че е както би трябвало - уверих го.
- Трябва да оставя Ваше Величество да я обмисли. Заседанието на Съвета може да се организира тук, в двореца, началото е в единайсет и трийсет. Ще се отбия още веднъж в единайсет, ако има нещо, с което не сте съгласна. А в този момент да не спекулирам с времето на Ваше Величество.
- Много сте общителен, лорд Мелбърн.
Той отвърна:
- Ваше Величество е прекомерно великодушна към своя преклонен прислужник.
И го изрече иронично, което ми се стори доста занимателно. Разбрах, че диалозите ми с моя министър-председател щяха да бъдат ведри, въпреки че вършехме извънредно съществени каузи.
След като лорд Мелбърн си отиде, прочетох деликатно Декларацията и събрах мислите си. Беше доста значимо да се държа пред Съвета с точната доза достолепие и невзискателност.
Декларацията на лорд Мелбърн бе прелестно написана, а защото той щеше да участва, щях да черпя убеденост от него. Начинът, по който ме гледаше, ми вдъхна религия в самата мен. Той беше доста внимателен човек. Съвсем ясно си даваше сметка за младостта ми, усещаше, че би трябвало да ме закриля, и в това време не забравяше даже за момент, че съм кралицата. Отново изпитах наслада, че той е министър-председател. Толкова елементарно на поста можеше да се окаже някой различен - херцог Уелингтън или сър Робърт Пийл: доста почтени мъже, несъмнено, само че без чара на лорд Мелбърн - а една кралица в действителност разчиташе извънредно доста на своя министър-председател.
Той пристигна още веднъж в единайсет и ме попита дали желая да му кажа нещо, преди да стартира съвещанието на Съвета.
- Надявам се, че няма да ги отчайвам - споделих, тъй като усещах, че мога да приказвам с лорд Мелбърн по този метод.
- Да ги разочаровате, мадам! Вие ще ги омагьосате. Ще ви кажа нещо. Една кралица буди повече благосклонности от един крал. А една красива, млада кралица.. е, никой не би могъл да окаже такова влияние. Не се безпокойте. Вашата младост... Полът ви... те са преимущество.
- Наистина ли мислите по този начин?
- Категорично.
- Но вероятно не всички са като вас, лорд Мелбърн.
- Вярвам, че не, Ваше Величество. Не бих желал да бъда като другите.
Това ме разсмя и успокои. Беше ме предиздвикал да усещам, че това в последна сметка не е чак такова тестване.
- Просто се питах по какъв начин би трябвало да се държа пред всички тях.
- Бъдете себе си, мадам. Никой различен не би могъл да бъде по-възхитителен.
Заседанието на Съвета се организира в Червения салон на двореца “Кенсингтън ”.
Мама доста би желала да ме придружи, само че започваше да схваща, че от тази заран насам всичко се е трансформирало.
Влязох сама. Пред вратата на Салона ме чакаха двамата ми чичовци, Къмбърланд и Съсекс, дружно с лорд Мелбърн. Къмбърланд изглеждаше по-отблъскващ от всеки път. Какъв контрастност спрямо представителния лорд Мелбърн, който ми се усмихна по този начин чаровно, със закачливо блещукане в очите - до момента в който освен това показваше извънредно почитание, като че ли сред нас имаше някакво заговорничене.
Отведоха ме до мястото ми и седнах. Останах седнала, до момента в който четях Декларацията: веселя се да отбележа, че не се запънах.
Последваха голям брой формалности. Членовете на Тайния съвет трябваше да положат клетва. Приех засвидетелстването на респект от чичовците си, а значими мъже като лорд Палмерстън, Уелингтън и сър Робърт Пийл ми целунаха ръка и ми се заклеха във честност.
Не бях напрегната и усетих, че всички - като се изключи лорд Мелбърн - са сюрпризирани от спокойното ми поведение. Мисля, че бяха очаквали едно нервно младо момиче.
Върнах се в стаята си, където организирах аудиенции с лорд Мелбърн, лорд Джон Ръсел, лорд Албермарл, моя шеф на конницата, и Кентърбърийския архиепископ. После тестването завърши. Лорд Мелбърн ми прошепна:
- Бяхте превъзходна. Кралица.. от главата до петите.
Колко очарователно се показваше! Искаше ми се да му кажа, че предстоящото тестване се беше оказало освежаващо и укрепващо прекарване, и то с помощта на него и на увереността, която ми беше вдъхнал.
Прекарах няколко часа в писане на писма. Трябваше да поднеса съболезнованията си на кралица Аделаиде. Милата вуйна! Сигурно и тя мислеше за мен - безспорно спомняйки си случки от детството ми. Споменът по какъв начин ми бе подарила Голямата кукла несъмнено беше един от най-приятните. Но - поради мама - несъмнено имаше и не толкоз приятни.
Това ми подсети нещо. Когато влезе Лецен,ѝказах:
- Лецен, леглото ми би трябвало да бъде преместено от стаята на майка ми. В бъдеще ще дремя сама.
- Ще се разпоредя да го създадат незабавно - сподели тя.
Мислех доста за Лецен. Вече щеше да има пост в моето домакинство. Тя се върна и ми сподели, че леглото е изнесено от стаята на майка ми.
- Херцогинята е извънредно смутена - добави.
- Много тъпо - отвърнах. - Боя се, че това няма да е единственото, което я разстройва.
Баронесата поклати глава.
Попитах:
- Лецен, каква да бъде вашата позиция?
- Моля се на Бог да е същата, каквато е била постоянно.
- Вече не се нуждая от гувернантка.
Тя се разтревожи и аз се хвърлих на врата й.
- Но постоянно ще нуждая се от вас - продължих.
Тя се поразплака. Скъпата Лецен! Най-големиятѝстрах в живота беше, че ще я разделят от мен.
- Мисля, най-скъпа моя, че ще бъде по-добре, в случай че не заемам пост, а просто остана до вас.. постоянно... тази, която ви обича... и никой не би могъл да ви обича повече - изплака тя.
- Скъпа, скъпа Лецен, постоянно ще бъдете моя другарка. Ще получите купата основна компаньонка на кралицата. Как ви се коства това?
- Съществува ли подобен пост?
- Би могло, в случай че го основа. Но не виждам за какво да не сте първата. Ще попитам лорд Мелбърн.
- Министър-председателят! Той да се занимава с мен!
- О, ще желае, Лецен. Той е извънредно радушен човек. Толкова е благ... толкоз радушен.
- Оформяте си преценки прекомерно преждевременно. Винаги сте правили по този начин.
- Е, от време на време са рационални. Намразих сър Джон Конрой от мига, в който го видях, а вас обикнах. Бях ли права, Лецен?
Прегърнахме се, а Даш се разсъни, излезе от кошницата си и скочи в прегръдките ми.
- Милият Даши! Не желае да го подценяват.
Чувствах се доста щастлива и уверена в бъдещето. Щях да имам скъпата Лецен като своя най-близка другарка, имах скъпия Даш, а в този момент... лорд Мелбърн.
Той ме посети още веднъж. Първо сподели какъв брой впечатлени били всички от метода, по който съм провела съвещанието на Съвета.
- Повярвайте ми, мадам, всички бяха възхитени.
- Според мен сър Джон Конрой е основал преди този момент усещането, че съм безгрижно момиче.
Лорд Мелбърн не отхвърли.
- Освобождавам го от семейството си - споделих му.
- Това не ме изненадва. Той обаче ще остане в семейството на херцогинята. Двамата с вас ще обсъдим в детайли този въпрос по-подробно някой път... доста скоро... с позволението на Ваше Величество, несъмнено.
- Да. Това би ми харесало - споделих.
- Ще се оправим с мистър Конрой... Ваше Величество и аз.
Засмях се. Колко хубаво беше да имам до себе си подобен човек!