Падаха вече листата на нашите вишни. Ти ме целуна и рече

Падаха към този момент листата на нашите вишни.
Ти ме целуна и рече през сълзи: Да пишеш!
Аз се обърнах и твоите сълзи забравих.
Тръгнах през жълтата шума напряко -
сякаш за мен бе постлала земята богато,
мойте нозе да вървят по пътека от злато.

Имаше някъде извори, скрити в горите,
имаше остарели чешми със мъхнати корита,
и езера, засияли измежду каменни хребети -
с тая ръка желаех всички води да загреба.
Имаше някъде пътища с прахуляк и талиги,
влакове имаше дето със тътнеж идват -
как да не бързаш с пламенни бузи от вятъра,
щом като чака простряна пред тебе земята?
Имаше някъде други градчета и хора -
исках аз техните врати с поздрав да отворя.
Толкова жадна бях всичко да видя, да взема,
че да ти пиша все нямаше, нямаше време.
Мойте години се смееха, сменяха влакове,
твоите мълчаха под старите вишни и чакаха.

Сигурно всичките есени ти си броила,
в мене си вярвала с чистата майчина мощ.

Малкото твое момиче в този момент е огромно,
тича след мене дете и назовава ме мамо.
Помня по какъв начин първата, смешната стъпка направи,
как със ръчичка полата ми стискаше крепко.
После се подвигна на пръсти, вратата отвори,
после запита: " Къде ли се свършва простора? "
Може би скоро ще кажа през сълзи: Да пишеш!
И ще си спомня и тебе и старите вишни.

Твойта коса като зимните преспи е бяла,
Чакаш ли още?
Ето го мойто писмо закъсняло...