Как да преборим паническите атаки? Книга показва ужаса на страха от първо лице
Паническата офанзива съставлява неочакван епизод на мощен боязън, който отключва физически признаци, без да има действителна заплаха или забележима причина. Когато пристъпът настъпи, нормално имаме чувството, че губим надзор.
Според статистиките броят на хората по света, които страдат от под паника офанзиви се покачва годишно, нараства и процентът българи, изпитали най-малко един път мощно и неконтролируемо възприятие на тревога и боязън.
„ Моята другарка Паническата офанзива ” от Ванеса Виденова не е типичната книга за самопомощ, с чийто формат може би множеството читатели са привикнали. Това е роман в първо лице, шерване на персонален опит за чувствата, които връхлитат преди и след конфликта с паническата офанзива, и за пътя към приемането и превъзмогването ѝ посредством постигането на вътрешната естетика.
В 120 страници един от най-популярните влогъри в българското онлайн пространство преглежда явлението под паника синдром преди той да са се трансформирал в паническо разстройство, агорафобия, генерализирана тревога, тревожна меланхолия и преди да се разклони в хипохондрични и натрапливи симптоматики. След първичния потрес следва приемането и търсенето на помиряване със себе си.
Ванеса Виденова се оправя със положенията на тревога без лекарска интервенция или банкет на лекарства. Промяната на метода на живот и на мислене, социализацията, визуализацията на казуса, другите техники за дишане и медитацията, спортът, общуването с природата се оказват нужния лек за душата. Те са средствата, посредством които да се преодолее духовната рецесия и вътрешната незадоволеност – главните аргументи за епизодите на паническата офанзива – и посредством които да се преобразува страха в тяга.
„ Моята другарка Паническата офанзива ” е книга-спътник. Начин читателят да спре да гледа към мъчителното минало, а вместо това да види вратите, които се отварят пред него. Вратите, които водят към по-здрав, по-пълноценен и спокоен живот.
Прочетете фрагмент от книгата в идващите редове:
КАК ЗАПОЧНА ВСИЧКО
Това няма да е типичната self-help книга, с чийто формат може би си привикнал. Не знам по какъв начин се написа в подобен жанр, само че в мой жанр ще ти опиша историята си и всичко, което знам. Ще се опитам да пресъздам чувствата си през месеците преди и след първата ми мощна паническа офанзива, а тя самата представляваше почти следното:
Нощ е. Събуждам се внезапно в леглото. Оглеждам се. Стаята наподобява обикновено, само че и някак друго. Чувствам главата си тежка. Подозирам, че съм сънувала нещо ужасно и просто лягам на възглавницата, пробвайки да затворя очи. Сърцето ми обаче ме стряска, тъй като бие като обезумяло. Започвам постепенно да съзнавам, че това не е просто неприятен сън.
Какво... какво се случва? Нещо не е наред. Чувствам се необичайно. Усещам тялото си необичайно. Движенията ми са или доста бързи, или времето като че ли е забавило хода си. Не знам какво ми има, само че нещо не е наред и желая да знам какво e. Сърцебиенето се ускорява и форсира. След секунди става толкоз мощно, че стартирам да го слушам по-силно от мислите си. Сигурно получавам удар или по-лошо – смахвам се! Или загивам! Започвам в действителност да се опасявам за живота си. Така ли ще свърши в действителност? Но аз имах толкоз доста за правене, толкоз неща бях почнала... не мога да умра в този момент! Не желая да загивам в този момент. Какво става? Защо трябваше навръх мен да се случи? Чувствам се толкоз сама, а това не си отива, за какво не си отива!?
– Помогни ми – колкото да излиза от устата ми, съвсем под формата на шепот.
В стаята е мрачно. Той спи, няма по какъв начин да ме чуе. Защо не желае да ме чуе? Сама съм, очевидно загивам, а него не го интересува!
– Моля те, разсъни се! – пипвам го за рамото и го клатя с всичка мощ.
– Какво има? – с намръщено чело и половин отворено око дава отговор приятелят ми.
– Нещо ми има, нещо не е наред – стрелям.
– Какво не е наред?
– Не знам, мисля, че загивам, апелирам те, направи нещо! – стартирам да ставам истерична.
Той се надига постепенно, разтръсква глава и започваме „ диалог “, който колкото да съумявам да чуя, камо ли да следя. Клатя се безутешно на леглото, тръпки минават по цялото ми тяло, студено ми е. Устата ми е асболютно суха, колкото да поглъщам, само че това е най-малката ми грижа. Виждам го пред себе си, устните му се движат, евентуално приказва, само че мозъкът ми е на 100 хиляди места. Нямам време да го чуя. Чувам го в далечината. Той не ме схваща. Казва, че всичко е наред. Всичко е наред? Всичко не е наред! Всичко постоянно ще бъде не наред... какво се опитваш да ми кажеш изобщо? Повтаряш едни и същи неща, те не ми оказват помощ! Ти не виждаш, ти не го разбираш, няма по какъв начин да го схванеш! Ти си добре, а аз не съм, няма по какъв начин да го схванеш!
– Това е по-голямо от теб... – не разбирам дали съм споделила на глас, или просто си помислих.
Изпитвам едно солидно обезсърчение и боязън от гибелта, която като че ли е на вратата. Смачкана съм. Усещам болното си тяло и знам, че не съм него, само че пребивавам в него и изплъзване няма. Спри, стой, стой! Спри да се чувстваш по този начин, Ванеса! И това в мен, това извънредно възприятие – какво е? Махни се, разкарай се, излез! Или аз би трябвало да се махна! Трябва просто да свърши! Какво ми има, за какво се случва, какво е това, ще спре ли в миналото?
Пищене в ушите. Усещам всичко. Виждам всичко. Защо? Защо ми би трябвало да схващам всичко толкоз блестящо и в подобен подробност? М? Какво? Той отново ми приказва нещо. Какво ми казваш? Искам да те чуя, само че не мога. Страх ме е, толкоз, толкоз доста, какво ми казваш? Плаче ми се, желая да викам, какво става? Искам да спре! Искам някой да забие инжекция в ръката ми и да ме евтаназира! Искам да съм в безсъзнание. Искам да спре... да спре...
– Дишай! – слушам приглушено.
Вдигам взор. Колене против колене седим аз и той на леглото. Говори ми леко ухилен, само че в очите му има паника. Усмивката е маска. Знам, че не желае да ме стресне. Усещам го. Иска да си мисля, че всичко е наред, а то не е. Нещо не е наред и той доста добре го знае, виждам страха си, отразен в очите му. Знае, че нещо страшно се случва в главата ми.
– Дишай надълбоко. Вдишай постепенно...
Ръцете ми намират неговите против мен и ги сграбчват с вкочанени пръсти. Вдишвам надълбоко, с прекъсвания, цялата трептя. Не мога да вдишвам вярно, не мога даже да си поема умерено въздух.
– Издииишай постепенно...
С взор, заключен в моя, съумява да ме накара да изпусна постепенно въздуха от дробовете си. Не спирам да се клатушкам, само че треперенето като че ли понижава. Може би работи. Може би ще се оправя? Не! О, не, не! Тази мисъл е атакувана от нова вълнà суматоха, която ме обзема още по-силно. Умирам! Вече съм сигурна, че загивам! Защо се случва? Трябва да се махна би трябвало да спре би трябвало да свърши! Какво ми има, за какво се случва, какво е това, желая да спре незабавно, за какво не стопира?! Треса се цялата и смръщвам лице.
– Ванеса, Ванеса! Виж ме, виж ме! Тук съм. Дишай, просто дишай…
Отварям очи, той не си е тръгнал. До мен е, желае да помогне.
– Вдишай.
– Вдишай – дублирам механично след него, като че ли с цел да не оставя мислите си да образуват други фрази в главата ми.
– Издишай! – Изкарвам въздуха, като че ли издувам балон.
– Виждаш ли? Всичко е наред – усмихва се той.
За елементи от секундата и по моето лице се мярва усмивка. Не спирам да вдишвам надълбоко. Вдишвам. И издишвам. Бавно. Май ми минава. Май стартирам да се усещам по-добре. Минава в този момент. Но... ще се върне!? Нова вълнà суматоха.
Предизвиква се от зародиша на концепция в главата ми, че от в този момент нататък това ще е животът ми. Не може да е подобен, не желая, желая да не се случва!
Физиономията ми се е трансформирала, виждам го в лицето му, което е отражение на моето. Усмивката му изчезна.
– Ей, ей... виж ме – слушай гласа ми.
– Не, не мога. Искам да се махна! Повикай кола за спешна помощ, желая да спре незабавно! – изправям се и потеглям към терасата. – Искам да изляза, не желая да съм тук, желая да спре!
Отварям вратата и викам. Крещя с всичка мощ. Чувам ехото в прилежащите блокове и се тревожа. Крясък с толкова болежка и мъка като че ли от острие, пронизало тялото. Това ли усещах в действителност? Нещо еквивалентно неприятно? Две ръце ме хващат през гръдния панер, подвигат ме и ме връщат в стаята на леглото.
– Всичко ще се оправи, умерено! Просто се успокой!
Чувам отчаянието в гласа му. Иска да е мощен, само че не знае по какъв начин да се оправи с това. Разбира, че помощта му може да стигне единствено до едно равнище, натам съм аз. А аз съм развалина. Виждам, че го вижда. Мислите ни са сребристи влакна във въздуха в тази стая. Виждам неказаните неща и чувствам възприятията, които го обземат. Аз знам по какъв начин изглеждам сега. Вероятно го тревожа. Със сигурност го плаша, тъй като съм страшна и за себе си. Аз не съм това, аз не се държа по този начин. Усещам по какъв начин нервите по лицето ми играят. Мръщя се като марионетка. Сякаш някой дърпа конец, виновен за мускулите на лявата ми буза и тя потръпва. Това не съм аз. Искам да спре, не желая да ме вижда по този начин. Изправям се внезапно, отивам в тоалетната и се заключвам вътре. Той е незабавно след мен и остава с ръце, опрени на вратата, която трясвам пред лицето му.
– Ей... не прави това. Добре ли си? Отвори ми.
– Тук съм на несъмнено – мисля си, още веднъж очевидно на глас.
Чудя се по какъв начин тъкмо това е мястото, в което се усещам сигурна, само че чувствам разпределяне. Затварям капака на чинията и сядам. Започвам да вдишвам надълбоко още веднъж.
– Отвори ми – го слушам да споделя с безшумно примирие от другата страна на вратата.
– Всичко е наред. Остави ме за малко тук. Обещавам ти, ще изляза скоро. Тук ми е добре към този момент – споделям бързо и смотолевено. Говоренето не ми се получава. Премествам се от чинията на плочките на земята. Струва ми се разумно. След секунда съзнавам, че изобщо не е, само че се усещам по-добре, че съм го направила. Продължавам да вдишвам надълбоко. Чувам отдалечаващи се крачки и отваряне на врата. Той към този момент не е пред вратата на банята. Продължавам да вдишвам. Все още съм стресирана и нямам визия какво се случва, само че нямам различен избор, с изключение на да продължа да поемам дъх и издишвам надълбоко. След няколко минути, които ми се костват като цяла безкрайност, излизам. Той ме гледа с очакване. Все още трептя леко. Сядам на леглото. Искам да го обсъдим, само че в това време не желая да приказвам и мисля повече за това. Решавам непосредствено да си легна. Страх ме е да заспя. Лампата би трябвало да свети. Тъмнината връща усещането, топлината на завивките също. Както и даже тялото ми в легнало състояние. Какво да върша? Как да пребивавам с това? Какво е „ това “ изобщо? Побърках ли се? Винаги съм знаела, че някой ден ще откача в действителност, само че не чаках да е толкоз скоро. Ако това е животът ми оттук насетне, не желая да пребивавам. Наистина не желая.
Унасям се. Някак. Заспивам. Събуждам се на сутринта. Сама. Той е отпътувал на работа. Слънцето грее и докосва лицето ми напълно леко. Чувствам се добре и отпочинала. И по-късно се сещам...
Какво по дяволите се случи тази нощ?
Според статистиките броят на хората по света, които страдат от под паника офанзиви се покачва годишно, нараства и процентът българи, изпитали най-малко един път мощно и неконтролируемо възприятие на тревога и боязън.
„ Моята другарка Паническата офанзива ” от Ванеса Виденова не е типичната книга за самопомощ, с чийто формат може би множеството читатели са привикнали. Това е роман в първо лице, шерване на персонален опит за чувствата, които връхлитат преди и след конфликта с паническата офанзива, и за пътя към приемането и превъзмогването ѝ посредством постигането на вътрешната естетика.
В 120 страници един от най-популярните влогъри в българското онлайн пространство преглежда явлението под паника синдром преди той да са се трансформирал в паническо разстройство, агорафобия, генерализирана тревога, тревожна меланхолия и преди да се разклони в хипохондрични и натрапливи симптоматики. След първичния потрес следва приемането и търсенето на помиряване със себе си.
Ванеса Виденова се оправя със положенията на тревога без лекарска интервенция или банкет на лекарства. Промяната на метода на живот и на мислене, социализацията, визуализацията на казуса, другите техники за дишане и медитацията, спортът, общуването с природата се оказват нужния лек за душата. Те са средствата, посредством които да се преодолее духовната рецесия и вътрешната незадоволеност – главните аргументи за епизодите на паническата офанзива – и посредством които да се преобразува страха в тяга.
„ Моята другарка Паническата офанзива ” е книга-спътник. Начин читателят да спре да гледа към мъчителното минало, а вместо това да види вратите, които се отварят пред него. Вратите, които водят към по-здрав, по-пълноценен и спокоен живот.
Прочетете фрагмент от книгата в идващите редове:
КАК ЗАПОЧНА ВСИЧКО
Това няма да е типичната self-help книга, с чийто формат може би си привикнал. Не знам по какъв начин се написа в подобен жанр, само че в мой жанр ще ти опиша историята си и всичко, което знам. Ще се опитам да пресъздам чувствата си през месеците преди и след първата ми мощна паническа офанзива, а тя самата представляваше почти следното:
Нощ е. Събуждам се внезапно в леглото. Оглеждам се. Стаята наподобява обикновено, само че и някак друго. Чувствам главата си тежка. Подозирам, че съм сънувала нещо ужасно и просто лягам на възглавницата, пробвайки да затворя очи. Сърцето ми обаче ме стряска, тъй като бие като обезумяло. Започвам постепенно да съзнавам, че това не е просто неприятен сън.
Какво... какво се случва? Нещо не е наред. Чувствам се необичайно. Усещам тялото си необичайно. Движенията ми са или доста бързи, или времето като че ли е забавило хода си. Не знам какво ми има, само че нещо не е наред и желая да знам какво e. Сърцебиенето се ускорява и форсира. След секунди става толкоз мощно, че стартирам да го слушам по-силно от мислите си. Сигурно получавам удар или по-лошо – смахвам се! Или загивам! Започвам в действителност да се опасявам за живота си. Така ли ще свърши в действителност? Но аз имах толкоз доста за правене, толкоз неща бях почнала... не мога да умра в този момент! Не желая да загивам в този момент. Какво става? Защо трябваше навръх мен да се случи? Чувствам се толкоз сама, а това не си отива, за какво не си отива!?
– Помогни ми – колкото да излиза от устата ми, съвсем под формата на шепот.
В стаята е мрачно. Той спи, няма по какъв начин да ме чуе. Защо не желае да ме чуе? Сама съм, очевидно загивам, а него не го интересува!
– Моля те, разсъни се! – пипвам го за рамото и го клатя с всичка мощ.
– Какво има? – с намръщено чело и половин отворено око дава отговор приятелят ми.
– Нещо ми има, нещо не е наред – стрелям.
– Какво не е наред?
– Не знам, мисля, че загивам, апелирам те, направи нещо! – стартирам да ставам истерична.
Той се надига постепенно, разтръсква глава и започваме „ диалог “, който колкото да съумявам да чуя, камо ли да следя. Клатя се безутешно на леглото, тръпки минават по цялото ми тяло, студено ми е. Устата ми е асболютно суха, колкото да поглъщам, само че това е най-малката ми грижа. Виждам го пред себе си, устните му се движат, евентуално приказва, само че мозъкът ми е на 100 хиляди места. Нямам време да го чуя. Чувам го в далечината. Той не ме схваща. Казва, че всичко е наред. Всичко е наред? Всичко не е наред! Всичко постоянно ще бъде не наред... какво се опитваш да ми кажеш изобщо? Повтаряш едни и същи неща, те не ми оказват помощ! Ти не виждаш, ти не го разбираш, няма по какъв начин да го схванеш! Ти си добре, а аз не съм, няма по какъв начин да го схванеш!
– Това е по-голямо от теб... – не разбирам дали съм споделила на глас, или просто си помислих.
Изпитвам едно солидно обезсърчение и боязън от гибелта, която като че ли е на вратата. Смачкана съм. Усещам болното си тяло и знам, че не съм него, само че пребивавам в него и изплъзване няма. Спри, стой, стой! Спри да се чувстваш по този начин, Ванеса! И това в мен, това извънредно възприятие – какво е? Махни се, разкарай се, излез! Или аз би трябвало да се махна! Трябва просто да свърши! Какво ми има, за какво се случва, какво е това, ще спре ли в миналото?
Пищене в ушите. Усещам всичко. Виждам всичко. Защо? Защо ми би трябвало да схващам всичко толкоз блестящо и в подобен подробност? М? Какво? Той отново ми приказва нещо. Какво ми казваш? Искам да те чуя, само че не мога. Страх ме е, толкоз, толкоз доста, какво ми казваш? Плаче ми се, желая да викам, какво става? Искам да спре! Искам някой да забие инжекция в ръката ми и да ме евтаназира! Искам да съм в безсъзнание. Искам да спре... да спре...
– Дишай! – слушам приглушено.
Вдигам взор. Колене против колене седим аз и той на леглото. Говори ми леко ухилен, само че в очите му има паника. Усмивката е маска. Знам, че не желае да ме стресне. Усещам го. Иска да си мисля, че всичко е наред, а то не е. Нещо не е наред и той доста добре го знае, виждам страха си, отразен в очите му. Знае, че нещо страшно се случва в главата ми.
– Дишай надълбоко. Вдишай постепенно...
Ръцете ми намират неговите против мен и ги сграбчват с вкочанени пръсти. Вдишвам надълбоко, с прекъсвания, цялата трептя. Не мога да вдишвам вярно, не мога даже да си поема умерено въздух.
– Издииишай постепенно...
С взор, заключен в моя, съумява да ме накара да изпусна постепенно въздуха от дробовете си. Не спирам да се клатушкам, само че треперенето като че ли понижава. Може би работи. Може би ще се оправя? Не! О, не, не! Тази мисъл е атакувана от нова вълнà суматоха, която ме обзема още по-силно. Умирам! Вече съм сигурна, че загивам! Защо се случва? Трябва да се махна би трябвало да спре би трябвало да свърши! Какво ми има, за какво се случва, какво е това, желая да спре незабавно, за какво не стопира?! Треса се цялата и смръщвам лице.
– Ванеса, Ванеса! Виж ме, виж ме! Тук съм. Дишай, просто дишай…
Отварям очи, той не си е тръгнал. До мен е, желае да помогне.
– Вдишай.
– Вдишай – дублирам механично след него, като че ли с цел да не оставя мислите си да образуват други фрази в главата ми.
– Издишай! – Изкарвам въздуха, като че ли издувам балон.
– Виждаш ли? Всичко е наред – усмихва се той.
За елементи от секундата и по моето лице се мярва усмивка. Не спирам да вдишвам надълбоко. Вдишвам. И издишвам. Бавно. Май ми минава. Май стартирам да се усещам по-добре. Минава в този момент. Но... ще се върне!? Нова вълнà суматоха.
Предизвиква се от зародиша на концепция в главата ми, че от в този момент нататък това ще е животът ми. Не може да е подобен, не желая, желая да не се случва!
Физиономията ми се е трансформирала, виждам го в лицето му, което е отражение на моето. Усмивката му изчезна.
– Ей, ей... виж ме – слушай гласа ми.
– Не, не мога. Искам да се махна! Повикай кола за спешна помощ, желая да спре незабавно! – изправям се и потеглям към терасата. – Искам да изляза, не желая да съм тук, желая да спре!
Отварям вратата и викам. Крещя с всичка мощ. Чувам ехото в прилежащите блокове и се тревожа. Крясък с толкова болежка и мъка като че ли от острие, пронизало тялото. Това ли усещах в действителност? Нещо еквивалентно неприятно? Две ръце ме хващат през гръдния панер, подвигат ме и ме връщат в стаята на леглото.
– Всичко ще се оправи, умерено! Просто се успокой!
Чувам отчаянието в гласа му. Иска да е мощен, само че не знае по какъв начин да се оправи с това. Разбира, че помощта му може да стигне единствено до едно равнище, натам съм аз. А аз съм развалина. Виждам, че го вижда. Мислите ни са сребристи влакна във въздуха в тази стая. Виждам неказаните неща и чувствам възприятията, които го обземат. Аз знам по какъв начин изглеждам сега. Вероятно го тревожа. Със сигурност го плаша, тъй като съм страшна и за себе си. Аз не съм това, аз не се държа по този начин. Усещам по какъв начин нервите по лицето ми играят. Мръщя се като марионетка. Сякаш някой дърпа конец, виновен за мускулите на лявата ми буза и тя потръпва. Това не съм аз. Искам да спре, не желая да ме вижда по този начин. Изправям се внезапно, отивам в тоалетната и се заключвам вътре. Той е незабавно след мен и остава с ръце, опрени на вратата, която трясвам пред лицето му.
– Ей... не прави това. Добре ли си? Отвори ми.
– Тук съм на несъмнено – мисля си, още веднъж очевидно на глас.
Чудя се по какъв начин тъкмо това е мястото, в което се усещам сигурна, само че чувствам разпределяне. Затварям капака на чинията и сядам. Започвам да вдишвам надълбоко още веднъж.
– Отвори ми – го слушам да споделя с безшумно примирие от другата страна на вратата.
– Всичко е наред. Остави ме за малко тук. Обещавам ти, ще изляза скоро. Тук ми е добре към този момент – споделям бързо и смотолевено. Говоренето не ми се получава. Премествам се от чинията на плочките на земята. Струва ми се разумно. След секунда съзнавам, че изобщо не е, само че се усещам по-добре, че съм го направила. Продължавам да вдишвам надълбоко. Чувам отдалечаващи се крачки и отваряне на врата. Той към този момент не е пред вратата на банята. Продължавам да вдишвам. Все още съм стресирана и нямам визия какво се случва, само че нямам различен избор, с изключение на да продължа да поемам дъх и издишвам надълбоко. След няколко минути, които ми се костват като цяла безкрайност, излизам. Той ме гледа с очакване. Все още трептя леко. Сядам на леглото. Искам да го обсъдим, само че в това време не желая да приказвам и мисля повече за това. Решавам непосредствено да си легна. Страх ме е да заспя. Лампата би трябвало да свети. Тъмнината връща усещането, топлината на завивките също. Както и даже тялото ми в легнало състояние. Какво да върша? Как да пребивавам с това? Какво е „ това “ изобщо? Побърках ли се? Винаги съм знаела, че някой ден ще откача в действителност, само че не чаках да е толкоз скоро. Ако това е животът ми оттук насетне, не желая да пребивавам. Наистина не желая.
Унасям се. Някак. Заспивам. Събуждам се на сутринта. Сама. Той е отпътувал на работа. Слънцето грее и докосва лицето ми напълно леко. Чувствам се добре и отпочинала. И по-късно се сещам...
Какво по дяволите се случи тази нощ?
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ