Откъс от Отело, мавърът от Валона, Бен Блуши
„ Отело, мавърът от Валона “ от Бен Блуши (изд. Изида, превод Екатерина Търпоманова) е най-превежданият, четен и награждаван разказ на албански създател. Действието на романа се развива през XIV в., повече от 200 години преди фамозната Шекспирова покруса, в два огромни града по това време: Венеция и Валона. Венецианската република е могъща, а Валона е изправена пред опасността на турските нашественици. Отело е платен като плебей от богатия венецианец Албано Контарини. Младежът става приятел в игрите на по-малката му щерка Дездемона и израства дружно с нея. Възмъжавайки, възприятията му се трансформират, само че той си дава сметка за дълбоката обич, която изпитва към нея, едвам откакто биват разграничени.
Романът увлича с забавния си и динамичен сюжет, който не повтаря Шекспировата покруса. Написан с хубав и въздействащ език, той е отличен с Наградата за литература на Европейския съюз.
Когато купиха Отело, го заведоха във Венеция.
Богаташите от доста време купуваха мъже, дами и деца от пустинята, които държаха, с цел да им правят къщната работа, да товарят корабите, да чистят таверните и да строят огромни здания, които по-късно изписваха с цветни бои. В началото изрисуваните стени изглеждаха на Отело като цветните забрадки, които дамите от пустинята носеха, когато се омъжваха, и за които дамите споделяха, че цветовете, размесени едни с други, са кръвта, небето, водата, хлябът, земята, нощта и морето. Цветовете, които най-вече се използваха за облеклата в пустинята, бяха бяло и зелено. Бялото за сушата и зеленото за растителността, въпреки че в пустинята нямаше нито дървета, нито цветя. А във Венеция рисуваха повече хора и по-малко цветя. Когато Отело попита кои бяха тези хора, които се смееха, плачеха, ядяха плодове или държаха дълги саби, му споделиха, че са воини или ангели дружно с техните дами. Воините бяха постоянно облечени и високи, ангелите бяха дребни и голи, а дамите доста постоянно бяха с разголени крайници и гърди.
Освен майка си, Отело в никакъв случай не беше виждал гола жена до деня, в който влезе в къщата на Албано Контарини. В трапезарията имаше портрет на една бяла жена с яки прасци и с ръце, отпуснати на алено канапе, коeто изглеждаше като боядисано с камилска кръв. Големите ѝ и налети гърди се посочваха отдолу под едно синьо платно, което се простираше до краката ѝ и падаше по пода, а едно от крайчетата му не се виждаше, защото беше покрито от рамката, украсена с дълбоки сини талази, което показваше, че това е значима рисунка, защото хората във Венеция посочваха любовта си към умрелите посредством цената на ковчега и на рамката на портрета им. На Отело му изглеждаше като че ли дамата чака някой да ѝ махне платното и по-късно да се облече като хората. Колко е нещастна, мислеше си той. Оставили са я вечно разсъблечена, макар че тя надали е стояла постоянно по този начин пред мъжа и децата си. Още повече че във Венеция беше студено през множеството време и тя не може да е стояла по този начин. Това беше един ден от живота на тази жена, на която след гибелта ѝ бяха лишили правото да бъде облечена. Това беше бабата на Албано Контарини и когато идваха хора на посетители, тя ги гледаше с усмихнати очи и като че ли им споделяше: „ Ако ми позволите, ще се облека, само че вие нищо не казвате, значи не желаете да се облека. “ Наистина лицето ѝ не показваше протест, а молба. Една сладка молба, която внукът ѝ Албано Контарини не чуваше, тъй като, като всички богаташи от града, и той държеше хората от фамилията си окачени на стените. В другите стаи имаше още хора – другари на фамилията, братовчеди, лели, чичовци, предци и прародители, които са били воини, свещеници или търговци, които участваха, без да се движат, в смяната на света на Албано Контарини. Те бяха там, с цел да свидетелстват, че Албано Контарини е човек, който знае от кое място идва, макар че времената бяха прекомерно сложни, с цел да знае накъде отива. Кои са тези хора, беше попитал един път Отело. Всички са мъртви, по тази причина ги рисуваме, с цел да ги помним, бяха му дали отговор. В пустинята не рисуваха мъртвите, тъй като възкръсват. Баща му споделяше, че човек не рисува индивида, тъй като по този начин го вика от края на света. Мъртвите живеят с мъртвите, а живите – с живите, споделяше татко му.
Едно от отговорностите на Отело беше да забърсва от мъртвите праха на годините. Не се опасяваше, само че тяхната гибел му изглеждаше заразна. И в действителност, гибелта беше заразна болест, която човек прихваща, тъй като всички хора са смъртни, само че не всички хора умираха по един метод и по същата причина, тъй че гибелта идва по разнообразни пътища. Отело не знаеше по кое време са умряли тези хора, които забърсваше със изсъхнал парцал. Дали бяха умряли от напреднала възраст, от холера, от сърце, или бяха убити от врагове, от разбойници или от ръката на домашните, които желаеха да им вземат благосъстоянието. Или пък от ревнивост, от изменничество? Във Венеция дамите стояха с открити лица в наличието на непознати мъже, беше виждал и дами, които излизат на улицата и като срещнат мъже, се целуват с тях. Той щеше да е умъртвил бабата на Албано Контарини, в случай че му беше жена. Как може да се съблича пред непознати хора, които, когато пиеха вино, гледаха с влажни очи закритите елементи от тялото на бабата, изключително тези места, на които платното беше най-опънато и най-тънко, някъде сред яките ѝ крайници. Може би Отело би умъртвил и майка си, в случай че тя се събличаше по този метод посред пустинята, когато минаваха камилите и мъжете покриваха с вълнени шалове главите си, с цел да не ги убие слънцето. Но може би нямаше да я убие, тъй като татко му не би разрешил майка му да се съблича по този начин, а и той самият щеше да я убие първи. И все пак на Отело му харесваше бабата на Албано Контарини. Не беше красива, само че изглеждаше блага. Когато се доближаваше до нея, черната му ръка ставаше като фуния, с която изсмукваше освен целия прахоляк от краката и гърдите ѝ, само че и дребните косъмчета, които се виждаха от близко и които сигурно приятелите на Албано Контарини не различаваха от масата, където се хранеха. Бабата гледаше учудено на всички страни. Когато Отело стоеше пред нея, тя гледаше към него. После заставаше отдясно и тя отново го гледаше. Отляво – също. Сядаше на пода, там, където трябваше да свършва синьото платно, и тя отново го гледаше със същите очи, като че ли направени да виждат единствено индивида, който я гледаше в този миг. Отело вземаше парцала и постепенно минаваше с него по бузите, по устните, по челото, по разпуснатите ѝ коси. Никога не беше забърсвал очите ѝ и по тази причина те бяха почнали да угасват и да се сбръчкват, само че за тялото ѝ се грижеше по-често, най-малко два пъти седмично го забърсваше и по този начин заглаждаше бръчките, които се показваха по-скоро поради праха, в сравнение с от възрастта. Жената имаше тяло на момиче и очи на бабичка и Отело си мислеше, че в случай че беше жива, щеше да има тяло на бабичка и очи на момиче, тъй като, в случай че беше облечена, може би щеше да остарее по-бързо. Но в случай че беше облечена, щеше да бъде по-щастлива и очите ѝ щяха да бъдат по-ясни и по-млади.
Един ден, като се изкачваше по дългите крайници на бабата, Отело се изпоти и едно черно петънце от кожата му се означи на лицето на дамата. Отело стартира да търка мощно с пръст, само че петното се усили и замязя на линия. Отело се отдалечи и погледна бабата отдалече. Чертата стоеше като одраскано от нокът. Такива ставаха бузите на сестра му, когато се караха още преди тя да почине, и той я драскаше с нокти по лицето, с цел да я тормози. Тя плачеше, а белегът ѝ оставаше няколко седмици, въпреки че не се виждаше отдалече, тъй като лицето ѝ беше черно. А бабата на Албано Контарини беше бяла и в този момент изглеждаше по този начин, като че ли я бяха били след гибелта ѝ. Отело усети по какъв начин се изпотява под мишниците. Голямата картина набъбна още повече и очите му се разшириха от смут. Какво ли щеше да направи Албано Контарини, когато видеше по какъв начин беше обезобразил баба му? Сигурно щеше да го бие или по-лошо – щеше да го изгони от къщи. И кой щеше да го купи във Венеция – черно момче, за което споделят, че обезобразява мъртвите, като им оставя следи от нокти по лицето? Отело се разтрепери. Никой нямаше да повярва, че тази линия се беше получила от потта му, а не беше одраскано от нокът. Паникьосан, той извади от джоба си кърпичката, която му беше дала майка му. Тя беше суха и бяла. Наплюнчи я, с цел да я навлажни, и се приближи до бабата. Потърка одрасканата буза и се отдалечи. Драскотината беше изтъняла и в този момент изглеждаше като кичур коса, който беше останал там и не искаше да падне. В картината нямаше ръка, която да може да се движи и да махне кичура, тъй като ръцете на бабата не се бяха движили от стотина години насам. Отело я потърка още няколко пъти, само че чертата не изчезваше. Бабата го гледаше със спокойствието на човек, на който оправят тоалета след толкоз време. Тя не усещаше болежка, защото кърпичката на Отело беше изпрана и мека, а беше не запомнила приятното допиране на водата, тъй като постоянно я почистваха със изсъхнал парцал. Отело дръпна тежките пердета на стаята и чистата утринна светлина се разля върху дамата. Очите ѝ се извършиха от слънцето, само че не помръднаха и не трансформираха цвета си, а драскотината потъмня като всяка рана, която изсмуква светлината по-бързо от кожата. Драскотината беше рана, не беше кожа, по тази причина се променяше, тъй като задачата ѝ, като задачата на всяка рана, беше един ден да стане кожа. Отело спусна пердетата, само че драскотината към момента си беше там. После затвори очи и когато ги отвори, драскотината отново си беше там. Бледа и тънка, само че напълно забележима, като белег, оставен от сегашното в предишното, от придвижването върху застиналото, от мускула върху скованото, от загатна в забравеното, от живота в гибелта, от живия върху умрелия. Отело беше докосвал починал човек. Беше пристигнал от пустинята, с цел да се избави от гибелта, и беше избавил от гибелта една жена, която не познаваше. Но това беше деяние, което той не искаше да прави. Беше нехайство, тъй като се случваше да спасиш някого от гибелта, даже и без да си го желал или когато си бил разсеян. Ако Албано Контарини го попиташе, той щеше да му изиска амнистия, че е извадил за малко баба му от гибелта, тъй като сигурно Албано Контарини не искаше баба му да излезе от вцепенението или да се съживи и да се свърже със света посредством белега, който кожата на Отело беше оставила на бузата ѝ. Но в това време бабата беше блага като забравено създание, което допират след 100 години. Драскотината я беше направила по-човешка и по едно и също време с това по-пъргава и може би по-красива, тъй като беше придобила нещо, което ѝ липсваше – придвижване. Драскотината беше единствената част от нея, която се движеше и по тази причина я разкрасяваше. Той щеше да каже на Албано Контарини, който беше внук, само че и притежател на баба си, че картината беше станала по-хубава. Щеше да му се извини, че е разкрасил бабата. Докато всичко това минаваше в мислите му и до момента в който се тресеше от боязън, Отело реши да се приближи и още един път да се опита да изтрие драскотината, само че зад тила му се чуха стъпки и той побягна, с цел да не го заловен, до момента в който разкрасява или обезобразява умрял човек, тъй като и двете не бяха разрешени. Шмугна се в стаята си и се просна на леглото. Чаршафът се пропи с пот и по него се появиха черни линии във формата на квадрати, които ставаха овални там, където чаршафът беше намачкан. Но за разлика от бузата на бабата, чаршафът можеше да се изпере и след прането потта му нямаше да е оставила диря. Сети се за свещената кърпичка и я извади от джоба си. Беше влажна от слюнката му и напрашена от краката на бабата. Разгъна я и видя тънка черна линия с размера на драскотината, оставена върху бабата. Бабата беше оставила бузата си на кърпичката, а кърпичката беше оставила диря по бузата ѝ. Кожата на Отело беше и на кърпичката, и на бузата на дамата. Отело хвърли чаршафа на пода и заспа, затрупан единствено от страха си.
Романът увлича с забавния си и динамичен сюжет, който не повтаря Шекспировата покруса. Написан с хубав и въздействащ език, той е отличен с Наградата за литература на Европейския съюз.
Когато купиха Отело, го заведоха във Венеция.
Богаташите от доста време купуваха мъже, дами и деца от пустинята, които държаха, с цел да им правят къщната работа, да товарят корабите, да чистят таверните и да строят огромни здания, които по-късно изписваха с цветни бои. В началото изрисуваните стени изглеждаха на Отело като цветните забрадки, които дамите от пустинята носеха, когато се омъжваха, и за които дамите споделяха, че цветовете, размесени едни с други, са кръвта, небето, водата, хлябът, земята, нощта и морето. Цветовете, които най-вече се използваха за облеклата в пустинята, бяха бяло и зелено. Бялото за сушата и зеленото за растителността, въпреки че в пустинята нямаше нито дървета, нито цветя. А във Венеция рисуваха повече хора и по-малко цветя. Когато Отело попита кои бяха тези хора, които се смееха, плачеха, ядяха плодове или държаха дълги саби, му споделиха, че са воини или ангели дружно с техните дами. Воините бяха постоянно облечени и високи, ангелите бяха дребни и голи, а дамите доста постоянно бяха с разголени крайници и гърди.
Освен майка си, Отело в никакъв случай не беше виждал гола жена до деня, в който влезе в къщата на Албано Контарини. В трапезарията имаше портрет на една бяла жена с яки прасци и с ръце, отпуснати на алено канапе, коeто изглеждаше като боядисано с камилска кръв. Големите ѝ и налети гърди се посочваха отдолу под едно синьо платно, което се простираше до краката ѝ и падаше по пода, а едно от крайчетата му не се виждаше, защото беше покрито от рамката, украсена с дълбоки сини талази, което показваше, че това е значима рисунка, защото хората във Венеция посочваха любовта си към умрелите посредством цената на ковчега и на рамката на портрета им. На Отело му изглеждаше като че ли дамата чака някой да ѝ махне платното и по-късно да се облече като хората. Колко е нещастна, мислеше си той. Оставили са я вечно разсъблечена, макар че тя надали е стояла постоянно по този начин пред мъжа и децата си. Още повече че във Венеция беше студено през множеството време и тя не може да е стояла по този начин. Това беше един ден от живота на тази жена, на която след гибелта ѝ бяха лишили правото да бъде облечена. Това беше бабата на Албано Контарини и когато идваха хора на посетители, тя ги гледаше с усмихнати очи и като че ли им споделяше: „ Ако ми позволите, ще се облека, само че вие нищо не казвате, значи не желаете да се облека. “ Наистина лицето ѝ не показваше протест, а молба. Една сладка молба, която внукът ѝ Албано Контарини не чуваше, тъй като, като всички богаташи от града, и той държеше хората от фамилията си окачени на стените. В другите стаи имаше още хора – другари на фамилията, братовчеди, лели, чичовци, предци и прародители, които са били воини, свещеници или търговци, които участваха, без да се движат, в смяната на света на Албано Контарини. Те бяха там, с цел да свидетелстват, че Албано Контарини е човек, който знае от кое място идва, макар че времената бяха прекомерно сложни, с цел да знае накъде отива. Кои са тези хора, беше попитал един път Отело. Всички са мъртви, по тази причина ги рисуваме, с цел да ги помним, бяха му дали отговор. В пустинята не рисуваха мъртвите, тъй като възкръсват. Баща му споделяше, че човек не рисува индивида, тъй като по този начин го вика от края на света. Мъртвите живеят с мъртвите, а живите – с живите, споделяше татко му.
Едно от отговорностите на Отело беше да забърсва от мъртвите праха на годините. Не се опасяваше, само че тяхната гибел му изглеждаше заразна. И в действителност, гибелта беше заразна болест, която човек прихваща, тъй като всички хора са смъртни, само че не всички хора умираха по един метод и по същата причина, тъй че гибелта идва по разнообразни пътища. Отело не знаеше по кое време са умряли тези хора, които забърсваше със изсъхнал парцал. Дали бяха умряли от напреднала възраст, от холера, от сърце, или бяха убити от врагове, от разбойници или от ръката на домашните, които желаеха да им вземат благосъстоянието. Или пък от ревнивост, от изменничество? Във Венеция дамите стояха с открити лица в наличието на непознати мъже, беше виждал и дами, които излизат на улицата и като срещнат мъже, се целуват с тях. Той щеше да е умъртвил бабата на Албано Контарини, в случай че му беше жена. Как може да се съблича пред непознати хора, които, когато пиеха вино, гледаха с влажни очи закритите елементи от тялото на бабата, изключително тези места, на които платното беше най-опънато и най-тънко, някъде сред яките ѝ крайници. Може би Отело би умъртвил и майка си, в случай че тя се събличаше по този метод посред пустинята, когато минаваха камилите и мъжете покриваха с вълнени шалове главите си, с цел да не ги убие слънцето. Но може би нямаше да я убие, тъй като татко му не би разрешил майка му да се съблича по този начин, а и той самият щеше да я убие първи. И все пак на Отело му харесваше бабата на Албано Контарини. Не беше красива, само че изглеждаше блага. Когато се доближаваше до нея, черната му ръка ставаше като фуния, с която изсмукваше освен целия прахоляк от краката и гърдите ѝ, само че и дребните косъмчета, които се виждаха от близко и които сигурно приятелите на Албано Контарини не различаваха от масата, където се хранеха. Бабата гледаше учудено на всички страни. Когато Отело стоеше пред нея, тя гледаше към него. После заставаше отдясно и тя отново го гледаше. Отляво – също. Сядаше на пода, там, където трябваше да свършва синьото платно, и тя отново го гледаше със същите очи, като че ли направени да виждат единствено индивида, който я гледаше в този миг. Отело вземаше парцала и постепенно минаваше с него по бузите, по устните, по челото, по разпуснатите ѝ коси. Никога не беше забърсвал очите ѝ и по тази причина те бяха почнали да угасват и да се сбръчкват, само че за тялото ѝ се грижеше по-често, най-малко два пъти седмично го забърсваше и по този начин заглаждаше бръчките, които се показваха по-скоро поради праха, в сравнение с от възрастта. Жената имаше тяло на момиче и очи на бабичка и Отело си мислеше, че в случай че беше жива, щеше да има тяло на бабичка и очи на момиче, тъй като, в случай че беше облечена, може би щеше да остарее по-бързо. Но в случай че беше облечена, щеше да бъде по-щастлива и очите ѝ щяха да бъдат по-ясни и по-млади.
Един ден, като се изкачваше по дългите крайници на бабата, Отело се изпоти и едно черно петънце от кожата му се означи на лицето на дамата. Отело стартира да търка мощно с пръст, само че петното се усили и замязя на линия. Отело се отдалечи и погледна бабата отдалече. Чертата стоеше като одраскано от нокът. Такива ставаха бузите на сестра му, когато се караха още преди тя да почине, и той я драскаше с нокти по лицето, с цел да я тормози. Тя плачеше, а белегът ѝ оставаше няколко седмици, въпреки че не се виждаше отдалече, тъй като лицето ѝ беше черно. А бабата на Албано Контарини беше бяла и в този момент изглеждаше по този начин, като че ли я бяха били след гибелта ѝ. Отело усети по какъв начин се изпотява под мишниците. Голямата картина набъбна още повече и очите му се разшириха от смут. Какво ли щеше да направи Албано Контарини, когато видеше по какъв начин беше обезобразил баба му? Сигурно щеше да го бие или по-лошо – щеше да го изгони от къщи. И кой щеше да го купи във Венеция – черно момче, за което споделят, че обезобразява мъртвите, като им оставя следи от нокти по лицето? Отело се разтрепери. Никой нямаше да повярва, че тази линия се беше получила от потта му, а не беше одраскано от нокът. Паникьосан, той извади от джоба си кърпичката, която му беше дала майка му. Тя беше суха и бяла. Наплюнчи я, с цел да я навлажни, и се приближи до бабата. Потърка одрасканата буза и се отдалечи. Драскотината беше изтъняла и в този момент изглеждаше като кичур коса, който беше останал там и не искаше да падне. В картината нямаше ръка, която да може да се движи и да махне кичура, тъй като ръцете на бабата не се бяха движили от стотина години насам. Отело я потърка още няколко пъти, само че чертата не изчезваше. Бабата го гледаше със спокойствието на човек, на който оправят тоалета след толкоз време. Тя не усещаше болежка, защото кърпичката на Отело беше изпрана и мека, а беше не запомнила приятното допиране на водата, тъй като постоянно я почистваха със изсъхнал парцал. Отело дръпна тежките пердета на стаята и чистата утринна светлина се разля върху дамата. Очите ѝ се извършиха от слънцето, само че не помръднаха и не трансформираха цвета си, а драскотината потъмня като всяка рана, която изсмуква светлината по-бързо от кожата. Драскотината беше рана, не беше кожа, по тази причина се променяше, тъй като задачата ѝ, като задачата на всяка рана, беше един ден да стане кожа. Отело спусна пердетата, само че драскотината към момента си беше там. После затвори очи и когато ги отвори, драскотината отново си беше там. Бледа и тънка, само че напълно забележима, като белег, оставен от сегашното в предишното, от придвижването върху застиналото, от мускула върху скованото, от загатна в забравеното, от живота в гибелта, от живия върху умрелия. Отело беше докосвал починал човек. Беше пристигнал от пустинята, с цел да се избави от гибелта, и беше избавил от гибелта една жена, която не познаваше. Но това беше деяние, което той не искаше да прави. Беше нехайство, тъй като се случваше да спасиш някого от гибелта, даже и без да си го желал или когато си бил разсеян. Ако Албано Контарини го попиташе, той щеше да му изиска амнистия, че е извадил за малко баба му от гибелта, тъй като сигурно Албано Контарини не искаше баба му да излезе от вцепенението или да се съживи и да се свърже със света посредством белега, който кожата на Отело беше оставила на бузата ѝ. Но в това време бабата беше блага като забравено създание, което допират след 100 години. Драскотината я беше направила по-човешка и по едно и също време с това по-пъргава и може би по-красива, тъй като беше придобила нещо, което ѝ липсваше – придвижване. Драскотината беше единствената част от нея, която се движеше и по тази причина я разкрасяваше. Той щеше да каже на Албано Контарини, който беше внук, само че и притежател на баба си, че картината беше станала по-хубава. Щеше да му се извини, че е разкрасил бабата. Докато всичко това минаваше в мислите му и до момента в който се тресеше от боязън, Отело реши да се приближи и още един път да се опита да изтрие драскотината, само че зад тила му се чуха стъпки и той побягна, с цел да не го заловен, до момента в който разкрасява или обезобразява умрял човек, тъй като и двете не бяха разрешени. Шмугна се в стаята си и се просна на леглото. Чаршафът се пропи с пот и по него се появиха черни линии във формата на квадрати, които ставаха овални там, където чаршафът беше намачкан. Но за разлика от бузата на бабата, чаршафът можеше да се изпере и след прането потта му нямаше да е оставила диря. Сети се за свещената кърпичка и я извади от джоба си. Беше влажна от слюнката му и напрашена от краката на бабата. Разгъна я и видя тънка черна линия с размера на драскотината, оставена върху бабата. Бабата беше оставила бузата си на кърпичката, а кърпичката беше оставила диря по бузата ѝ. Кожата на Отело беше и на кърпичката, и на бузата на дамата. Отело хвърли чаршафа на пода и заспа, затрупан единствено от страха си.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ