Отношението между историята и съвременността винаги е привличало писателя Георги

...
Отношението между историята и съвременността винаги е привличало писателя Георги
Коментари Харесай

Георги Тенев, писател: Новото не пита, то идва и руши схемите

Отношението сред историята и съвременността постоянно е привличало писателя Георги Тенев. Независимо дали това ще е в " Партиен дом ", за който той получава Наградата за български разказ на годината на фондация " ВИК " през 2007 година Или в " Господин М. ", чиито основен воин е Георги Марков. В новия му разказ, трилъра " Балкански обред ", историческото участва паралелно с една различна версия на сегашното на България, където всичко е по едно и също време друго, само че в това време е напълно същото. В едно са събрани тематиките за тероризма, войната в Близкия изток и борбите на политическата сцена.

Георги Тенев е роден през 1969 година в София. Завършва НГДЕК " Константин-Кирил Философ " и Софийския университет " Св. Климент Охридски ", а по-късно следва и във Виенския университет. Освен като създател на прозаичност е прочут и със взаимната си работа с Театрална работилница " Сфумато " като драматург в постановки като " Атолът ", " Походът ", " Долината на смъртната сянка ", " Стриндберг в Дамаск ".

Този петък (14 юни) романът " Балкански обред " ще бъде показан в границите на фестивала " Пловдив чете " от 20.00 часа във Vintage House в Дом на културата " Борис Христов ". В събитието ще взе участие артистът Иван Юруков.

Една от отличителните черти на прозата ви е политическата й ангажираност. Какво е мястото на политиката в литературата?
- Неотдавна на откриването на галерия една дама ме поля като със студена вода - сподели ми, че е изпратила романа " Балкански обред " в Австрия на своя другарка, а приятелката почнала да го чете и скоро споделила, че открива в книгата най-удачния облик на настоящия министър-председател. Но аз въобще не съм желал да направя това! Защо и от какво е моето неодобрение? От това, че в случай че текстът се възприема безусловно, аз все едно върша политика - а моята цел е друга, аз пиша литуратура. Аз дописвам реалноста, обогатявам я, върша героите по-интересни, по-сложни и нееднозначни, в сравнение с са медийните облици на хората, които познаваме единствено задочно, въпреки и да са пред очите на всички. Това, което виждаме, е imago, краткотраен или недействителен, не напълно цялостен облик. Често ние гледаме медиен фантом, не човек. И това е разликата сред политика и литуратура.
Аз от време на време даже си задавам насериозно подобен въпрос: Какво значи " политика "? Какво тъкмо влагаме в думата? Нали с нея като с инструмент отваряме смисъла на други думи, цели комплицирани понятия? Няма явен отговор на това какво е политика, къде стартира и къде приключва - нейна граница ли е фамилията да вземем за пример? А сферата на науката? Къде е наложително да се разсъждава политически и къде е неразрешено това? Политиката май е нещо сходно на тематиката за половото привличане. Тя участва на всички места, промъква се в връзките на хората, даже когато те са облечени във официални служебни костюми и съставляват институции. За тези връзки знаят всички, само че в избран миг се пробват да ги не помнят. И да не ги разискват пред дребните деца, все едно такова нещо няма. Ето че политиката се оказва в някаква степен легално поле, само че в различен момент е неразрешена зона, която би трябвало да се отбягва - да вземем за пример при взимането на решения в съда, в армията и прочие Независимо дали я приветстваме или отбягваме, политиката е в кръвта на актуалния свят, на актуалния град. Когато пиша литература за индивида през днешния ден и за света през днешния ден, а аз това върша, незабелязано в моите книги се завъртат и политическите сюжети. Понякога като буря. Но огледайте се - и в този миг на политическата сцена (у нас, в останалата част на Европа, в света) текат комплицирани и буреносни процеси.

 Корицата на
© Издателство

Корицата на " Балкански обред "

Защо не спирате да се вглеждате в историята? Има ли исторически контузии българското общество? И в случай че да, по какъв начин те могат да бъдат излекувани?

- В " Балкански обред " има един подобен значим персонаж, историкът с прякор " Атила ", който си е отишъл от този свят преди няколко години, само че преди този момент е бил изключително непосредствен с най-влиятелния човек в страната. Тази фигура, на Шаламанов-Босев (Атила) беше изключително завладяваща за мен. Беше значим, жив, деен в визиите и въображението ми. Въпреки че той се появява в книгата единствено посредством един посмъртно появил се дневник, спомен. Там, в дневника, се стига до куп откровения защо ли не, в това число и за някои остарели завършения на българските учени и присъединяване им в договарянията сред Народна република България и Иран по времето на шаха, преди революцията и Хомейни... И се стига до хипотези за укрито иранско злато, подмятания и улики към съкровища, антични и модерни. Ето в подобен проект ме интересува историята, като трамплин за вероятни, фактологически подлътени скокове на фантазията, на сюжетите.

В учебно заведение и в гимназията предметът " История " беше за мен мъчителен, тъй като беше неясен. Не вниквах в логиката сред поредицата дати, нямаше никаква система. Вероятно съм бил заплеснат възпитаник и не съм схванал основното - че става дума за изследаване на развой, на правила. Историята е за това " какво ", а не за това " по какъв начин ". Със забавяне узрях за правилата й. И тогава някаква бариера падна и започнах да навлизам, да възприемам, да имам вкус за история. Станаха ми забавни обстоятелствата, тъй като към този момент ги разполагах в игралното поле на моето въображение, посредством което живеех историческата обстановка. Или най-малко си представях някаква нейна версия. А тъй като ме питате и за така наречен " исторически контузии ", считам, тази тематика е допустимо да се трансформира в факсимиле... Когато приказваме за такива процеси, все едно обясняваме положението на един човек в настоящия миг и търсим аргументи за една или друга уязвимост, като се насочваме към детството на този човек. Не е по този начин с историята обаче. Вярно, че актуалните рецесии и проблеми имат своя корен в предишното. Но историческото минало не е " детството на актуалния човек ".

Бихте ли разказали на читателите, които не са разгръщали книгата, защо става дума в " Балкански обред "?

- Това е разказ, в който се появява едно откраднато старобългарско евангелие и внася ужас по едно и също време в светската и църковната подчиненост. Като домино се задействат събития и сюжети, които наблюдаваме напред и обратно във времето. Разплита се мрежа, която обвързва България, поради комплицираната й роля на държава-сателит, която през днешния ден обаче би трябвало да се преценява с два нападателни центъра на въздействие, Русия и Съединени американски щати. Всеки желае своето, а един някогашен деец от българската задача в Ирак се набърква тъкмо в центъра на конфликта - казусът е, че този мъж няма какво да губи. Най-важното в романа е второто, самостоятелно и персонифициращо равнище на описа, влизането в позицията на обособени хора, проучването на куп обстановки от тяхна субективна позиция. Има доста закононарушения, доста фантазии, взаимноизключващи се възгледи за света. Има религия и обезверение. Има и опит за обич, само че за нея не остава време.

В книгата ви част от действието се развива във Ватикана. Има и герои духовници. Неотдавна тази тематика беше изключително настояща около реакцията на Светия синод към гостуването на папа Франциск в България... По какъв метод романът ви кореспондира с действителността в този случай?

- Така е, има пасажи от романа, които и на мен ми се коства, че започнаха да се припокриват с новините. Там се развива и една стратегическа среща сред министър-председателя и един различен, чисто живописен персонаж, Северноевропейският и английски митрополит Петър. Там се разменят такива реплики: " Намерете специалисти, господин министър председател, вземете едно светско решение със съответните причини, само че не намесвайте Светия синод. Голяма стихия е надвиснала над главата ни. Църквата би трябвало да е безшумно и умерено място, един съразмерен организъм, а в този момент у нас ври и кипи. (...) Обвиняват ни, че объркваме православните хора, като поддържаме връзка прекомерно с католици. "

Всичко това е нереалност, литература. Но като се огледах в последно време в действителните събития, ми стана необичайно, огледално... Обаче бързо си дадох сметка, че в написаното от мен няма някаква особена проницателност. " Балкански обред " не прави някакви открития или пророчества. Това са процеси, които са пред очите на всички, на всеки, трогателен се от събитията в духовния живот, от сигналите, които се излъчват от църковните институции. За жал, ние доста малко се интересуваме от този нравствен живот. Не имаме вяра, че в Синодалната палата се случват процеси, значими за съдбините на страната и народа ни. А това не е по този начин. По традиция, по генетична съгласуваност, българската държавност произлиза и се свързва с духовните институции.

 Георги Тенев
© Личен списък

Георги Тенев

И тук не приказвам единствено за история. Няма държавност без централен идеологически фетиш. На всеки, който твърди да вземем за пример, че комунистическият режим е бил атеистичен, може да се отговори: да, бил е атеистичен, само че по тази причина двойно повече е бил облегнат на избрана (явно или скрито споделяна) мистичност. Ако се твърди, че същият този режим не е вярвал в безсмъртието или избрани форми на задгробния живот, задоволително е единствено да се уточни Мавзолеят на Димитров... Ако нещо е било антихристиянски устроено, това не значи, че не се е кланяло на свои някакви божества. Че не е правило други ритуали... Това е една от многото аргументи моят разказ да носи заглавието " Балкански обред ". Ето и още една имитация от книгата: " Негово Светейшество – въздъхна гостът, – е в доста сложна обстановка. От една страна, не може да откаже поканата... Но по какъв начин да отидем при напън от толкоз страни? " Аз не пиша пророчества или предсказания. Аз просто следя живота деликатно.

Но за тази сюжетна линия в романа, със събитията към синода и митрополията, по-важно за мен е друго. Става дума за новите генерации духовници, за тези младежи, част от тях специализирали и в западни университети, които се оказват натурален последовател, само че и неизбежно – някакъв тип съперници на по-възрастното потомство. Нима новото не е постоянно в контрастност? То би трябвало да се потвърди, да откри връзка и последователност. За мен това е източник на забавни истории, спорове, диалектическа наследствена връзка. Тук е отразен по необикновен метод и целият " западно-източен " спор в книгата...

Животът на хората от духовната подчиненост е обичайно забавен в нашата литература, колкото и да е минавала през филтри, заглушаване, цензура. За мен е значимо от какво се е интересувал Димитър Димов в облика на отец Ередия, какво претърпява героят на Йордан Йовков, иконописецът (т.е. индивидът, в който се смесват художник-естет и духовно лице) в повестта " Жетварят ". Там има такива редове:

" Някогашната щедрост изчезна, сърцата на хората изстинаха към вярата и към черквите. Никой към този момент не му поръчваше икони. Той не захвърли четката, само че наместо икони, рисуваше в този момент компании, пердета за селски театри, боядисваше къщи, украсяваше с патриотични картини новите каруци, нещо на мода тогава. (...) Обезверен, с измъчена и яростна душа, той беше се трансформирал в лековерен и циничен човек, разпасан и побъркан бъбрица. Трудът не го радваше към този момент, изкуството не го увличаше. "

По какъв метод се развива актуалната българска литература в последните години? Някакви трендове?

Чета неритмично, само че имам шанс. Ние всички имаме шанс, че се появяват създатели като Петър Крумов (с романа " Катафалка, два носорога " ), дебютанти, от които мнозина с дълга кариера могат да се учат. Късметът е, че литературата е ген, т.е. геният за писане и описване се ражда, саморазвива и в един миг положителните книги се изсипват над нас, като ненадейно атмосферно събитие. Също като дъжда, той може малко да ни смути, в случай че сме си създали проекти – в тази ситуация, в случай че имаме подредени и твърди схеми. Новото не пита, то идва и ги разрушава, схемите. Ако не е ново, не е изкуство.
Източник: dnevnik.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР