Какво постигна Русия пет години след интервенцията в Сирия
ози септември бележи пет години от началото на съветската намеса в Сирия. Москва се намеси на страната на сирийския режим в миг, когато президентът Башар Асад, по думите на съветският външен министър Сергей Лавров, е на „ ръба “ от това да загуби властта си поради ширещият се протест из страната. Когато през септември 2015 Кремъл дава формалното начало на интервенцията, бунтовническите сили са на няколко километра от президентския замък в Дамаск. Намесата на Москва освен дава сили на Асад и действително го избавя от проваляне, само че задава нови правила в целия район, в който Иран, Съединени американски щати, а към този момент и Китай се състезават за повече въздействие.
Първоначално руснаците обявиха, че се намесват, с цел да се борят против „ Ислямска страна “, въпреки тяхната борба против групировката да остава минимална още две години. Почти мигновено след старта на интервенцията, съветската войска стартира масирани удари по бунтовническите позиции и селищата, държани от сирийските опозиционни структури.
Руската намеса бележи няколко значими промени. На първо място, тя значи, че Москва размени Техеран като главен и най-съществен покровител на режима на Асад. На второ място, съветската войска получи превес в контрола на сирийското въздушно пространство и де факто докара до край всевъзможни полемики на Запад за определяне на зона неразрешена за полети, която да стопира интензивността на сирийските самолети. Стратегията на Москва се оказа от огромна изгода на Асад, защото година по-късно – през 2016 – в най-тежката борба в Близкия изток от десетилетия, тази в град Алепо, силите на сирийското държавно управление съумяха да изтласкат бунтовническите елементи. Това се случи с директното присъединяване на съветски сили и на изненадващото изтеглянето на бойци на сирийския клон на Кюрдската работническа партия, държали един от значимите региони в града – евакуиране, станало също не без въздействието на Москва. По-късно, ПКК получи поддръжка от Русия с концепцията да се подели контрола в Северна Сирия сред кюрдските сили и Асад. След 2016 бунтовниците започнаха да губят позиции, а редиците им от ден на ден биваха инфилтрирани от ислямисти и радикали. След 2015 Европа стана очевидец и на най-голямата бежанска рецесия от Втората международна война насам – също разследване на въздушните удари в Сирия, боевете в Алепо и разбъркването на геополитически пластове към гражданската война.
"Russian military forces were in Syria prior to the beginning of the Syrian Conflict in 2011, and thus we do not advocate for the removal of those forces "
— The New Arab (@The_NewArab)
Намесата на Русия през 2015 като че ли беше предстояща. По това време, режимът на Асад изпитваше мощни усложнения да спре бунтовниците и загуби съществени градове. Правителствените сили страдаха от незадоволително бойци след всеобщи дезертьорства и отвод от присъединяване на фронтовите линии. Финансовото състояние на Асад също не беше цветущо, а участието на Сирия в Арабската лига беше замразено.
В същото време, Сирия е значим детайл от по-широката тактика на Русия. Военноморската база в Тартус е единствената съветска база в Средиземно море и е от изключителна значителност за определяне на въздействието на Кремъл в района. През 2017 Москва подсигури съглашение със сирийското държавно управление да оперира на пристанище Тартус за още 49 години с опцията за удължение. Разположената наоколо военновъздушна база Хмеймим, разширена в средата на 2015, се трансформира в съществена база на съветската войска и щаб в Сирия. Именно от тук съветската авиация извърши удари в поддръжка на сирийския режим.
Дали в действителност Москва е в Сирия поради Асад е противоречив въпрос. В годините след 2015 Кремъл започва серия от договаряния в Сочи и Астана, дружно с Турция и Иран с концепцията да бъде комплициран завършек на гражданската война като се основат зони на въздействие в страната. Както на тези договаряния, по този начин и на срещите с съветски публични лица, представители на сирийското държавно управление няма – на съглашението от Астана, което де факто сътвори зони на въздействие в Северна Сирия и към провинция Идлиб, няма автограф на представител на Асад. След рухването на Алепо през 2016 руснаците се трансфораха в съществена мощ в Сирия, като даже локалната валута се печата в Москва. Руски компании получиха и главните контракти за разработка на фосфатните находища в Сирия, които са едни от най-големите в света, а също и на газови и петролни полета.
Столицата на Казахстан (днес Нур Султан) стана главният хъб, през който се демонстрира геополитическото наличие на Русия. След 2017 основаването на зоните на въздействие пристигна с използването на така наречен зони за деескалация, контрактувани с Турция и Иран, които на хартия би трябвало да спрат конфликтите сред бунтовниците и силите на Асад. На процедура обаче тези съглашения дадоха опция за прегрупиране на държавните сили, които връщаха лека-полека територии под собствен надзор. С опозицията бяха подписани съглашения, съгласно които опозиционните елементи се изтеглиха от редица региони. Военният напън и потреблението на химически оръжия от страна на силите на Асад служеха като сигнал, че съпротивата е безсмислена. Споразумения за евакуиране бяха подписани даже с радикални групи в името на връщане под контрола на сирийското държавно управление на основни селища. За да се подсигурява опазване на статуквото, Русия изпрати елементи на Военна полиция – формирани най-вече от чеченци и ингуши под командването на Рамзан Кадиров, които патрулират и до през днешния ден в доста от някогашните размирен региони.
Сирия стана и значимо пробно поле. През август 2018 съветското министерство на защитата разгласява данни, съгласно които са осъществени 39 000 полета в Сирия, 63 000 бойци са получили „ военен опит “, а над 230 нови оръжия и военна технология са били тествани на терен. Войната в Сирия даде опция и за тестване и рационализиране на наемническите компании, които Русия употребява от ден на ден през днешния ден.
В геополитически подтекст, в Сирия Русия изигра картите си извънредно дейно. Извършена незабавно след анексията на Крим, интервенцията на Русия послужи като отправяне на предизвикателство, само че и на обръщение към съперниците. Въпреки по-слабата си войска, Кремъл наложи ползите си по време на две американски администрации посредством по-категоричната си позиция. На фона на съмненията на Барак Обама да се ангажира със Сирия и импулсивността на Доналд Тръмп да изтегля американски сили, съветският президент Владимир Путин съумя да реализира задачата си да ограничи и подкопае въздействието на Съединени американски щати в Близкия изток. Т.нар. „ алена линия “ на Обама след потреблението на химически оръжия от Асад през 2013 в предградията на столицата Дамаск, се оказа зелена светлина за Русия. Сирия се трансформира в най-големия неуспех на външната политика на Обама, а Москва приготви деликатно завръщането си в Близкия изток през Дамаск. Заради неадекватността на политиките на Тръмп съветското въздействие е още по-силно освен в Сирия, само че и в Северна Африка и Арабския полуостров. В Либия, да вземем за пример, Русия се намеси също очевидно и твърдо, като употребява базите си в Сирия, с цел да трансферира военна мощ в помощ на военачалник Халифа Хафтар, който до април тази година обсаждаше столицата Триполи. В същото време, американското внимание и наличие в региона е минимално.
U.S. troops in Syria stuck fighting "forgotten war " for oil as Russia advances around them
— Newsweek (@Newsweek)
За спецификите от позиция на геополитика и военни дейности, може да се написа доста. Накратко, пет години по-късно, съветската намеса циментира властта на сирийското държавно управление и Башар Асад. Но главните аргументи, които доведоха до всеобщите демонстрации през 2011-2012 и последвалото експлоадиране на гражданския спор, остават неразрешени. Москва знае това доста добре и през последната година има от ден на ден опити Асад да стане вторичен състезател по време на договарянията за възможен завършек на войната. Руският план за нова конституция, да вземем за пример, планува включване на кюрдите и опозицията, както и понижаване на президентското въздействие, макар безапелационното противоречие от страна на Асад и Иран. Днес Русия играе повече с Турция, с която поделиха зоните на въздействие в Северна и Североизточна Сирия в ущърб на подкрепените от Съединени американски щати кюрдски сили. В Северозападна Сирия има към момента десетки хиляди размирен бойци, а част от провинция Идлиб се управлява от ислямистки фракции. Озаптяването на подновяването на военните дейности стана допустимо единствено поради сделките сред Анкара и Москва, и основаването на общи патрули. Тези патрули, обаче, стават все по-често обект на офанзиви, зад които стоят освен бунтовници, само че и сили на Асад.
Пет години по-късно, Русия демонстрира от ден на ден, че желае да стабилизира по-бързо своите позиции в Сирия и да изтегли огромна част от военните си сили. Путин разгласи минимум два пъти допустимо евакуиране през тези години, само че това по този начин и не се случи на процедура. Сирия има капацитет да се трансформира в проблем за Москва, макар сполучливия старт на интервенцията. Днес има нови провокации за съветските ползи, като те не идват единствено от Вашингтон, с чиито сили все по-често има рискови спречквания в Североизточна Сирия – Емирствата и Китай са все по-силни районни играчи в Близкия изток с благоприятни условия да повлияват на геополитическите събития. Путин се нуждае от нов проект за Сирия и евентуално през идващите година-две ще забележим нова динамичност в сирийския спор.
Първоначално руснаците обявиха, че се намесват, с цел да се борят против „ Ислямска страна “, въпреки тяхната борба против групировката да остава минимална още две години. Почти мигновено след старта на интервенцията, съветската войска стартира масирани удари по бунтовническите позиции и селищата, държани от сирийските опозиционни структури.
Руската намеса бележи няколко значими промени. На първо място, тя значи, че Москва размени Техеран като главен и най-съществен покровител на режима на Асад. На второ място, съветската войска получи превес в контрола на сирийското въздушно пространство и де факто докара до край всевъзможни полемики на Запад за определяне на зона неразрешена за полети, която да стопира интензивността на сирийските самолети. Стратегията на Москва се оказа от огромна изгода на Асад, защото година по-късно – през 2016 – в най-тежката борба в Близкия изток от десетилетия, тази в град Алепо, силите на сирийското държавно управление съумяха да изтласкат бунтовническите елементи. Това се случи с директното присъединяване на съветски сили и на изненадващото изтеглянето на бойци на сирийския клон на Кюрдската работническа партия, държали един от значимите региони в града – евакуиране, станало също не без въздействието на Москва. По-късно, ПКК получи поддръжка от Русия с концепцията да се подели контрола в Северна Сирия сред кюрдските сили и Асад. След 2016 бунтовниците започнаха да губят позиции, а редиците им от ден на ден биваха инфилтрирани от ислямисти и радикали. След 2015 Европа стана очевидец и на най-голямата бежанска рецесия от Втората международна война насам – също разследване на въздушните удари в Сирия, боевете в Алепо и разбъркването на геополитически пластове към гражданската война.
"Russian military forces were in Syria prior to the beginning of the Syrian Conflict in 2011, and thus we do not advocate for the removal of those forces "
— The New Arab (@The_NewArab)
Намесата на Русия през 2015 като че ли беше предстояща. По това време, режимът на Асад изпитваше мощни усложнения да спре бунтовниците и загуби съществени градове. Правителствените сили страдаха от незадоволително бойци след всеобщи дезертьорства и отвод от присъединяване на фронтовите линии. Финансовото състояние на Асад също не беше цветущо, а участието на Сирия в Арабската лига беше замразено.
В същото време, Сирия е значим детайл от по-широката тактика на Русия. Военноморската база в Тартус е единствената съветска база в Средиземно море и е от изключителна значителност за определяне на въздействието на Кремъл в района. През 2017 Москва подсигури съглашение със сирийското държавно управление да оперира на пристанище Тартус за още 49 години с опцията за удължение. Разположената наоколо военновъздушна база Хмеймим, разширена в средата на 2015, се трансформира в съществена база на съветската войска и щаб в Сирия. Именно от тук съветската авиация извърши удари в поддръжка на сирийския режим.
Дали в действителност Москва е в Сирия поради Асад е противоречив въпрос. В годините след 2015 Кремъл започва серия от договаряния в Сочи и Астана, дружно с Турция и Иран с концепцията да бъде комплициран завършек на гражданската война като се основат зони на въздействие в страната. Както на тези договаряния, по този начин и на срещите с съветски публични лица, представители на сирийското държавно управление няма – на съглашението от Астана, което де факто сътвори зони на въздействие в Северна Сирия и към провинция Идлиб, няма автограф на представител на Асад. След рухването на Алепо през 2016 руснаците се трансфораха в съществена мощ в Сирия, като даже локалната валута се печата в Москва. Руски компании получиха и главните контракти за разработка на фосфатните находища в Сирия, които са едни от най-големите в света, а също и на газови и петролни полета.
Столицата на Казахстан (днес Нур Султан) стана главният хъб, през който се демонстрира геополитическото наличие на Русия. След 2017 основаването на зоните на въздействие пристигна с използването на така наречен зони за деескалация, контрактувани с Турция и Иран, които на хартия би трябвало да спрат конфликтите сред бунтовниците и силите на Асад. На процедура обаче тези съглашения дадоха опция за прегрупиране на държавните сили, които връщаха лека-полека територии под собствен надзор. С опозицията бяха подписани съглашения, съгласно които опозиционните елементи се изтеглиха от редица региони. Военният напън и потреблението на химически оръжия от страна на силите на Асад служеха като сигнал, че съпротивата е безсмислена. Споразумения за евакуиране бяха подписани даже с радикални групи в името на връщане под контрола на сирийското държавно управление на основни селища. За да се подсигурява опазване на статуквото, Русия изпрати елементи на Военна полиция – формирани най-вече от чеченци и ингуши под командването на Рамзан Кадиров, които патрулират и до през днешния ден в доста от някогашните размирен региони.
Сирия стана и значимо пробно поле. През август 2018 съветското министерство на защитата разгласява данни, съгласно които са осъществени 39 000 полета в Сирия, 63 000 бойци са получили „ военен опит “, а над 230 нови оръжия и военна технология са били тествани на терен. Войната в Сирия даде опция и за тестване и рационализиране на наемническите компании, които Русия употребява от ден на ден през днешния ден.
В геополитически подтекст, в Сирия Русия изигра картите си извънредно дейно. Извършена незабавно след анексията на Крим, интервенцията на Русия послужи като отправяне на предизвикателство, само че и на обръщение към съперниците. Въпреки по-слабата си войска, Кремъл наложи ползите си по време на две американски администрации посредством по-категоричната си позиция. На фона на съмненията на Барак Обама да се ангажира със Сирия и импулсивността на Доналд Тръмп да изтегля американски сили, съветският президент Владимир Путин съумя да реализира задачата си да ограничи и подкопае въздействието на Съединени американски щати в Близкия изток. Т.нар. „ алена линия “ на Обама след потреблението на химически оръжия от Асад през 2013 в предградията на столицата Дамаск, се оказа зелена светлина за Русия. Сирия се трансформира в най-големия неуспех на външната политика на Обама, а Москва приготви деликатно завръщането си в Близкия изток през Дамаск. Заради неадекватността на политиките на Тръмп съветското въздействие е още по-силно освен в Сирия, само че и в Северна Африка и Арабския полуостров. В Либия, да вземем за пример, Русия се намеси също очевидно и твърдо, като употребява базите си в Сирия, с цел да трансферира военна мощ в помощ на военачалник Халифа Хафтар, който до април тази година обсаждаше столицата Триполи. В същото време, американското внимание и наличие в региона е минимално.
U.S. troops in Syria stuck fighting "forgotten war " for oil as Russia advances around them
— Newsweek (@Newsweek)
За спецификите от позиция на геополитика и военни дейности, може да се написа доста. Накратко, пет години по-късно, съветската намеса циментира властта на сирийското държавно управление и Башар Асад. Но главните аргументи, които доведоха до всеобщите демонстрации през 2011-2012 и последвалото експлоадиране на гражданския спор, остават неразрешени. Москва знае това доста добре и през последната година има от ден на ден опити Асад да стане вторичен състезател по време на договарянията за възможен завършек на войната. Руският план за нова конституция, да вземем за пример, планува включване на кюрдите и опозицията, както и понижаване на президентското въздействие, макар безапелационното противоречие от страна на Асад и Иран. Днес Русия играе повече с Турция, с която поделиха зоните на въздействие в Северна и Североизточна Сирия в ущърб на подкрепените от Съединени американски щати кюрдски сили. В Северозападна Сирия има към момента десетки хиляди размирен бойци, а част от провинция Идлиб се управлява от ислямистки фракции. Озаптяването на подновяването на военните дейности стана допустимо единствено поради сделките сред Анкара и Москва, и основаването на общи патрули. Тези патрули, обаче, стават все по-често обект на офанзиви, зад които стоят освен бунтовници, само че и сили на Асад.
Пет години по-късно, Русия демонстрира от ден на ден, че желае да стабилизира по-бързо своите позиции в Сирия и да изтегли огромна част от военните си сили. Путин разгласи минимум два пъти допустимо евакуиране през тези години, само че това по този начин и не се случи на процедура. Сирия има капацитет да се трансформира в проблем за Москва, макар сполучливия старт на интервенцията. Днес има нови провокации за съветските ползи, като те не идват единствено от Вашингтон, с чиито сили все по-често има рискови спречквания в Североизточна Сирия – Емирствата и Китай са все по-силни районни играчи в Близкия изток с благоприятни условия да повлияват на геополитическите събития. Путин се нуждае от нов проект за Сирия и евентуално през идващите година-две ще забележим нова динамичност в сирийския спор.
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ