Пак е май и всичко е някак си по-красиво след

...
Пак е май и всичко е някак си по-красиво след
Коментари Харесай

Бившият първи секретар на БКП Ангел Роснев проговаря 45 години след черния за Якоруда май на 1972-а

Пак е май и всичко е някак си по-красиво след дългата зима. Небето е по-синьо и всичко е по- свежо и витално. За мен месец май в действителност е някак си по-особен. Някога през май една красива госпожица от Благоевград ми подаде ръка и потегли с мен за Якоруда, стана моя жена, с цел да преживеем дружно в любов и съгласие близо 40 години, преди тежката болест да я победи и да я отнеме от мен и децата ни.

Има обаче един месец май, който беше най-трудният, най-страшният в живота ми – май 1972 година За това време тъкмо ще стане дума по- долу.

Да кажа няколко думи за себе си – кой съм, по какъв начин живях и, то към този момент много години, тъй като в края на тази ще навърша 79. Боже, по какъв начин хвърчи времето, изключително за нас, старите. Веднъж баба ми (Катерина), която беше доста корав човек, ме прегърна и сподели: „ Е толкоз е животецо, чадо, една стиска. Кат галеш (като че ли) през вчерашния ден тръчех боса по пате. “

За мен ориста беше отредила тествания доста рано, даже още в утробата на майка ми. И това не са пресилени думи. Баща ми умира 5 месеца преди да се родя. Той е първата жертва на електрификацията в Якоруда. Обръщението „ баща “ не съм го произнасял в никакъв случай. Майка ми понася доста тежко тази загуба. Тя има към този момент един наследник – брат ми Лалко. Започват да я уговарят да се откаже от второ дете. Една стара комшийка отива и споделя на майка ми: „ Лисавето, не слушай никого. Сънувах Ангел, мъжа ти. Той ми рече да ти кажа да зачуваш детето и в случай че е момче, да го кръстиш на него “. Така и става. Майка ми придвижи цялата си любов върху нас с брат ми, само че няма да скрия, че аз бях огромният й любим. За страдание на 8 години изгубих и нея. Бях дребен, преди малко приключил първо поделение. Не всичко разбирах, само че почувствах, че нещо ужасно се е случило за нас, нейните деца. И тъкмо в тия дни, когато по улиците ме срещаха дами, прегръщаха ме и плачеха, едно семейство направи нещо, което за цялостен живот беше образец за мен и брат ми. Бяха чичо ми Никола и леля ми Мария. Те споделиха: „ Ще бъдете при нас. Каквото има за нас, ще има и за вас “.

Бяхме четири момчета. Работеше единствено чичо ми, само че в никакъв случай не чухме нещо, което да ни тормози. Малко по-късно ни настаниха в домове за сираци. Аз в Якоруда, а брат ми в Стара Загора, само че те си останаха наша опора, до момента в който бяха живи. Девет години прекарах в дом за сираци. Имам какво да опиша за живота ми там, още повече че останах обвързван с децата в дома в Якоруда и като преподавател, и по-късно, когато работех към този момент в друга сфера. Завърших приблизително педагогическо учебно заведение в Благоевград. След това бях известно време преподавател в село Бабяк, казарма, и отново преподавател, само че към този момент в Якоруда. Разбрах, че същинското ми предопределение е учителството, само че бях подложен на огромен напън, в действителност няколко дни обработка, с цел да стана секретар на комсомолската организация в Якоруда. Това промени посоката на живота ми.

Станах кадър с досие в окръжния комитет на партията и към този момент всяка стъпка нагоре или надолу се решаваше и с неговата интервенция. Завърших Академия за обществени науки и стопанско управлени, с цел да стигна по-късно като първи секретар на партийния комитет в Якоруда.

Не е загадка, че по това време нещата се решаваха в партийните комитети и там където първият човек беше властна персона, всички знаеха кой е шефът. Повечето ми сътрудници в Разложко бяха тъкмо такива. Направиха неща, оставяха имената си с постигнатото от тях. Аз не бях за тази работа, почтено казано. И като партиен секретар си останах преподавател по душа и жанр на работа. Началствата също схванаха това и след Якоруда близо 20 години бях постоянно на по-задни, по-скромни позиции. Не се сърдех, не завиждах на тия, чиято орбита беше стръмно нагоре и хоризонтът им доста по-широк. Да, от време на време от тази височина индивидът не се вижда, само че пък се вземат решение нужни и други значими въпроси.

Но да се върнем в този момент към това, което е повода да пиша през днешния ден за май 1972 година Това ще бъде мой роман, персонална изповед, и нека не засегна възприятията или паметта на тези, които ще загатна или за които ще се подразбира. Ще се въздържа от огромни систематизирания, от оценки на хора и органи от по- високи нива – Окръжен комитет, Централен комитет, Секретариат, Политбюро. Ще препоръчам, който се интересува от тези неща, да прочете книгата на Петър Дюлгеров „ Разпнати души “. Макар че ще приказвам за един къс интервал от така наречения Възродителен развой, знам добре, че нещата стартират доста по-рано и не престават доста по-късно. Казах към този момент, ще стане дума за месец май 1972 година

Веднага след 1 май получих известие от Министерство на вътрешните работи, че огромна група българи мохамедани (сега към този момент не им споделят така) от Велинградски и Якорудски регион са тръгнали през Рила към София, с цел да стачкуват пред турското и американското посолство против промяната на имената.

В Якоруда такова нещо нямаше или най-малко единствено няколко души сами бяха създали това в село Конарско. Във Велинградско обаче акцията беше доста дейна, да не кажа пък за Смолянския окръг, където нещата бяха отишли доста, доста напред. Нашите хора усещаха, че това евентуално няма да отмине и тях. Получавахме и упреци, че в Якоруда не вършим нищо по въпроса. На другия ден, откакто разбрах, че групата върви към София, ми оповестиха, че са арестувани от милицията в региона на Самоков и са трансферирани с рейсове в Белово. „ Идете и си ги вземете “, беше разпореждането. От Якоруда отидохме единствено аз и Никола Тончев – вторият секретар в комитета. Задържаните бяха в читалището в Белово. Имаше прекалено много милиция – и цивилни, и униформени. Тончев се спря при някогашните си сътрудници от Държавна сигурност, а аз отидох незабавно при арестуваните. Нашата група беше някъде към 30-40 индивида. Бяха в една стая без мебели, седяха на пода. Влязох и ще ви кажа, че всички ме погледнаха с някаква вяра. Най- сетне виждаха прочут човек. Бяха прекомерно изтощени, изтощени от тежкия поход, тъй като в планината ги беше заварил мощен снеговалеж. Попитах ги яли ли са нещо и когато разбрах, че от през вчерашния ден не са слагали троха в устата си, взех двама души, отидохме и купихме кебапчета, самун и лимонади и ги отнесохме горе в стаята.

„ Ех момчета, момчета какво направихте, за какво? “. Слязох долу, където беше групата от Благоевград и Разлог.

Представител на Министерство на вътрешните работи – Благоевград беше Божко Янков, а на Разлог Шакин и Бицин. Всички те упорстваха, че за наказване на участниците в похода би трябвало да им се сменят имената, по този начин да се каже, да се даде урок против вероятно други такива прояви.

Ние с Тончев бяхме срещу, споделям го почтено. Давахме си сметка какво ще бъде отражението след такова едно деяние. В това време дойде Борис Аврамов, секретар на Окръжния комитет на партията. Той също се колебаеше по какъв начин да постъпим. Водеха се диалози по телефона с Благоевград, с Министерство на вътрешните работи, с кой ли не. Накрая се реши, че имената би трябвало да бъдат заменени. Между другото велинградчани действаха с цялостна мощ. Тук ще поправя малко книгата на Дюлгеров, който написа, че въпросът е решен бързо и безболезнено. Не беше по този начин. Доста народ получиха плесници и ритници. Не бях в стаята, когато се извършваше това, само че разбрах, че изключително дейни са били Шакин и Бицин. Намерих си работа да съм навънка, сякаш да устройвам рейс и други такива. Бях доста обезпокоен. Тръгнахме си късно вечерта. Хората се качиха доста огорчени и изплашени по какъв начин ще се показват в този момент в родните си села и в Якоруда.

Ние обаче не знаехме и за друга една покруса. По пътя за Рила един от възрастните участници получава тежка рецесия. Трима души го вземат и дълго го носят в студената нощ. Стигат до спортното градче Белмекен, чукат и споделят, че водят тежко болен човек: „ Ето го, помогнете му, имате доктор”. Оставят го там и настигат групата. За страдание е прекомерно късно. Болният умира. Беше ми съвсем съсед в Якоруда. Веднага плъзна слух, че той е погубен. Създаде се огромно напрежение. Помолих да пристигна правосъдният доктор, с цел да увери хората, че той не е погубен.

Дойде лекар Иванов от Благоевград, само че скоро се върна при мен в комитета, беше мощно уплашен и сподели: „ Не мога да влезна там. Не ме позволяват. Викат с цяло гърло „ убийци, убийци “.

Ще ти дам полицай, с цел да влезнеш. „ Другарю Роснев, аз съм доктор, не съм политик. Какво да кажа на тия хора от един взор. Нужна е аутопсия, апелирам ти се не ме мъчи, потеглям си “. Следобед беше погребението. Виждали ли сте такова заравяне, мохамеданско. Ковчегът се съпровожда единствено от мъже, дамите до прага на умрелия. Вероятно участваха повече от 250-300 души, подредени в редици, типично като бойци, по 7 или 9 души в редица. Мълчаливо, постепенно, с израз на някаква мощ, и това фактически беше проява на митинг и мощ. Якоруда изтръпна от видяното. Ние също чувствахме, че след Белово и след погребението нещата са доста тежки. По време на самото заравяне група дами отиват пред моята къща и стартират да крещят под прозорците: „ Дека е оня, цръния, да го закопаме и него тука в цръната земя “. Върнах се у дома, леля ми плачеше. Чичо ми се мъчеше да я успокои, само че и той беше под напрежение. „ Ангеле, апелирам ти се, в случай че ме обичаш, леля, маани се от тая работа. Ще стане нещо доста неприятно и нема да го преживея “, молеше ме тя. Мислел съм, можех ли да го направя. Сигурно можеше, само че не го направих. През целия си живот бях възпитаван на дисциплинираност, послушание и отговорност.

След няколко дни при мен в комитета пристигна пастир от Държавното сортово стопанство. Бяхме положителни познати, тъй като беше от тия, които като комсомолски секретар бях отчел като млад пастир и на една среща в Благоевград беше награден със специфичен транзистор – тогава много скъпа движимост. Той стартира сякаш за фуража, само че усещах, че не това е тематиката, за която е пристигнал. На бюрото ми имаше магнетофон, споделих му да иде да каже на секретарката да ни направи по едно кафе и когато той излезе, за миг включих магнетофона, който беше на бюрото ми. Думите, които той ми сподели, са в паметта ми и в този момент:

„ Наще хора са решили, че с цел да се намеси Авропата /Европата/, би трябвало да има жертви. Едно време Батак е станал причина турците да си идаа в Анадола. Ангеле, чувай се, внимавай къде одиш, мола ти се. “

Обадих се в Окръжното ръководство на Министерство на вътрешните работи и им споделих за записа. Дойде персонално полковник Арабаджиев (тогава още не беше генерал). Той го изслуша дружно с още няколко индивида – Тончев, секретарката и други, и сподели: „ Вие сте си глътнали езиците от боязън, бе. Утре ще дойда тука и с фуражка на главата ще обиколя всичките ви селища и да забележим какво ще случи”. Разбира се, не пристигна, а нещата се случиха.

Но дано да не наскърбявам паметта на този човек. Той и по време на най-тежките часове и дни тогава доста ни оказа помощ, и не като служител на реда, както в този момент е думата, а като човек. Идваше постоянно и правеше доста срещи дружно с нас, а постоянно и самичък в тези села. Разбрал, че в региона няма кола за спешна помощ, той подари един джип от Министерство на вътрешните работи на Конарско. А знаете какво беше ситуацията с колите тогава.

На 16 май бях на пленум на Централен комитет на Комсомола. За моя изненада взе участие и Тодор Живков. Представи ни новия предстоящ първи секретар на Комсомола Енчо Москов. Той даже не присъстваше на пленума, бил някъде из Русия. Не беше член на пленума на ДКМС. Вътрешно бях наскърбен. Централен комитет на Комсомола бяха повече от 100 индивида и от тях не беше никой заслужен да стане първи секретар. Така се решаваха нещата. Да не останете с усещане, че съм имал някакви упоритости. Бях към този момент на 33 години, какъв Комсомол?

Върнах се на другата заран в Якоруда и Тончев ми сподели, че вечерта ще пристигна Ядков (секретар на ОК на БКП). Искаше да обсъдим ситуацията в общината. Решихме, че би трябвало да сме оптимално настоящи, Тончев да посети някои предприятия в Якоруда, а аз да отида до две-три села, като взема с мен и секретаря на Отечествения фронт – бай Георги Цинцев. Долу пред общината имаше някакъв джип, а ние в комитета имахме „ Волга”. Оказа се, че джипът е с представител на Окръжния съвет. Помолих го да употребява нашата кола, в случай че му би трябвало, а аз да взема джипа, тъй като пътят, където отивах, беше неприятен. Малко преди да потегли ме спря шефът на престъпната полиция в Якоруда и ме попита може ли да пристигна с нас, тъй като имал значима среща в Бунцево. Тръгнахме. Попитах шофьорчето по какъв начин се споделя. Николай преди малко се беше уволнил от казармата, напълно младо момче. Наближихме село Бунцево. Забелязах, че пред магазина и под клуба до него има мотоциклети. От известно време, като видеха джип, мъжете яхваха моторите и изчезваха. Тоя път никой не мръдна. Влязох в клуба, поздравих, откликнаха двама-трима души единствено. Всъщност от село Бунцево беше много огромна група от похода през Рила и събитията в Белово. След малко ме повикаха, че дамите желали да се оплачат нещо. Започна диалог сякаш за разсада на тютюн, само че съвсем незабавно започнаха обвинявания, че сме били хората в Белово и Качо, най-възрастния участник, в този момент лежал у тех в агнешки кожи. Разговорът ставаше все по-напрегнат. Трудно е даже да се каже диалог. Жените викаха, дърпаха ме, а мъжете зад тях стояха, подготвени да се намесят. Реших, че е по-добре да си тръгнем. Качихме се в джипа и споделих на водача: „ Към Конарско”, като не съобразих, че момчето не е от Якоруда. Той сбърка пътя и тръгнахме по един горски път до място, склад на трупи. Там пътят свършваше. Решихме да изчакаме малко, с концепцията да се успокои малко ситуацията и да хапнем суха храна, която си бяхме взели.

Тъкмо седнахме и зад нас се чу звук от доста човешки гласове. Обърнах се и видях, че са мъжете от Бунцево, въоръжени с тояги и други принадлежности, готови за най-лошото.

Станах и потеглих към тях. „ Какво желаете бе, хора? Давате ли си сметка какво ще се случи? “. Изведнъж от по-задните редици изскочи един, подвигна брадвата пред мен и замахна с всичка мощ към главата ми. Мисълта, която ме прониза в тоя миг, беше – край. Наведох се, с цел да не ме удари по главата, и брадвата се стовари върху кръста ми. Ударът беше доста мощен. Пред мен имаше дребна вада. Прехвърли ме чак през нея. Скочих, тъй като той още веднъж се приготви да ме удари, и извадих револвера. Още когато го пипнах, разбрах, че той е строшен от удара. И въпреки всичко видяха ме с оръжие и те не знаеха, че револверът не е кадърен. Наблизо имаше гора, бягах и усещах, че тичат след мен. Успях да се отскубна и се прикрих в гъсталака на млади борчета. Двама или трима души минаха под мене и ги чух да споделят „ тука е някъде”. Сигурен съм, че знаеха къде съм, само че мисълта, че съм с револвер в ръката, ги възпираше. Върнаха се и за известно време настана тишина. Погледнах часовника, беше един часът на обед. Замислих се, тука ли ще прекарам, до момента в който се стъмни? А и тогава къде ще отида?

Гледах револвера с признателност и по едно и също време с гняв, че няма даже един патрон в цевта, пачката от удара беше изхвръкнала.

Съжалявах и мислех, че в случай че револверът е кадърен и ме обкръжат и открият, бих се самоубил, тъй като видях такава гняв и настървение, която не знаех по какъв начин ще се стовари върху мене. През цялото време мислех и за другите трима, с които бях в джипа. Не видях безусловно нищо какво се случи с тях. Тревожех се, че евентуално са убити. Мислех защо ли не. Бях на 33 години, уединен, неженен. Съжалих, че в случай че почина, нищо на този свят няма да оставя. Пак ще внеса една дребна смяна в книгата „ Разпнати души “. Там написа, че след удара с брадвата и преследването съм се измъкнал и бързо съм се придвижил към Конарско. Не беше по този начин. Няма ги тия часове на боязън и тревожни размишления, които прекарах, прикрит в боровата горичка.

Някъде към три часа и половина чух звук от мотори на коли. Помислих, че са товарни коли, които идват за трупи, там, където стана нападението. За моя изненада малко по-късно чух мощен глас по високоговорител и послание към хората на село Бунцево да предадат неотложно другаря Роснев. Даже беше очакван половин час като ултиматум. Не беше пояснено какво ще се случи след половин час, само че фактът беше реалност. Търсеха ме и мислеха, че съм арестуван от нападателите или погубен. Чудех се какво да върша, тъй като слушах мощни възгласи срещу пристигналите да ме избавят и закани, че няма да ме предадат. Реших, че би трябвало да потегли. Станах. Кракът доста ме болеше.

Чудех се по какъв начин съм съумял да се спася с бягство. Куцах мощно. Показах се от гората, бях по- ниско от дребната група, която беше горе до магазина. За моя изненада незабавно един от групата залегна и насочи автомат против мен.

Разтворих учудено ръце. Тогава от горната страна изтича човек до мен. Подкрепи ме подръка, прегърна ме и сподели: „ Спокойно, умерено жив и здрав си “. Беше следователя от Разлог – Аршинков. Горе всички ме прегръщаха, целуваха, тъй като не имаха вяра, че съм жив. Бяха разкрили части от счупения револвер. Попитах незабавно какво стана с другите, които бяха с мен. Казаха ми, че шофьорчето и офицерът Зайков са добре, само че бай Георги Цинцев е надробен от пердах и е в безсъзнание. Откаран е в Разлог. След малко дойде и Боян Минков, якорудчанин и началник по това време на Държавна сигурност в окръга. Прегърна ме и той и сподели, че в Якоруда е Дюлгеров и е споделил да ме смъкват незабавно долу. Качи ме в джипа и тръгнахме за Якоруда през Конарско. На центъра в селото имаше доста хора. Минков спря джипа, появи се и им сподели: „ Роснев е жив. Ето го тука “. Излязох от джипа, хората се радваха, прегръщаха ме. Разбрах, че даже и група от там ме е търсила. Селото напълно беше българо-мохамеданско, каквито бяха и всички други села в общината.

Долу в Якоруда пред съвета имаше доста хора. Най-отпред бяха леля ми и чичо ми. Стринка ми плачеше, а чичо ми колкото да сдържаше сълзите си. Прегърнахме се, само че нямаше време за приказки, в моя кабинет ме чакаше цяла група началства от окръга – първият секретар Петър Дюлгеров, ръководителят на Окръжния съвет Владимир Сандев, Арабаджиев, Ядков и други. Поздравиха ме и Дюлгеров сподели незабавно да ме отведат в болничното заведение на обзор, а по-късно да отида у дома да се нахраня, да си умря. „ Ние тука ще се оправим и без теб, ти прецени”. Отидох за малко вкъщи, само че нещата не бяха за отмора. В Бунцево напрежението растеше.

Групата, която беше пристигнала да ме избавя, беше обкръжена от доста хора от селото и други села, пристигнали на помощ на нападателите. Полковник Прашелков, който ръководеше горе, съобщаваше все по-тревожни вести. На свечеряване сподели, че е имало няколко изстрела с ловни пушки. Дюлгеров сподели: „ Стрелба никога. Няма да имат куража да ви атакуван, а и ви изпращаме помощ още една група, води я Васил Рашков “. И всички горе, в моя бивш кабинет, разбрахме, че предстоят нови сложни часове и дни, като ще стане ясно скоро.

Източник: struma.bg.

Източник: blitz.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР