В България така и не се появи антикомунистически консенсус
Падането на комунизма в България не беше антикомунистическа демонстрация. Взаимодействието сред комунистите и опозицията блокира оня антикомунистически консенсус в обществото, който и до през днешния ден пречи да пристигна демокрацията, разяснява Георги Лозанов за " Дойче веле ".
Десети ноември е огромен български празник, тъй като маркира най-щастливото събитие за страната през 20 век - рухването на комунизма. Заедно с това обаче той провокира две огромни заблуди. Първата е, че краят на тоталитарния режим самичък по себе си поставя началото демокрацията и можем да ги честваме " две в едно ". Собственият ни опит сподели, че може да пребиваваш във " вътрешен джоб " на история, когато не живееш в тоталитарно, само че пък не живееш и в демократично общество; че преходът е име на нещо трето, на някакъв неразучен до момента обществено-политически строй. Доста противен, прочее.
Втората илюзия е, че комунизмът пада на този ден и изобщо за дни и месеци. Според по-крайните десни наблюдаващи, това и до момента не се е случило изцяло. Работата е там, че тоталитарният режим се постанова с репресии, с насила и кръв, до момента в който демокрацията може да пристигна единствено непринудено, вследствие от лична подготвеност да живееш по нейните закони. Няма по какъв начин да има народна власт, в случай че няма преобладаващо болшинство от демократи, а то се крепи върху най-малко три банални, само че наложителни консенсуса.
Три наложителни консенсуса
Първият е, че обществените богатства няма повече да се разпределят с принуждение и подмолни измами, а съгласно транспарантни процедури. Вторият е, че кариерното израстване няма да става с връзки - родови, партийни, землячески и прочие, а вследствие на обективно потвърдени качества. Третият е, че властта ще се легитимира със познание, т.е. образованите ще ръководят по-необразованите, а не противоположното (както след Девети септември, когато партизаните слизат от планината и заемат местата на заличавания хайлайф на нацията).
Формирането на тези консенсуси стартира от Десети ноември 1989. Още методът, по който пада комунизмът у нас, подсказва, че те ще бъдат реализирани доста по-трудно, в сравнение с в другите европейски страни от някогашния руски блок.
Възможност за сходна параленост, освен това забележима с " просто око ", дава фотографската галерия " Илюзия " на Тихомир Пенов за събитията от края на 1989 година в Прага, Букурещ и София. Улиците, по които до скоро е минавало мудното ежедневие на соца, са превърнати в фон на величествен исторически театър, чийто основен воин, отвън обособените портретни акценти, е човешкото голям брой. То с хиляди лица се взира в личния си живот от идващия ден и можеш да усетиш по какъв начин рухването на комунизма минава през аза и каква е способността му да го трансформира в своя персонална биография.
Прага: победа на интелектуалците над танковете
В Прага това като че ли се е случило от дълго време и през 1989 най-сетне е пристигнало време свободно да бъде оповестено и отпразнувано. Комунизмът вътре в индивида си е отишъл още през 1968, пропъден от руските танкове, нахлули за повторно, с цел да го наложат със мощ. Пражката пролет е дала име изобщо на съпротивата против руския тоталитаризъм и " Нежната гражданска война " по площадите на Прага наподобява като нейно естествено разследване, само че към този момент не в проекта на историческата трагика, а на националния напредък. Световноизвестният драматург Вацлав Хавел става президент на страната поради дисидентското си минало, което основава убеждението, че рухването на комунизма през 1998 там е победа - 20 години по-късно - на интелектуалците над танковете.
В Букурещ не е по този начин – в фрагментите на Пенов дрънчи оръжие. Там е нямало по какъв начин да съществува скрита опозиция, която от 1989-та легално да стартира да написа историята, тъй като в Румъния комунистическият режим е най-безмилостният в соцлагера. И когато настава моментът, хората на собствен ред да му дадат безсърдечен реванш. Николае Чаушеску дружно със брачната половинка си е наказан - без право на отбрана - и единствен от комунистическите диктатори в Източна Европа е разстрелян.
Букурещ: радикалност в раздялата с комунизма и корупцията
Не че това е задоволително за демократичното общество, към което страната се е запътила, само че пък показва непозната другаде радикалност в раздялата с комунистическото общество, от което страната излиза. Тази антикомунистическа по същността си радикалност се демонстрира по-късно и в противодействието на корупцията, която е съществена спънка пред интеграцията на някогашните комунистически общества към демократичния свят. Това беше оценено от Европейски Съюз, който излъчи за собствен основен прокурор таман " острието " в битката против румънската корупция - Лаура Кьовеши.
А България?
В отрицанието на комунизма България няма нито своята 1968 (по чешки), нито своята 1989 (по румънски), антикомунизмът ни е лишен както от интелектуална традиция, по този начин и от въстанически яд. Вярно, през днешния ден можем да се гордеем с горянството, което е най-масовото антикомунистическо придвижване, само че то се появява прекомерно рано и прекомерно рано е изцяло унищожено, тъй че по-скоро е задръжка, в сравнение с претекст за по-нататъшна опозиция. Нямаме измежду интелигенцията и задоволително безапелационни, интернационално приети, дисидентски гласове, в случай че не броим опита на журналистката Румяна Узунова да ги създаде в незабавен порядък през 1989 година с изявленията по радио " Свободна Европа ".
В резултат рухването на комунизма у нас не е толкоз антикомунистическа демонстрация, колкото по-масов и по-настъпателен стадий в процеса на " публичност и преустрояване ", роден от самия комунизъм. В фрагментите на Тихомир Пенов от София лайтмотив са плакатите с претенции, отправени незнайно към кого. Очакването за смяна предхожда идентифицирането на историческия индивид, който може да я извърши. Тя стартира в взаимоотношение сред някогашната Комунистическа партия и съпротива ѝ, което ще блокира антикомунистическия консенсус в обществото, а оттова и консенсусите, нужни с цел да пристигна демокрацията по нашите земи. И по този начин до идната годишнина
Десети ноември е огромен български празник, тъй като маркира най-щастливото събитие за страната през 20 век - рухването на комунизма. Заедно с това обаче той провокира две огромни заблуди. Първата е, че краят на тоталитарния режим самичък по себе си поставя началото демокрацията и можем да ги честваме " две в едно ". Собственият ни опит сподели, че може да пребиваваш във " вътрешен джоб " на история, когато не живееш в тоталитарно, само че пък не живееш и в демократично общество; че преходът е име на нещо трето, на някакъв неразучен до момента обществено-политически строй. Доста противен, прочее.
Втората илюзия е, че комунизмът пада на този ден и изобщо за дни и месеци. Според по-крайните десни наблюдаващи, това и до момента не се е случило изцяло. Работата е там, че тоталитарният режим се постанова с репресии, с насила и кръв, до момента в който демокрацията може да пристигна единствено непринудено, вследствие от лична подготвеност да живееш по нейните закони. Няма по какъв начин да има народна власт, в случай че няма преобладаващо болшинство от демократи, а то се крепи върху най-малко три банални, само че наложителни консенсуса.
Три наложителни консенсуса
Първият е, че обществените богатства няма повече да се разпределят с принуждение и подмолни измами, а съгласно транспарантни процедури. Вторият е, че кариерното израстване няма да става с връзки - родови, партийни, землячески и прочие, а вследствие на обективно потвърдени качества. Третият е, че властта ще се легитимира със познание, т.е. образованите ще ръководят по-необразованите, а не противоположното (както след Девети септември, когато партизаните слизат от планината и заемат местата на заличавания хайлайф на нацията).
Формирането на тези консенсуси стартира от Десети ноември 1989. Още методът, по който пада комунизмът у нас, подсказва, че те ще бъдат реализирани доста по-трудно, в сравнение с в другите европейски страни от някогашния руски блок.
Възможност за сходна параленост, освен това забележима с " просто око ", дава фотографската галерия " Илюзия " на Тихомир Пенов за събитията от края на 1989 година в Прага, Букурещ и София. Улиците, по които до скоро е минавало мудното ежедневие на соца, са превърнати в фон на величествен исторически театър, чийто основен воин, отвън обособените портретни акценти, е човешкото голям брой. То с хиляди лица се взира в личния си живот от идващия ден и можеш да усетиш по какъв начин рухването на комунизма минава през аза и каква е способността му да го трансформира в своя персонална биография.
Прага: победа на интелектуалците над танковете
В Прага това като че ли се е случило от дълго време и през 1989 най-сетне е пристигнало време свободно да бъде оповестено и отпразнувано. Комунизмът вътре в индивида си е отишъл още през 1968, пропъден от руските танкове, нахлули за повторно, с цел да го наложат със мощ. Пражката пролет е дала име изобщо на съпротивата против руския тоталитаризъм и " Нежната гражданска война " по площадите на Прага наподобява като нейно естествено разследване, само че към този момент не в проекта на историческата трагика, а на националния напредък. Световноизвестният драматург Вацлав Хавел става президент на страната поради дисидентското си минало, което основава убеждението, че рухването на комунизма през 1998 там е победа - 20 години по-късно - на интелектуалците над танковете.
В Букурещ не е по този начин – в фрагментите на Пенов дрънчи оръжие. Там е нямало по какъв начин да съществува скрита опозиция, която от 1989-та легално да стартира да написа историята, тъй като в Румъния комунистическият режим е най-безмилостният в соцлагера. И когато настава моментът, хората на собствен ред да му дадат безсърдечен реванш. Николае Чаушеску дружно със брачната половинка си е наказан - без право на отбрана - и единствен от комунистическите диктатори в Източна Европа е разстрелян.
Букурещ: радикалност в раздялата с комунизма и корупцията
Не че това е задоволително за демократичното общество, към което страната се е запътила, само че пък показва непозната другаде радикалност в раздялата с комунистическото общество, от което страната излиза. Тази антикомунистическа по същността си радикалност се демонстрира по-късно и в противодействието на корупцията, която е съществена спънка пред интеграцията на някогашните комунистически общества към демократичния свят. Това беше оценено от Европейски Съюз, който излъчи за собствен основен прокурор таман " острието " в битката против румънската корупция - Лаура Кьовеши.
А България?
В отрицанието на комунизма България няма нито своята 1968 (по чешки), нито своята 1989 (по румънски), антикомунизмът ни е лишен както от интелектуална традиция, по този начин и от въстанически яд. Вярно, през днешния ден можем да се гордеем с горянството, което е най-масовото антикомунистическо придвижване, само че то се появява прекомерно рано и прекомерно рано е изцяло унищожено, тъй че по-скоро е задръжка, в сравнение с претекст за по-нататъшна опозиция. Нямаме измежду интелигенцията и задоволително безапелационни, интернационално приети, дисидентски гласове, в случай че не броим опита на журналистката Румяна Узунова да ги създаде в незабавен порядък през 1989 година с изявленията по радио " Свободна Европа ".
В резултат рухването на комунизма у нас не е толкоз антикомунистическа демонстрация, колкото по-масов и по-настъпателен стадий в процеса на " публичност и преустрояване ", роден от самия комунизъм. В фрагментите на Тихомир Пенов от София лайтмотив са плакатите с претенции, отправени незнайно към кого. Очакването за смяна предхожда идентифицирането на историческия индивид, който може да я извърши. Тя стартира в взаимоотношение сред някогашната Комунистическа партия и съпротива ѝ, което ще блокира антикомунистическия консенсус в обществото, а оттова и консенсусите, нужни с цел да пристигна демокрацията по нашите земи. И по този начин до идната годишнина
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ