Проф. Божидар Димитров през 2015 г.: Мутри с бухалки искаха да спасят Историята на Паисий
Отиде си един от най-големите български патриоти и бранители на българщината. Забележителен като историк и като Българин. Професор Божидар Димитров бе същински другар на „ Труд ”. Последните осем месеца той водеше всеки петък рубриката „ Политически разкопки ”. Чувахме се съвсем всеки ден по няколко пъти. Всеки път се вълнуваше за дописките си, които постоянно се чакаха с огромен интерес от читателите. А той напряко гореше в тях. Непрекъснато даваше хрумвания за теми…
Имам достойнството да бъде мой другар от години. Сърце не ми дава да приказвам за него в минало време… Разговорите с Божо постоянно са били едни от най-увлекателните, най-смислените, които съм имала като публицист. Правила съм доста изявленията с него. Ето едно от тях, което е от 2015 година, когато той разгласява прословутото си досие в книгата „ За кожата на едно ченге ”. А тя мигновено се трансформира в български бестселър – претърпя няколко издания.
Царство ти небесно, приятелю на „ Труд ”.
Аз съм приключил българска история при проф. Николай Генчев и антична история при проф. Александър Фол. Бях началник и на двата кръжока при тях
– Професор Димитров, превърнахте агентурното си досие в Държавна сигурност в необикновена книга. Защо избрахте този нетрадиционен метод да осветлите какво написа в комунистическите секрети служби за вас като сътрудник Кардам и сътрудник Тервел?
– Издадох досието си в книга, тъй като ми омръзна да ме питат: ти за какво се съгласи да сътрудничиш. А отговорът е напълно елементарен. Аз съм историк и постоянно съм желал да бъда подобен, още от 7-8-годишен, когато събирах остарели монети и части рисувана антична керамика, търкалящи се по ровините на стръмния бряг при родния Созопол.
С години обаче разбрах истината – историята се прави по документи. Сега все ще се откри някой да ми каже, като политолога Антоний Гълъбов – „ Ама за какво не си отказал на Държавна сигурност, аз го направих ”. Е, в случай че ми бяха предложили да подпомагам на Шести отдел и да клепам състудентите си – да, щях да откажа. Но по какъв начин да откажа на предложение да отида във Ватикана? Та там е раят за всеки историк! Трябва да съм вманиачен да го направя.
– Противниците на Държавна сигурност отново ще кажат – „ омръзна ни от реклама на комунистическите секрети служби, този замърсен и гнусен сътрудник отново се появява по медиите ”…
– (Усмихва се.) Аз от дребен съм привикнал да съм по вестниците. Знаете ли, че когато съм се родил през декември 1945-а, съм бил разгласен за най-тежкото бебе, родено през тази година – 5 кг 525 грама! Публикували и фотографията ми в „ Народно здраве ”. Така че не ме плашат мненията за мен.
– Вие сте работили в „ Океански лов на риба ” – пътували сте с месеци по корабите, само че ориста е решила друго за вас. В предговора на книгата разказвате за това, а случилото се през 60-те в действителност наподобява като на кино.
– Точно по този начин е, тогава безусловно за двайсетина секунди се разминах с опцията в този момент да съм пенсионер в „ Океански лов на риба ” или някой различен български флот. Оставаха ми два часа до крайния период, когато можех да се запиша История в Софийския университет. Пред вратата обаче беше такава тарапана, че се отхвърлих да очаквам, беше невероятно да вляза. И потеглих надолу по стълбите да диря телефон, с цел да се обадя на някогашния ми шеф-механик от кораба „ Феникс ”, където бях работил. Тъкмо щях да му кажа, че одобрявам предлагането му да стана част от екипажа на чисто нов транспортен съд. Точно в този миг по стълбите против мен се качваше Николай Генчев, за който нямах никаква визия, че е прочут професор по история. Знаех, че той е благороден комбайнер и орденоносец…
– Много митове се носят и през днешния ден за проф. Генчев, какъв човек беше той, кажете за някои от странностите му.
– Тези, които го познават, знаят, че това бяха част от номерата му. Той беше доста радостен и прелестно абсурден човек – постоянно се представяше за подобен, какъвто не е. Запознахме се в Созопол, където беше пристигнал дружно с другари – журналистът Тома Томов, философите Петко Симеонов и Желю Желев. Запихме се и като си тръгнахме от ресторанта с Генчев, започнахме да търкаляме кофи за боклук по улиците. Милицията, несъмнено, ни арестува и – в кауша. Там Генчев като се развика, заплаши всички, че ще се оплаче в Централен комитет на партията и персонално на другаря Живков. И артистично им изясни кой е – благороден комбайнер, ожънал 1200 дка през юли и награден с медал „ Червено знаме на труда ”.
Същият този човек в този момент разбирам, че в действителност е професор по история във факултета. И като разбра, че съм решил да се връщам в океана, напряко изрева: „ Ти си кръговиден глупак! ” Хвана ме за ръкава и ме вмъкна при декана…
– Споменахте Желю Желев, с който сте се срещнали още като юноша. Какво правеше той в Созопол?
– Желю беше доста замислен. Излизахме с другите да пийнем, а той оставаше у дома. Казвал съм му няколко пъти: „ Един ден, в случай че умреш преди мен, на мойта ограда на къщата ми ще написа – „ тук Желю Желев написа „ Фашизмът ” и други книги. ” Не съм сигурен дали тъкмо у нас е написал фамозната си книга, само че е изцяло допустимо.
Томата тогава пък още не беше водещ, работеше в списание „ Младеж ”, учеше британски, мъчеше се да приказва на него. Знаеше, че наподобява на Джон Кенеди и го имитираше постоянно с жестове и държание.
Проф. Генчев в действителност беше огромен кодошлия. Когато през 80-те писателят Николай Хайтов се опита да направи някакво събиране за книгата си за гроба на Васил Левски, историкът стремително провежда контра събитие – литературно разискване на друга негова книга „ Шумки от габър ”, като се представяше за книжовен критик. Дори пусна и афиши за това събитие.
– Да се върнем на книгата ви, по какъв начин в действителност станахте помощник на Държавна сигурност?
– Първо ще ви призная нещо – преди да приема предизвикването бях изцяло подготвян психически за това предложение три години и половина от моите професори. Имам поради работата, с която щях да се занимавам. Та това беше в кръвта ми – историографията. И проф. Александър Фол, и проф. Николай Генчев, които ми бяха преподаватели, ми споделяха, че нашата е закъсняла исторически. В българската история имаше големи бели петна като интервала 15 – 17 век, които публично бяха наричани тъмните епохи и главно информацията идваше от непознати източници. Един от методите, по които можеше да се стигне до данни, бе посредством службите за сигурност.
И на 23 декември 1973 година в жилището, в който живеех, рано-рано сутринта цъфна офицер от службите и ми предложи да се включа като конфиденциален помощник. Чак в наши дни научих, че този XIV отдел (за културно-историческото наследство) към Първо основно ръководство на Държавна сигурност е бил основан същата година и аз съм един от първите вербувани в него. Основната и единствена задача беше търсене на нови документи за българската история.
– Трябваше ли ви време да размислите или не сте се колебали в отговора ви?
– Какво съмнение?! Та аз и за минутка не скърбя и в този момент. За мен това беше горделивост. Като си прочетох досието видях от документите по изследването, което са правили за мен, какви хвалби са се леели – не е имало в последните 10-15 години подобен студент като мен… Все неща, от които и в този момент ми се червят ушите. Най-куриозна обаче е оценката ми като мъж: не съм гонел дами, само че не съм отказвал на никоя, която ми предложи (смее се).
– Двете огромни интервенции на вашия XIV отдел към Държавна сигурност са „ Цитаделата ”, обвързвана със Зографския манастир, и „ Островът ” – с Ватикана, в която участвате. В досието ви изобилства със срещи, говорите с огромно почитание за един почитан чиновник на Ватикана. Кажете освен това за него.
– Става дума за монсеньор Жозе Руискар, който бе началник на школата по палеография (признат е за най-хубавия експерт в света) – в нея трябваше да изучавам. Освен това той бе вицепрефект на Апостолическата библиотека към Ватикана и началник на секретния й списък. Руискар бе фен на ракията и оттова потегли близостта ни. Още на първия ни протоколен обяд изпихме цяла еднолитрова бутилка и той реши да играе ва банк: „ Казвай за какво си тук, ние знаем, че палеографията я знаеш… ”
Реших и аз да играя с открити карти и му споделих: „ Тук съм с цел да диря нови документи за българската история, скоро ще честваме 1300-годишнината на страната ни, а не си знаем историята, тъй като архивите ни са били унищожени от турците в края на XIV век. ” Жозе Руискар ме разбра и съобщи, че ще ми спомага със силата на позицията си. След това по този начин му влязох под кожата, че настояваше всеки ден по обед да пристигам при при него да изучавам гратис типичен гръцки. Още първия път обаче като отидох, разбрах, че няма да изучавам нищо – на масата видях огромна салата, две големи пържоли и бутилка изстудена грапа (ракия). Човекът просто си търсеше събутилник, във Ватиката никой не пиеше ракия, а единствено уиски и водка.
– Да не би да намеквате, че този почитан монсеньор е помагал за българската идея?
– Да, той в действителност стана откровен наш другар и работеше за нас. Помогна ми да снима Асеманиевото евангелие, с цел да го издадем първокласно и да прибавим към издателя Българска академия на науките и „ Ватиканска апостолическа библиотека ”. Това се смяташе за един от най-големите триумфи на културно-историческото ни разузнаване.
– А вие самият били ли сте с нещо потребен на Ватикана?
– (Усмихва се.) Разбира се, в случай че не бях аз, можеха да убият папата. Шегувам се, несъмнено, само че доста се гордея, че имам хвалба от ватиканската работа за сигурност. Въпреки, че Руискар ми беше споделил, че са взети всички ограничения папата да не бъде погубен от снайперист, аз открих междина. Както се разхождах пешком по шосето на хълма над Ватикана, на една от извивките се откри превъзходна панорама към площад „ Сан Пиетро ”, място отстоящо на 500 метра. От тази позиция снайперист с най-обикновен армейски „ Драгунов ” би могъл да простреля папата, когато минава с папамобила си. Казах за откритието си на Руискар и след три дни показаха специфична признателност за това.
– Успяхте ли по време на престоя във Ватикана да се срещнете с папа Йоан Павел II?
– Да, през 1979-а. Тогава уредихме огромна галерия с най-ценните славянски открития от Ватиканските архиви. Автори бяхме аз и проф. Аксиния Джурова. Полският папа, както го назоваха, бе с невеворятно възприятие за комизъм. Пита ме дали приказвам полски, а аз му отговорих, че знам така наречен плажен полски от контактите ми с полякини на плажа в Созопол, само че седящият до мен акад. Петър Динеков го владее чудесно. Оказа се, че двамата са учили дружно в Ягелонския университет в Краков и като почнаха едни мемоари за студентските години…
– Имали ли сте забавни конфликти с непознати разузнавания?
– Имах доста любопитен случай с румънците. Срещнах компликации с отпечатването на една моя книга с морски карти. Случайно попаднах на румънския археолог Петре Дякону, който реши да ми помогне да я издам в Букурещ. Имаше обаче едно малко изискване – да махна от книгата всички карти, на които на север от Дунав написа „ Булгариа ”. Чаушеску щял да им се разсърди и да ги подгони. Теглих една майна на Чаушеску, а Петре се съгласи с мен и сподели, че Чаушеску е най-големия триумф на българското разузнаване за всички времена. Той унищожил Румъния по този начин, както и Трета българска войска не съумяла през 1916-1918 година
– В какъв смисъл триумф за нашето разузнаване?
– И аз това го попитах. Румънецът ми разкри, че Чаушеску бил от едно българско село до Букурещ, същинското му име е Николай Чаушев и на погребението на татко му, което било наскоро, се е говорело единствено на български език.
– Вие би трябвало да сте били в чужбина, когато е погубен писателят Георги Марков – септември 1978-а. Когато чухте за случилото се, уплашихте ли се за сигурността си, какво си помислихте?
– Не го познавах, само че в действителност бях отвън България, когато са го умъртвили. Всъщност Марков наподобява е бил другар на моя професор офицер. Двамата бяхме в Рим, когато му се обадиха, с цел да му кажат, че негов другар е погубен. Той възпламени доста нервно цигара. А преди този момент таман ми беше споделил да не се опасявам – разбрали сме се със западните служби да не се убиваме.
Осъзнавайки какво е споделил, добави: „ Ще ти дам съвет – да ти е за урок, няма да ставаш двоен сътрудник каквото и да ти оферират, какъв брой и тежко да ти е ситуацията. Двойните сътрудници живеят пет години. ” Не съм сигурен, че е ставало дума за писателя Георги Марков, само че не си припомням различен да е погубен по това време.
– Професоре, знам че доста се гордеете с „ История славянобългарская ”, която е в НИМ. Още обаче се чуват какви ли не митове към връщането на черновата й на гърците през 1997-а, каква е истината за тези събития?
– Първо, желая да ви кажа, че нямам нищо общо със задигането й. Тя съвсем година и половина беше при мен, даде ми я ген. Бриго Аспарухов, началник на разузнаването тогава. Правителството се сменяше и той ме викна в кабинета си, отвори касата и черновата на Историята се оказа в ръцете ми. Тогава пипнах тази българска реликва за първи път… Беше през 1996-а. Подписах му документ, че е при мен.
– Тогава одеве определеният президент Петър Стоянов обаче реши да я върнем на гърците и България настръхна.
– Преди това обаче президентът Желю Желев, Бог да го елементарни, отхвърли да я върне, което му прави чест. Него доста го упрекваха, само че когато пристигнаха монасите и му споделиха: „ Историята е доста нужна на осемте монаси от Зографския манастир ”, той им сподели следното: „ Може да е нужна на осемте монаси, само че е още по-нужна на осемте милиона българи. ” В края на януари Петър Стоянов встъпи в служба и нещата се обърнаха. Мисля, че той безпределно съжаляваше, откакто видя след това какво стана.
Без да си мръдна и пръста музеят беше заобиколен от няколко плътни редици хора в оня януарски мраз, които плачеха. България оплакваше светинята си!
– Стоянов обаче твърдеше, че съблюдава закона, и вие трябваше да се съобразите с него, колкото и да се съпротивлявахте…
– Никой обаче не ни я искаше, само че това към този момент е минало. Имах обаче доста по-интересен миг – в тези трагични дни в кабинета ми влязоха четирима мъже типичен мутри – с ланците, с веригите. Гледат ме и викат: „ Ти ли си шефът? Знаеш ли, че народът долу плаче? Някакви гърци желали Историята и ти ще им я даваш? Веднага ни напиши адреса на офиса на тия гърци. ”
Изчаках ги да се изговорят и им крещя: „ Момчета, само че офисът им е в Гърция ”. – „ Абе, кажи град, улица и номер “, не престават те. Обясних им човешки каква е обстановката. Единият от тях взе мобифона и навъртя някакъв номер. Нареди нещо сходно: „ Пешо, вземи два джипа, да не забравиш и бухалките. ” Това е. Сигурен съм, че който и офис да им бях показал, щяха да го смелят.
– И какво дадохте на гърците, господин Димитров, мнозина още си задават този въпрос?
– Истината е, че гърците взеха това, което им дадохме, и си отидоха. Толкоз по въпроса. Взеха черновата на История славянобългарска, само че след 10 дни като удостоверение, че Господ е българин, на бял свят се появи и беловата й. Днес тя е най-важният и моят най-любим експонат в НИМ. Беловата на Паисиевата история е книгата, която е събудила България и я е направила страна. Тя е нашата скъпа светиня.
Визитка
Божидар Димитров е роден през 1945 година в Созопол в семейство на бежанци от Източна Тракия. Завършва история и археология в Софийския университет, негови преподаватели са митичните професори тогава Александър Фол и Николай Генчев. През 70-те изследва архивите на Ватикана, където попада на „ История на България “ на Петър Богдан Бакшев, написана през 1667 година През декември 1994 година е назначен за шеф на НИМ. След четири години е уволнен от държавното управление на Иван Костов, а през 2001-а е „ възобновен “ след конкурс. Оттегли се самичък на 1 ноември 2017 година От тогава сътрудничи на вестник „ Труд ” с неговата графа „ Политически разкопки ”.
Имам достойнството да бъде мой другар от години. Сърце не ми дава да приказвам за него в минало време… Разговорите с Божо постоянно са били едни от най-увлекателните, най-смислените, които съм имала като публицист. Правила съм доста изявленията с него. Ето едно от тях, което е от 2015 година, когато той разгласява прословутото си досие в книгата „ За кожата на едно ченге ”. А тя мигновено се трансформира в български бестселър – претърпя няколко издания.
Царство ти небесно, приятелю на „ Труд ”.
Аз съм приключил българска история при проф. Николай Генчев и антична история при проф. Александър Фол. Бях началник и на двата кръжока при тях
– Професор Димитров, превърнахте агентурното си досие в Държавна сигурност в необикновена книга. Защо избрахте този нетрадиционен метод да осветлите какво написа в комунистическите секрети служби за вас като сътрудник Кардам и сътрудник Тервел?
– Издадох досието си в книга, тъй като ми омръзна да ме питат: ти за какво се съгласи да сътрудничиш. А отговорът е напълно елементарен. Аз съм историк и постоянно съм желал да бъда подобен, още от 7-8-годишен, когато събирах остарели монети и части рисувана антична керамика, търкалящи се по ровините на стръмния бряг при родния Созопол.
С години обаче разбрах истината – историята се прави по документи. Сега все ще се откри някой да ми каже, като политолога Антоний Гълъбов – „ Ама за какво не си отказал на Държавна сигурност, аз го направих ”. Е, в случай че ми бяха предложили да подпомагам на Шести отдел и да клепам състудентите си – да, щях да откажа. Но по какъв начин да откажа на предложение да отида във Ватикана? Та там е раят за всеки историк! Трябва да съм вманиачен да го направя.
– Противниците на Държавна сигурност отново ще кажат – „ омръзна ни от реклама на комунистическите секрети служби, този замърсен и гнусен сътрудник отново се появява по медиите ”…
– (Усмихва се.) Аз от дребен съм привикнал да съм по вестниците. Знаете ли, че когато съм се родил през декември 1945-а, съм бил разгласен за най-тежкото бебе, родено през тази година – 5 кг 525 грама! Публикували и фотографията ми в „ Народно здраве ”. Така че не ме плашат мненията за мен.
– Вие сте работили в „ Океански лов на риба ” – пътували сте с месеци по корабите, само че ориста е решила друго за вас. В предговора на книгата разказвате за това, а случилото се през 60-те в действителност наподобява като на кино.
– Точно по този начин е, тогава безусловно за двайсетина секунди се разминах с опцията в този момент да съм пенсионер в „ Океански лов на риба ” или някой различен български флот. Оставаха ми два часа до крайния период, когато можех да се запиша История в Софийския университет. Пред вратата обаче беше такава тарапана, че се отхвърлих да очаквам, беше невероятно да вляза. И потеглих надолу по стълбите да диря телефон, с цел да се обадя на някогашния ми шеф-механик от кораба „ Феникс ”, където бях работил. Тъкмо щях да му кажа, че одобрявам предлагането му да стана част от екипажа на чисто нов транспортен съд. Точно в този миг по стълбите против мен се качваше Николай Генчев, за който нямах никаква визия, че е прочут професор по история. Знаех, че той е благороден комбайнер и орденоносец…
– Много митове се носят и през днешния ден за проф. Генчев, какъв човек беше той, кажете за някои от странностите му.
– Тези, които го познават, знаят, че това бяха част от номерата му. Той беше доста радостен и прелестно абсурден човек – постоянно се представяше за подобен, какъвто не е. Запознахме се в Созопол, където беше пристигнал дружно с другари – журналистът Тома Томов, философите Петко Симеонов и Желю Желев. Запихме се и като си тръгнахме от ресторанта с Генчев, започнахме да търкаляме кофи за боклук по улиците. Милицията, несъмнено, ни арестува и – в кауша. Там Генчев като се развика, заплаши всички, че ще се оплаче в Централен комитет на партията и персонално на другаря Живков. И артистично им изясни кой е – благороден комбайнер, ожънал 1200 дка през юли и награден с медал „ Червено знаме на труда ”.
Същият този човек в този момент разбирам, че в действителност е професор по история във факултета. И като разбра, че съм решил да се връщам в океана, напряко изрева: „ Ти си кръговиден глупак! ” Хвана ме за ръкава и ме вмъкна при декана…
– Споменахте Желю Желев, с който сте се срещнали още като юноша. Какво правеше той в Созопол?
– Желю беше доста замислен. Излизахме с другите да пийнем, а той оставаше у дома. Казвал съм му няколко пъти: „ Един ден, в случай че умреш преди мен, на мойта ограда на къщата ми ще написа – „ тук Желю Желев написа „ Фашизмът ” и други книги. ” Не съм сигурен дали тъкмо у нас е написал фамозната си книга, само че е изцяло допустимо.
Томата тогава пък още не беше водещ, работеше в списание „ Младеж ”, учеше британски, мъчеше се да приказва на него. Знаеше, че наподобява на Джон Кенеди и го имитираше постоянно с жестове и държание.
Проф. Генчев в действителност беше огромен кодошлия. Когато през 80-те писателят Николай Хайтов се опита да направи някакво събиране за книгата си за гроба на Васил Левски, историкът стремително провежда контра събитие – литературно разискване на друга негова книга „ Шумки от габър ”, като се представяше за книжовен критик. Дори пусна и афиши за това събитие.
– Да се върнем на книгата ви, по какъв начин в действителност станахте помощник на Държавна сигурност?
– Първо ще ви призная нещо – преди да приема предизвикването бях изцяло подготвян психически за това предложение три години и половина от моите професори. Имам поради работата, с която щях да се занимавам. Та това беше в кръвта ми – историографията. И проф. Александър Фол, и проф. Николай Генчев, които ми бяха преподаватели, ми споделяха, че нашата е закъсняла исторически. В българската история имаше големи бели петна като интервала 15 – 17 век, които публично бяха наричани тъмните епохи и главно информацията идваше от непознати източници. Един от методите, по които можеше да се стигне до данни, бе посредством службите за сигурност.
И на 23 декември 1973 година в жилището, в който живеех, рано-рано сутринта цъфна офицер от службите и ми предложи да се включа като конфиденциален помощник. Чак в наши дни научих, че този XIV отдел (за културно-историческото наследство) към Първо основно ръководство на Държавна сигурност е бил основан същата година и аз съм един от първите вербувани в него. Основната и единствена задача беше търсене на нови документи за българската история.
– Трябваше ли ви време да размислите или не сте се колебали в отговора ви?
– Какво съмнение?! Та аз и за минутка не скърбя и в този момент. За мен това беше горделивост. Като си прочетох досието видях от документите по изследването, което са правили за мен, какви хвалби са се леели – не е имало в последните 10-15 години подобен студент като мен… Все неща, от които и в този момент ми се червят ушите. Най-куриозна обаче е оценката ми като мъж: не съм гонел дами, само че не съм отказвал на никоя, която ми предложи (смее се).
– Двете огромни интервенции на вашия XIV отдел към Държавна сигурност са „ Цитаделата ”, обвързвана със Зографския манастир, и „ Островът ” – с Ватикана, в която участвате. В досието ви изобилства със срещи, говорите с огромно почитание за един почитан чиновник на Ватикана. Кажете освен това за него.
– Става дума за монсеньор Жозе Руискар, който бе началник на школата по палеография (признат е за най-хубавия експерт в света) – в нея трябваше да изучавам. Освен това той бе вицепрефект на Апостолическата библиотека към Ватикана и началник на секретния й списък. Руискар бе фен на ракията и оттова потегли близостта ни. Още на първия ни протоколен обяд изпихме цяла еднолитрова бутилка и той реши да играе ва банк: „ Казвай за какво си тук, ние знаем, че палеографията я знаеш… ”
Реших и аз да играя с открити карти и му споделих: „ Тук съм с цел да диря нови документи за българската история, скоро ще честваме 1300-годишнината на страната ни, а не си знаем историята, тъй като архивите ни са били унищожени от турците в края на XIV век. ” Жозе Руискар ме разбра и съобщи, че ще ми спомага със силата на позицията си. След това по този начин му влязох под кожата, че настояваше всеки ден по обед да пристигам при при него да изучавам гратис типичен гръцки. Още първия път обаче като отидох, разбрах, че няма да изучавам нищо – на масата видях огромна салата, две големи пържоли и бутилка изстудена грапа (ракия). Човекът просто си търсеше събутилник, във Ватиката никой не пиеше ракия, а единствено уиски и водка.
– Да не би да намеквате, че този почитан монсеньор е помагал за българската идея?
– Да, той в действителност стана откровен наш другар и работеше за нас. Помогна ми да снима Асеманиевото евангелие, с цел да го издадем първокласно и да прибавим към издателя Българска академия на науките и „ Ватиканска апостолическа библиотека ”. Това се смяташе за един от най-големите триумфи на културно-историческото ни разузнаване.
– А вие самият били ли сте с нещо потребен на Ватикана?
– (Усмихва се.) Разбира се, в случай че не бях аз, можеха да убият папата. Шегувам се, несъмнено, само че доста се гордея, че имам хвалба от ватиканската работа за сигурност. Въпреки, че Руискар ми беше споделил, че са взети всички ограничения папата да не бъде погубен от снайперист, аз открих междина. Както се разхождах пешком по шосето на хълма над Ватикана, на една от извивките се откри превъзходна панорама към площад „ Сан Пиетро ”, място отстоящо на 500 метра. От тази позиция снайперист с най-обикновен армейски „ Драгунов ” би могъл да простреля папата, когато минава с папамобила си. Казах за откритието си на Руискар и след три дни показаха специфична признателност за това.
– Успяхте ли по време на престоя във Ватикана да се срещнете с папа Йоан Павел II?
– Да, през 1979-а. Тогава уредихме огромна галерия с най-ценните славянски открития от Ватиканските архиви. Автори бяхме аз и проф. Аксиния Джурова. Полският папа, както го назоваха, бе с невеворятно възприятие за комизъм. Пита ме дали приказвам полски, а аз му отговорих, че знам така наречен плажен полски от контактите ми с полякини на плажа в Созопол, само че седящият до мен акад. Петър Динеков го владее чудесно. Оказа се, че двамата са учили дружно в Ягелонския университет в Краков и като почнаха едни мемоари за студентските години…
– Имали ли сте забавни конфликти с непознати разузнавания?
– Имах доста любопитен случай с румънците. Срещнах компликации с отпечатването на една моя книга с морски карти. Случайно попаднах на румънския археолог Петре Дякону, който реши да ми помогне да я издам в Букурещ. Имаше обаче едно малко изискване – да махна от книгата всички карти, на които на север от Дунав написа „ Булгариа ”. Чаушеску щял да им се разсърди и да ги подгони. Теглих една майна на Чаушеску, а Петре се съгласи с мен и сподели, че Чаушеску е най-големия триумф на българското разузнаване за всички времена. Той унищожил Румъния по този начин, както и Трета българска войска не съумяла през 1916-1918 година
– В какъв смисъл триумф за нашето разузнаване?
– И аз това го попитах. Румънецът ми разкри, че Чаушеску бил от едно българско село до Букурещ, същинското му име е Николай Чаушев и на погребението на татко му, което било наскоро, се е говорело единствено на български език.
– Вие би трябвало да сте били в чужбина, когато е погубен писателят Георги Марков – септември 1978-а. Когато чухте за случилото се, уплашихте ли се за сигурността си, какво си помислихте?
– Не го познавах, само че в действителност бях отвън България, когато са го умъртвили. Всъщност Марков наподобява е бил другар на моя професор офицер. Двамата бяхме в Рим, когато му се обадиха, с цел да му кажат, че негов другар е погубен. Той възпламени доста нервно цигара. А преди този момент таман ми беше споделил да не се опасявам – разбрали сме се със западните служби да не се убиваме.
Осъзнавайки какво е споделил, добави: „ Ще ти дам съвет – да ти е за урок, няма да ставаш двоен сътрудник каквото и да ти оферират, какъв брой и тежко да ти е ситуацията. Двойните сътрудници живеят пет години. ” Не съм сигурен, че е ставало дума за писателя Георги Марков, само че не си припомням различен да е погубен по това време.
– Професоре, знам че доста се гордеете с „ История славянобългарская ”, която е в НИМ. Още обаче се чуват какви ли не митове към връщането на черновата й на гърците през 1997-а, каква е истината за тези събития?
– Първо, желая да ви кажа, че нямам нищо общо със задигането й. Тя съвсем година и половина беше при мен, даде ми я ген. Бриго Аспарухов, началник на разузнаването тогава. Правителството се сменяше и той ме викна в кабинета си, отвори касата и черновата на Историята се оказа в ръцете ми. Тогава пипнах тази българска реликва за първи път… Беше през 1996-а. Подписах му документ, че е при мен.
– Тогава одеве определеният президент Петър Стоянов обаче реши да я върнем на гърците и България настръхна.
– Преди това обаче президентът Желю Желев, Бог да го елементарни, отхвърли да я върне, което му прави чест. Него доста го упрекваха, само че когато пристигнаха монасите и му споделиха: „ Историята е доста нужна на осемте монаси от Зографския манастир ”, той им сподели следното: „ Може да е нужна на осемте монаси, само че е още по-нужна на осемте милиона българи. ” В края на януари Петър Стоянов встъпи в служба и нещата се обърнаха. Мисля, че той безпределно съжаляваше, откакто видя след това какво стана.
Без да си мръдна и пръста музеят беше заобиколен от няколко плътни редици хора в оня януарски мраз, които плачеха. България оплакваше светинята си!
– Стоянов обаче твърдеше, че съблюдава закона, и вие трябваше да се съобразите с него, колкото и да се съпротивлявахте…
– Никой обаче не ни я искаше, само че това към този момент е минало. Имах обаче доста по-интересен миг – в тези трагични дни в кабинета ми влязоха четирима мъже типичен мутри – с ланците, с веригите. Гледат ме и викат: „ Ти ли си шефът? Знаеш ли, че народът долу плаче? Някакви гърци желали Историята и ти ще им я даваш? Веднага ни напиши адреса на офиса на тия гърци. ”
Изчаках ги да се изговорят и им крещя: „ Момчета, само че офисът им е в Гърция ”. – „ Абе, кажи град, улица и номер “, не престават те. Обясних им човешки каква е обстановката. Единият от тях взе мобифона и навъртя някакъв номер. Нареди нещо сходно: „ Пешо, вземи два джипа, да не забравиш и бухалките. ” Това е. Сигурен съм, че който и офис да им бях показал, щяха да го смелят.
– И какво дадохте на гърците, господин Димитров, мнозина още си задават този въпрос?
– Истината е, че гърците взеха това, което им дадохме, и си отидоха. Толкоз по въпроса. Взеха черновата на История славянобългарска, само че след 10 дни като удостоверение, че Господ е българин, на бял свят се появи и беловата й. Днес тя е най-важният и моят най-любим експонат в НИМ. Беловата на Паисиевата история е книгата, която е събудила България и я е направила страна. Тя е нашата скъпа светиня.
Визитка
Божидар Димитров е роден през 1945 година в Созопол в семейство на бежанци от Източна Тракия. Завършва история и археология в Софийския университет, негови преподаватели са митичните професори тогава Александър Фол и Николай Генчев. През 70-те изследва архивите на Ватикана, където попада на „ История на България “ на Петър Богдан Бакшев, написана през 1667 година През декември 1994 година е назначен за шеф на НИМ. След четири години е уволнен от държавното управление на Иван Костов, а през 2001-а е „ възобновен “ след конкурс. Оттегли се самичък на 1 ноември 2017 година От тогава сътрудничи на вестник „ Труд ” с неговата графа „ Политически разкопки ”.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ