Отивай си: разказ от Здравка Евтимова
- Отивай си – сподели баба Елена на майка ми.
- Ще си отида, само че синът ти ще си купи една шепа кучешка отрова и ще я глътне.
Баба ми Елена нищо не сподели, тя е такава, изобщо не я притеглят приказките. Опасното стана, че сграбчи желязото – с него от време на време плаши Гашо, нашето куче, моят най-хубав другар, само че по-често баба върви с желязото нощем към нашата черешова градина или към ягодите ни. Бие крадците.
Каква е тая отровна младоженка, дето се носи като мъгла в бахчите – питаха из селото. Отдавна бяха решили да я трепат, само че един ден на обед откъм черешовата градина се емнаха някакви крясъци, стонове - ще речеш, че цяло Старо село е избито и е легнало да мре. То не беше цяло село легнало да мре, ами бяха четирима – двама роми и двама българи, едри като греди, краката им вързани с въже (аз познах въжето. Баща ми го държеше в неговия долап с принадлежности, преди да отиде да печели в Испания), а ръцете им бяха вързани със сезал. Тогава подбив беше станал.
– Кой ви подреди по този начин бе, крадци? – пита ги кметицата.
Ромите, въпреки и хайдуци, че отвъд, имаха позор и чест в главите си и не признаха, само че българите Джорго и Риж Димитър признаха:
– Оная шантавата Елена.
То остави, че ги беше вързала, само че по този начин ги беше млатила – белези от желязото личаха по гърбовете им. То остави синките, ами по челата им - не знам какво беше нажежила, та рязнала по една линия в кожата на обирджиите. Чертите се подлютили и станали рани.
Привечер на същия ден у нас, напряко в кухнята, се отби Риж Димитър. Бяхме единствено аз и баба. Тя потропваше с паниците на мивката.
- Ей, лудата! – отсече рижият и блъсна ръката на баба. - Ще те обеся на личните ти вътрешности.
- Пробвай – сподели баба Елена, пристегна престилката си и продължи да мие съдовете.
Рижият се повъртя, па надигна нос и се махна.
- Отивам да купя нож за шията ти, дърто – подвикна той от портата.
Баба Елена вечер ме кара да ѝ чета по една страница от „ Пипи “. Аз още не отивам на учебно заведение и не би трябвало да чета, само че в случай че не ѝ чета, не ми дава вечеря.
- Започвай! – подрежда ми, а буквите сложни. Не мога да ги залепя една за друга напълно по никакъв начин и тъй като ми се яде, та стомахът ми скача, вземам да си изобретявам. – Пипи била гладна. Отишла да набере домати от градината дружно с кучето Гашо, с цел да не я стряска Риж Димитър.
- В „ Пипи “ не написа за Риж Димитър – баба Елена ми измъква книгата от ръцете и ме набутва в стаята да дремя.
- Дай ми самун, бабо – пискам, само че тя не отваря вратата. – Не мога да заспя.
Тя не отваря вратата.
Знам си, до на следващия ден да вия, няма фасул супа, по тази причина напълно безшумно и умерено, като че изобщо не съм тръгнала да загивам от апетит споделям:
- Бабо, апелирам, дай да чета „ Пипи Дългото чорапче ” – тя отваря книгата, сядам до нея на стола и стартирам постепенно като гъсеница с откъсната глава да сричам. Думите дълги, тежат 100 кила, само че до момента в който не прочета страницата до дъно, няма нито самун, ни фасул. Само една вечер, за огромна изненада, баба ми даде и парче шоколад.
– Много хубаво чете и не заеква – сподели. – На!
Оттогава разбрах, че с цел да не гладуваш в тъмна стая и с изключение на фасул да получиш нещо скъпо, би трябвало да приказваш ясно. Затова оня ден бях попитала мама - доста ясно, без да заекна нито веднъж:
- Завинаги ли си отиваш?
Зная, че „ вечно “ стартира след хлебарницата на сестри Дида и Дона и в никакъв случай не свършва. Не вземеш ли самун от Дида и Дона, баба ти не дава да ядеш. Боли те стомах. Баба Елена може да те изгони да спиш в кучешката барака на Гашо затуй, че си изтървала работното време. Хлябът се е похарчил и ще ядеш камъни с пясък.
- Завинаги си отивам – сподели мама. – Седи си при баба ти. От тебе няма да излезе нищо, с изключение на берачка на боб.
Тогава видях по какъв начин баба Елена подвигна желязото, с което беше посинила Риж Димитър и другите трима хайдуци, и го притисна в гърба на мама. Мама се плъзна на колене.
- Ако кажеш, че от детето няма да излезе нищо, ще ти отрежа езика – умерено рече баба Елена и още по-спокойно отвори чекмеджето. Докато ровеше за ножа, мама не съумя да се изправи, стартира да лази на ръце и колена. Баба се наведе над нея с ножа. Мама изпищя:
- Нищо не споделям за детето! Съвсем нищо... Ще стане нещо от детето… - и замълча. И аз щях да замълча, в случай че бях на нейно място.
Баба хвърли ножа.
Мама си потегли. Изведнъж ми дожаля доста за нея. Беше ми давала нейните гримове, нейните червила и ми беше споделила: – Какво хубаво момиченце си. Жалко, че ще пораснеш селянче.
- Мамо, обичам те – викнах напълно почтено. Не желаех да си отиде. И без това щях да бера боб цялостен живот, най-малко тя да беше до мене. Беше доста красива.
– Много е хубава майка ти – сподели внезапно баба Елена. А каквото каже баба Елена, е истина. Повече от истина е дори – острие, наточено на точило в Радомир. Жалко, че баба добави: – Ама не е човек.
Погледнах какво става с мама. Да не се трансформира в котка, във врабче, в кон или баничка. Изтичах на тротоара и що да видя. Мама още си беше човек. Висока, зачервена в лицето, тя вървеше, вдигнала глава високо - високо към знамето на Европейския съюз на площада. Комшийките излязоха пред портите си и я гледаха, мълчаха, без да помръдват, като че бяха умрели преди няколко дни.
…………………..
По едно време Риж Димитър влезна у нас и аз си помислих: „ Сега баба Елена няма да може да грабне желязото и край. Мама си подвигна главата като знаме и я няма, татко ми го няма. Като утрепят баба Елена, аз къде ще вървя? Имам 32 стотинки, една филия и половина самун. “ Раната на челото на Риж Димитър като вир станала, синя-черна и кафява.
Гледам - баба Елена е без дърво, без нож, без желязо, в нейната кафява пола. Сигурно по този начин ще почине в тая кафява пола, а аз в какво ще умра? Откакто претрепа четиримата крадци - двама българи и двама роми, никое дете не ще да играе с мене. Все едно аз съм утрепела крадците. По тия места е неприятно да биеш хайдуци – щото тебе светват два дни откакто си ги бил.
Гледам - баба Елена нито трепва, нито кашля. Като замръзнала.
Риж Димитър извади ножа, щракна нещо в дръжката и острието изскочи като гладно куче.
Баба Елена не трепва и не помръдва, бели картофи, като че небето ще се огъне, в случай че не го обели този келяв картоф.
- Къде отиде Сияна? - пита Риж Димитър.
Сияна е майка ми.
Но от кое място да знам той нея ли търси. Комшийката, която работеше в детската градина, също се споделяше Сияна. Баба Сияна Кавгата живееше напълно покрай нас. Коя ли от тия Сияни диреше Риж Димитър? Ножът му, гладен за кръв, допря бузата на баба Елена, и си рекох: – „ Ще я остави без буза “, само че тя продължи да бели оня картоф, като че беше от камък и не можеше да одялка кората.
- Къде е снаха ти?
- Питай още един път къде е и ще ти отрежа ухото – сподели баба ми. Гласът ѝ беше като оня картоф от камък - нищо не можеш да отрежеш от него. – Ще сваря ухото ти. Ще те накарам да го изядеш.
- Изхвърли я поради мене, а, дърто Защото тя с мене потегли, а заряза тъпия ти наследник – рече Риж Димитър. - Синът ти е буца мехлем, а хубава жена мехлем не яде. Къде отиде Сияна?
- Щом не е при тебе, значи при различен парцал е отпътувала – изясни несмущаемо баба Елена. – При мене повече няма да стъпи. Запиши си го някъде.
Тогава аз безшумно – тъй като съм дребна и не коствам нищо, нямам скъпоценни камъни, нито злато имам, направих една крачка към прозореца и на пътя ги видях – всичките крадци, двамата роми и един българин, Джорго, седят пред портата.
Така в случай че седят пред портата на някоя къща, къщата, още преди да е почнала „ Панорама “ по малкия екран, пламва от четири страни.
- Ако пламне къщата ми от четири страни - почна баба Елена по-спокойно от оня, дето говореше по „ Панорама “. - Ще ти направя магия. И на приятелите ти ще направя магия. Ще ви гони гроб и ще проклинате всеки ден на белия свят, в случай че ми подпалите къщата – постоянно ме е боязън от този глас на баба. Всяка дума беше черна и легнах на земята да не се закачи за мен.
Риж Димитър отпусна ножа, то към този момент не беше нож а гнила круша.
- Къде е Сияна? – повтори той, колкото нещо да каже.
Баба Елена продължи да си работи, без да го гледа, и несъмнено единствено аз видях по какъв начин Риж Димитър подвигна ръка.
Тримата, които стояха пред портата ни на улицата, нахълтаха в двора.
- Сечи!- викна Риж Димитър.
Те се юрнаха с брадви към оня череша, която раждаше плодове едри като яйца.
- Не-е! - писнах аз.
Обичах тая череша. Нямам брат и сестра, децата не играят с мене, откогато баба преби хайдуците, и като сядах под черешата, ми се струваше, че плодовете порастват грамадни поради мене. Носих ѝ вода цяло лято с кофичка. – Недейте!
- Не квичи – отряза ме баба Елена.
И още до момента в който плюнката от думите не беше изсъхнала по устата ѝ, тя измъкна пищова. Тоя пищов е на татко ми – горкият, беше го купил на черно за един камион пари да плаши мама да не си отиде от него при някой клоун, да вземем за пример Риж Димитър. Мама изобщо не се плашеше.
Пищовът беше празен като моето портмоне. Обаче аз минавах по улицата и носех портмонето на врата си на златна верижка. Всички ми завиждаха и не знаеха, че нито верижката е златна, нито че портмонето е празно и самотно като мене. Баща ми „ си би камшика “ – по този начин изясни мама, което означавало, че отишъл да печели. Горкият, не знаел, че парите убивали по-жестоко от пищовите.
Но баба Елена подвигна умерено пищова към главата на Риж Димитър и сподели:
- Ако единствено едно острие на брадва допре черешката ми, ще те гръмна, Риж Димитре.
- Пищова е празен, дърто.
Аз също знаех, че е празен.
Но то било друго.
Баба гръмна през въздуха към небето, пищовът изтрещя като топ. Риж Димитър падна до мивката.
- Не съм гърмяла по тебе, келеш – сподели баба Елена. – Ще трещя, в случай че пипнете черешата ми. Разбра ли ме?
Риж Димитър отвори устата, само че от нея не излезе нищо. Баба лисна едно канче вода върху главата му, след това и аз не знам от кое място докопа желязото – несъмнено го държеше прикрито при тубите, дето пазехме за запаса, в случай че спре водата. Стовари желязото директно тубите връз краката на Риж Димитър.
- Вън – сподели баба. Риж Димитър се надигна и тогава баба го тропна още един път с желязото.
- Не съм те викала, по тази причина ще лазиш в този момент. Ще излезеш отсам лазешком. Ил ще умреш.
И аз видях – един огромен мъж, който имаше вместо коса наръч моркови, лазеше на четири крайници към портата на моята баба Елена. Гънеше се като копринена буба, а баба Елена спусна още веднъж желязото върху него. Аз да бях, нямаше да изгърбя човек, дето лази като охлюв пред мене, но аз не съм баба Елена. Беше го треснала по този начин, щото по желязото мазета кръв и на мене ми стана жалост.
- Не го бий повече, бабо - помолих.
И аз не знам по какъв начин стана. Само усетих по какъв начин опакото на ръката ѝ ме светна по бузата. Без да ща, седнах близо до оня, дето лазеше като гъсеница по пода на къщата ни.
- Ще си отида, само че синът ти ще си купи една шепа кучешка отрова и ще я глътне.
Баба ми Елена нищо не сподели, тя е такава, изобщо не я притеглят приказките. Опасното стана, че сграбчи желязото – с него от време на време плаши Гашо, нашето куче, моят най-хубав другар, само че по-често баба върви с желязото нощем към нашата черешова градина или към ягодите ни. Бие крадците.
Каква е тая отровна младоженка, дето се носи като мъгла в бахчите – питаха из селото. Отдавна бяха решили да я трепат, само че един ден на обед откъм черешовата градина се емнаха някакви крясъци, стонове - ще речеш, че цяло Старо село е избито и е легнало да мре. То не беше цяло село легнало да мре, ами бяха четирима – двама роми и двама българи, едри като греди, краката им вързани с въже (аз познах въжето. Баща ми го държеше в неговия долап с принадлежности, преди да отиде да печели в Испания), а ръцете им бяха вързани със сезал. Тогава подбив беше станал.
– Кой ви подреди по този начин бе, крадци? – пита ги кметицата.
Ромите, въпреки и хайдуци, че отвъд, имаха позор и чест в главите си и не признаха, само че българите Джорго и Риж Димитър признаха:
– Оная шантавата Елена.
То остави, че ги беше вързала, само че по този начин ги беше млатила – белези от желязото личаха по гърбовете им. То остави синките, ами по челата им - не знам какво беше нажежила, та рязнала по една линия в кожата на обирджиите. Чертите се подлютили и станали рани.
Привечер на същия ден у нас, напряко в кухнята, се отби Риж Димитър. Бяхме единствено аз и баба. Тя потропваше с паниците на мивката.
- Ей, лудата! – отсече рижият и блъсна ръката на баба. - Ще те обеся на личните ти вътрешности.
- Пробвай – сподели баба Елена, пристегна престилката си и продължи да мие съдовете.
Рижият се повъртя, па надигна нос и се махна.
- Отивам да купя нож за шията ти, дърто – подвикна той от портата.
Баба Елена вечер ме кара да ѝ чета по една страница от „ Пипи “. Аз още не отивам на учебно заведение и не би трябвало да чета, само че в случай че не ѝ чета, не ми дава вечеря.
- Започвай! – подрежда ми, а буквите сложни. Не мога да ги залепя една за друга напълно по никакъв начин и тъй като ми се яде, та стомахът ми скача, вземам да си изобретявам. – Пипи била гладна. Отишла да набере домати от градината дружно с кучето Гашо, с цел да не я стряска Риж Димитър.
- В „ Пипи “ не написа за Риж Димитър – баба Елена ми измъква книгата от ръцете и ме набутва в стаята да дремя.
- Дай ми самун, бабо – пискам, само че тя не отваря вратата. – Не мога да заспя.
Тя не отваря вратата.
Знам си, до на следващия ден да вия, няма фасул супа, по тази причина напълно безшумно и умерено, като че изобщо не съм тръгнала да загивам от апетит споделям:
- Бабо, апелирам, дай да чета „ Пипи Дългото чорапче ” – тя отваря книгата, сядам до нея на стола и стартирам постепенно като гъсеница с откъсната глава да сричам. Думите дълги, тежат 100 кила, само че до момента в който не прочета страницата до дъно, няма нито самун, ни фасул. Само една вечер, за огромна изненада, баба ми даде и парче шоколад.
– Много хубаво чете и не заеква – сподели. – На!
Оттогава разбрах, че с цел да не гладуваш в тъмна стая и с изключение на фасул да получиш нещо скъпо, би трябвало да приказваш ясно. Затова оня ден бях попитала мама - доста ясно, без да заекна нито веднъж:
- Завинаги ли си отиваш?
Зная, че „ вечно “ стартира след хлебарницата на сестри Дида и Дона и в никакъв случай не свършва. Не вземеш ли самун от Дида и Дона, баба ти не дава да ядеш. Боли те стомах. Баба Елена може да те изгони да спиш в кучешката барака на Гашо затуй, че си изтървала работното време. Хлябът се е похарчил и ще ядеш камъни с пясък.
- Завинаги си отивам – сподели мама. – Седи си при баба ти. От тебе няма да излезе нищо, с изключение на берачка на боб.
Тогава видях по какъв начин баба Елена подвигна желязото, с което беше посинила Риж Димитър и другите трима хайдуци, и го притисна в гърба на мама. Мама се плъзна на колене.
- Ако кажеш, че от детето няма да излезе нищо, ще ти отрежа езика – умерено рече баба Елена и още по-спокойно отвори чекмеджето. Докато ровеше за ножа, мама не съумя да се изправи, стартира да лази на ръце и колена. Баба се наведе над нея с ножа. Мама изпищя:
- Нищо не споделям за детето! Съвсем нищо... Ще стане нещо от детето… - и замълча. И аз щях да замълча, в случай че бях на нейно място.
Баба хвърли ножа.
Мама си потегли. Изведнъж ми дожаля доста за нея. Беше ми давала нейните гримове, нейните червила и ми беше споделила: – Какво хубаво момиченце си. Жалко, че ще пораснеш селянче.
- Мамо, обичам те – викнах напълно почтено. Не желаех да си отиде. И без това щях да бера боб цялостен живот, най-малко тя да беше до мене. Беше доста красива.
– Много е хубава майка ти – сподели внезапно баба Елена. А каквото каже баба Елена, е истина. Повече от истина е дори – острие, наточено на точило в Радомир. Жалко, че баба добави: – Ама не е човек.
Погледнах какво става с мама. Да не се трансформира в котка, във врабче, в кон или баничка. Изтичах на тротоара и що да видя. Мама още си беше човек. Висока, зачервена в лицето, тя вървеше, вдигнала глава високо - високо към знамето на Европейския съюз на площада. Комшийките излязоха пред портите си и я гледаха, мълчаха, без да помръдват, като че бяха умрели преди няколко дни.
…………………..
По едно време Риж Димитър влезна у нас и аз си помислих: „ Сега баба Елена няма да може да грабне желязото и край. Мама си подвигна главата като знаме и я няма, татко ми го няма. Като утрепят баба Елена, аз къде ще вървя? Имам 32 стотинки, една филия и половина самун. “ Раната на челото на Риж Димитър като вир станала, синя-черна и кафява.
Гледам - баба Елена е без дърво, без нож, без желязо, в нейната кафява пола. Сигурно по този начин ще почине в тая кафява пола, а аз в какво ще умра? Откакто претрепа четиримата крадци - двама българи и двама роми, никое дете не ще да играе с мене. Все едно аз съм утрепела крадците. По тия места е неприятно да биеш хайдуци – щото тебе светват два дни откакто си ги бил.
Гледам - баба Елена нито трепва, нито кашля. Като замръзнала.
Риж Димитър извади ножа, щракна нещо в дръжката и острието изскочи като гладно куче.
Баба Елена не трепва и не помръдва, бели картофи, като че небето ще се огъне, в случай че не го обели този келяв картоф.
- Къде отиде Сияна? - пита Риж Димитър.
Сияна е майка ми.
Но от кое място да знам той нея ли търси. Комшийката, която работеше в детската градина, също се споделяше Сияна. Баба Сияна Кавгата живееше напълно покрай нас. Коя ли от тия Сияни диреше Риж Димитър? Ножът му, гладен за кръв, допря бузата на баба Елена, и си рекох: – „ Ще я остави без буза “, само че тя продължи да бели оня картоф, като че беше от камък и не можеше да одялка кората.
- Къде е снаха ти?
- Питай още един път къде е и ще ти отрежа ухото – сподели баба ми. Гласът ѝ беше като оня картоф от камък - нищо не можеш да отрежеш от него. – Ще сваря ухото ти. Ще те накарам да го изядеш.
- Изхвърли я поради мене, а, дърто Защото тя с мене потегли, а заряза тъпия ти наследник – рече Риж Димитър. - Синът ти е буца мехлем, а хубава жена мехлем не яде. Къде отиде Сияна?
- Щом не е при тебе, значи при различен парцал е отпътувала – изясни несмущаемо баба Елена. – При мене повече няма да стъпи. Запиши си го някъде.
Тогава аз безшумно – тъй като съм дребна и не коствам нищо, нямам скъпоценни камъни, нито злато имам, направих една крачка към прозореца и на пътя ги видях – всичките крадци, двамата роми и един българин, Джорго, седят пред портата.
Така в случай че седят пред портата на някоя къща, къщата, още преди да е почнала „ Панорама “ по малкия екран, пламва от четири страни.
- Ако пламне къщата ми от четири страни - почна баба Елена по-спокойно от оня, дето говореше по „ Панорама “. - Ще ти направя магия. И на приятелите ти ще направя магия. Ще ви гони гроб и ще проклинате всеки ден на белия свят, в случай че ми подпалите къщата – постоянно ме е боязън от този глас на баба. Всяка дума беше черна и легнах на земята да не се закачи за мен.
Риж Димитър отпусна ножа, то към този момент не беше нож а гнила круша.
- Къде е Сияна? – повтори той, колкото нещо да каже.
Баба Елена продължи да си работи, без да го гледа, и несъмнено единствено аз видях по какъв начин Риж Димитър подвигна ръка.
Тримата, които стояха пред портата ни на улицата, нахълтаха в двора.
- Сечи!- викна Риж Димитър.
Те се юрнаха с брадви към оня череша, която раждаше плодове едри като яйца.
- Не-е! - писнах аз.
Обичах тая череша. Нямам брат и сестра, децата не играят с мене, откогато баба преби хайдуците, и като сядах под черешата, ми се струваше, че плодовете порастват грамадни поради мене. Носих ѝ вода цяло лято с кофичка. – Недейте!
- Не квичи – отряза ме баба Елена.
И още до момента в който плюнката от думите не беше изсъхнала по устата ѝ, тя измъкна пищова. Тоя пищов е на татко ми – горкият, беше го купил на черно за един камион пари да плаши мама да не си отиде от него при някой клоун, да вземем за пример Риж Димитър. Мама изобщо не се плашеше.
Пищовът беше празен като моето портмоне. Обаче аз минавах по улицата и носех портмонето на врата си на златна верижка. Всички ми завиждаха и не знаеха, че нито верижката е златна, нито че портмонето е празно и самотно като мене. Баща ми „ си би камшика “ – по този начин изясни мама, което означавало, че отишъл да печели. Горкият, не знаел, че парите убивали по-жестоко от пищовите.
Но баба Елена подвигна умерено пищова към главата на Риж Димитър и сподели:
- Ако единствено едно острие на брадва допре черешката ми, ще те гръмна, Риж Димитре.
- Пищова е празен, дърто.
Аз също знаех, че е празен.
Но то било друго.
Баба гръмна през въздуха към небето, пищовът изтрещя като топ. Риж Димитър падна до мивката.
- Не съм гърмяла по тебе, келеш – сподели баба Елена. – Ще трещя, в случай че пипнете черешата ми. Разбра ли ме?
Риж Димитър отвори устата, само че от нея не излезе нищо. Баба лисна едно канче вода върху главата му, след това и аз не знам от кое място докопа желязото – несъмнено го държеше прикрито при тубите, дето пазехме за запаса, в случай че спре водата. Стовари желязото директно тубите връз краката на Риж Димитър.
- Вън – сподели баба. Риж Димитър се надигна и тогава баба го тропна още един път с желязото.
- Не съм те викала, по тази причина ще лазиш в този момент. Ще излезеш отсам лазешком. Ил ще умреш.
И аз видях – един огромен мъж, който имаше вместо коса наръч моркови, лазеше на четири крайници към портата на моята баба Елена. Гънеше се като копринена буба, а баба Елена спусна още веднъж желязото върху него. Аз да бях, нямаше да изгърбя човек, дето лази като охлюв пред мене, но аз не съм баба Елена. Беше го треснала по този начин, щото по желязото мазета кръв и на мене ми стана жалост.
- Не го бий повече, бабо - помолих.
И аз не знам по какъв начин стана. Само усетих по какъв начин опакото на ръката ѝ ме светна по бузата. Без да ща, седнах близо до оня, дето лазеше като гъсеница по пода на къщата ни.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ