Честит Ден на труда: Наистина ли „който не работи, не трябва да яде“ и какъв е типичният работник?
Откъде идва празникът?
Историята на празника се свързва с интернационалното социалистическо придвижване през XIX век и работническите митинги за ценене на обикновените обществени права. Началото се слага на 1 май 1886 година в Съединени американски щати, когато профсъюзите организират национална стачка, в която вземат присъединяване над 300 000 служащи от цялата страна с искане за въвеждане на формален 8-часов работен ден.
След тридневни митинги в Чикаго полицията и частните охранители разпръсват протестиращите, раняват към 200 души и убиват най-малко четирима. На 4 май по време на последвалия митинг против полицейското принуждение измежду полицията е хвърлена бомба, при която умира един служител на реда и шестима са ранени. Набързо са наказани и екзекутирани седем анархисти, след това оправдани като почтени.
През 1889 година учредителният конгрес на Втория интернационал, извършен в Париж, приканва за интернационалните демонстрации в символ на взаимност към митингите в Чикаго. През 1904 година Международната конференция на социалистите в Амстердам приканва „ всички социалдемократически партии и профсъюзи от всички страни да показват пламенно на Първи май за формалното признание на 8-часовия работен ден, за права на пролетариата и за международен мир “.
Тъй като най-ефективният метод за демонстрации е стачката, конгресът взема решение, че е „ наложително за всички пролетарски организации от всички страни да спрат да работят на 1 май, на всички места, където е допустимо без отрицателни последствия за служащите “.
За първи път опит за честване на Първи май у нас се прави през 1890 година от Топографското сдружение. През 1939 година Първи май е разгласен за формален празник, а от 1945 година комунистическата власт стартира да празнува празника всяка година. След края на комунистическия режим през 1989 година Първи май продължава да е формален и неработен ден, само че държавната власт не се ангажира с организирането на всеобщи прояви, както по времето на социализма.
Типичният служащ
Докато американският служащ избира да се запъти към дома си в пет часа и да си прави барбекю в задния двор, в Третия свят даже елементарните служащи постоянно остават до късно на работа, и то без да им се заплаща наднормен труд. Затова пък доста от тях постоянно отсъстват заради всякакви персонални аргументи, изключително в Африка и Латинска Америка, само че явлението отсъствие на работа е познато даже и в Китай.
Дали се работи по-енергично е напълно различен въпрос. Според разкази нигерийците от време на време спят на бюрата си или прекарват часове в смях и приказки, без да правят нищо. Това удостоверява някои известни африкански стандарти. Китайски консултанти обаче описват сходни неща и за Китай: в случай че шефът не е дал задания, служащите може да стоят със скръстени ръце. Освен това и в Китай, и на други места
В Азия на обяд публично може да се спи на работното място, единствено че не по бюрата.
Процентът поданици на Северозападна Европа, съгласни с поговорката „ Който не работи, не би трябвало да яде “, е по-нисък, в сравнение с в Източна и Югоизточна Европа. Проучване демонстрира, че в Западна Европа приемането на пари без труд, да вземем за пример от държавни подаяния, не се осъжда по този начин остро, като, да речем, в България. Българинът, сходно на азиатеца, не се пъчи с трудолюбието си и споделя „ работа ли е, не ми я хвали “.
Забогатяването деморализира и убива трудовия възторг в случай че не у всички човеци, то най-малко измежду много необятни пластове от популацията. Това се удостоверява и от класациите за отношението към труда. За най-трудолюбиви освен измежду бедните, само че и в целия свят, се имат западноафриканците (Гана, Нигерия), някои севернолатиноамериканци, бразилците и арабите: в техните страни сред 80 и 100 % от популацията декларират, че трудът е доста значим за тях. Някои азиатци - бангладешци и филипинци - също имат такива високи резултати. Западният свят е надалеч по-ниско.
Въпреки легендите, Източна Азия също е ниско в тази ранглиста. Това е разбираемо за Япония, която е доста богата, само че Корея е надалеч по-бедна от Западна Европа и въпреки всичко корейците не се самоописват като изключително работни: единствено към 60 % изричат такова изказване. Така е и в Китай, който е по-беден даже и от България.
Още по-слаба е декларираната обич към труда в Русия, Украйна, Беларус, Литва и България. Бившите югославяни обаче (особено босненците и македонците) настояват, че за тях трудът е значим колкото и за латиноамериканците. В кавказките републики процентът на хората, за които работата е доста по-важна, е също сензитивно по-висок, в сравнение с в Източна Европа.
Историята на празника се свързва с интернационалното социалистическо придвижване през XIX век и работническите митинги за ценене на обикновените обществени права. Началото се слага на 1 май 1886 година в Съединени американски щати, когато профсъюзите организират национална стачка, в която вземат присъединяване над 300 000 служащи от цялата страна с искане за въвеждане на формален 8-часов работен ден.
След тридневни митинги в Чикаго полицията и частните охранители разпръсват протестиращите, раняват към 200 души и убиват най-малко четирима. На 4 май по време на последвалия митинг против полицейското принуждение измежду полицията е хвърлена бомба, при която умира един служител на реда и шестима са ранени. Набързо са наказани и екзекутирани седем анархисти, след това оправдани като почтени.
През 1889 година учредителният конгрес на Втория интернационал, извършен в Париж, приканва за интернационалните демонстрации в символ на взаимност към митингите в Чикаго. През 1904 година Международната конференция на социалистите в Амстердам приканва „ всички социалдемократически партии и профсъюзи от всички страни да показват пламенно на Първи май за формалното признание на 8-часовия работен ден, за права на пролетариата и за международен мир “.
Тъй като най-ефективният метод за демонстрации е стачката, конгресът взема решение, че е „ наложително за всички пролетарски организации от всички страни да спрат да работят на 1 май, на всички места, където е допустимо без отрицателни последствия за служащите “.
За първи път опит за честване на Първи май у нас се прави през 1890 година от Топографското сдружение. През 1939 година Първи май е разгласен за формален празник, а от 1945 година комунистическата власт стартира да празнува празника всяка година. След края на комунистическия режим през 1989 година Първи май продължава да е формален и неработен ден, само че държавната власт не се ангажира с организирането на всеобщи прояви, както по времето на социализма.
Типичният служащ
Докато американският служащ избира да се запъти към дома си в пет часа и да си прави барбекю в задния двор, в Третия свят даже елементарните служащи постоянно остават до късно на работа, и то без да им се заплаща наднормен труд. Затова пък доста от тях постоянно отсъстват заради всякакви персонални аргументи, изключително в Африка и Латинска Америка, само че явлението отсъствие на работа е познато даже и в Китай.
Дали се работи по-енергично е напълно различен въпрос. Според разкази нигерийците от време на време спят на бюрата си или прекарват часове в смях и приказки, без да правят нищо. Това удостоверява някои известни африкански стандарти. Китайски консултанти обаче описват сходни неща и за Китай: в случай че шефът не е дал задания, служащите може да стоят със скръстени ръце. Освен това и в Китай, и на други места
В Азия на обяд публично може да се спи на работното място, единствено че не по бюрата.
Процентът поданици на Северозападна Европа, съгласни с поговорката „ Който не работи, не би трябвало да яде “, е по-нисък, в сравнение с в Източна и Югоизточна Европа. Проучване демонстрира, че в Западна Европа приемането на пари без труд, да вземем за пример от държавни подаяния, не се осъжда по този начин остро, като, да речем, в България. Българинът, сходно на азиатеца, не се пъчи с трудолюбието си и споделя „ работа ли е, не ми я хвали “.
Забогатяването деморализира и убива трудовия възторг в случай че не у всички човеци, то най-малко измежду много необятни пластове от популацията. Това се удостоверява и от класациите за отношението към труда. За най-трудолюбиви освен измежду бедните, само че и в целия свят, се имат западноафриканците (Гана, Нигерия), някои севернолатиноамериканци, бразилците и арабите: в техните страни сред 80 и 100 % от популацията декларират, че трудът е доста значим за тях. Някои азиатци - бангладешци и филипинци - също имат такива високи резултати. Западният свят е надалеч по-ниско.
Въпреки легендите, Източна Азия също е ниско в тази ранглиста. Това е разбираемо за Япония, която е доста богата, само че Корея е надалеч по-бедна от Западна Европа и въпреки всичко корейците не се самоописват като изключително работни: единствено към 60 % изричат такова изказване. Така е и в Китай, който е по-беден даже и от България.
Още по-слаба е декларираната обич към труда в Русия, Украйна, Беларус, Литва и България. Бившите югославяни обаче (особено босненците и македонците) настояват, че за тях трудът е значим колкото и за латиноамериканците. В кавказките републики процентът на хората, за които работата е доста по-важна, е също сензитивно по-висок, в сравнение с в Източна Европа.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ