Откъс от Моят път към себе си, Ървин Ялом
***
От време на време прелиствам Чарлз Дикенс, който постоянно е заемал централно място в персоналния ми писателски мавзолей. Неотдавна вниманието ми притегли един невероятен откъс в романа му „ Повест за два града “: „ С наближаването на края в действителност затварям кръга, връщайки се все по-близо и по-близо до началото. Това са като че ли последни мерки за отпътуването. Сърцето ми в този момент се трогва от мемоари, които бяха от дълго време заспали... “.
Този фрагмент ме вълнува надълбоко: в действителност, приближавайки края, аз съзнавам, че се движа в кръг, към началото. Спомените на клиентите ми все по-често разбуждат мои мемоари, диалозите за тяхното бъдеще нарушават покоя на предишното ми и аз се хващам да преразглеждам виталната си история. Спомените ми от ранната детска възраст постоянно са били откъслечни, евентуално – както постоянно съм бил уверен – заради нещастното ми детство и мизерията, в която живеехме. Сега, към този момент трансферирал осемдесетте, в съзнанието ми нахлуват от ден на ден облици от това време. Пияниците, спящи в оповръщания ни вестибюл. Самотата и изолацията, които усещах. Хлебарките и плъховете. Червендалестият бръснар, който ме наричаше „ еврейче “. Моите тайнствени, мъчителни и неосъществени полови копнежи в юношеството. И непрекъснатото чувство, че не съм си на мястото – единственото бяло дете в квартал на чернокожи, единственият евреин в общество на християни.
Да, предишното ме притегля към себе си и аз към този момент с мъчителна изясненост съзнавам цялостния смисъл на израза „ изглаждане на връзките “. Чак в този момент към този момент съм в положение да си показва по какъв начин мъртвите ми родители биха се гордели, гледайки ме да приказвам пред аудитория. По времето, когато умря татко ми, бях разгласил в медицински издания едвам няколко публикации, които той не можеше да разбере. Майка ми го надживя с двайсет и пет години и въпреки заради неприятния си британски и сполетялата я по-късно слепота да не можеше да чете книгите ми, тя ги държеше подредени в купчинка край креслото си, поглаждаше ги и се суетеше към тях, когато й дойдеха на посещаване в старческия й дом. Толкова доста сред родителите ми и мен остана незавършено. Толкова доста необсъдени неща останаха за взаимния ни живот, за напрежението и нещастието в нашето семейство, за моя свят и техния свят. Когато си показва живота им – по какъв начин са пристигнали на остров Елис без пукната пара, необразовани, без да знаят дума британски, очите ми се пълнят със сълзи. Иска ми се да мога да им кажа: „ Знам през какво сте минали. Знам какъв брой тежко ви е било. Знам какво сте създали за мен. Моля ви, простете ми, че по този начин съм се срамувал от вас “.
Припомняйки си изживяното, усещам отчаяние и от време на време самотност. Не мога да разгадавам на паметта си, а има толкоз малко живи очевидци на ранния ми живот. Сестра ми, седем години по-възрастна от мен, умря напълно неотдавна, отидоха си и множеството от старите ми другари и познати.
Когато навърших осемдесет, непредвидени гласове от предишното пробудиха някои мемоари. Първо, чрез уебстраницата ми, с мен се свърза Урсула Томкинс. Не бях се сещал за нея, откогато бяхме съученици в главното учебно заведение „ Гейдж “ във Вашингтон. Имейлът й гласеше: „ Честит осемдесети рожден ден, Ървин. Прочетох две твои книги, харесаха ми и потърсих други в нашата библиотека в Атланта. Помня те от четвърти клас при госпожица Фърнълд. Не знам ти дали ме помниш – бях прелестно закръглена, с рижа къдрава коса. А ти беше красиво момче, с черна като въглен коса! “.
И така Урсула, която си спомнях добре, смяташе, че съм бил красиво момче, с черна като въглен коса! Аз хубав? Да бях знаел! Никога, даже за момент, не съм се считал за красавец. Бях срамежлив, непохватен, нерешителен и в никакъв случай не бих позволил, че някой може да ме счита за прелъстителен. О, благодаря ти, Урсула! Благословена да си, задето ми сподели, че съм бил хубав. Но за какво, за какво не го направи по-рано? Това евентуално щеше да преобърне цялото ми детство!
От време на време прелиствам Чарлз Дикенс, който постоянно е заемал централно място в персоналния ми писателски мавзолей. Неотдавна вниманието ми притегли един невероятен откъс в романа му „ Повест за два града “: „ С наближаването на края в действителност затварям кръга, връщайки се все по-близо и по-близо до началото. Това са като че ли последни мерки за отпътуването. Сърцето ми в този момент се трогва от мемоари, които бяха от дълго време заспали... “.
Този фрагмент ме вълнува надълбоко: в действителност, приближавайки края, аз съзнавам, че се движа в кръг, към началото. Спомените на клиентите ми все по-често разбуждат мои мемоари, диалозите за тяхното бъдеще нарушават покоя на предишното ми и аз се хващам да преразглеждам виталната си история. Спомените ми от ранната детска възраст постоянно са били откъслечни, евентуално – както постоянно съм бил уверен – заради нещастното ми детство и мизерията, в която живеехме. Сега, към този момент трансферирал осемдесетте, в съзнанието ми нахлуват от ден на ден облици от това време. Пияниците, спящи в оповръщания ни вестибюл. Самотата и изолацията, които усещах. Хлебарките и плъховете. Червендалестият бръснар, който ме наричаше „ еврейче “. Моите тайнствени, мъчителни и неосъществени полови копнежи в юношеството. И непрекъснатото чувство, че не съм си на мястото – единственото бяло дете в квартал на чернокожи, единственият евреин в общество на християни.
Да, предишното ме притегля към себе си и аз към този момент с мъчителна изясненост съзнавам цялостния смисъл на израза „ изглаждане на връзките “. Чак в този момент към този момент съм в положение да си показва по какъв начин мъртвите ми родители биха се гордели, гледайки ме да приказвам пред аудитория. По времето, когато умря татко ми, бях разгласил в медицински издания едвам няколко публикации, които той не можеше да разбере. Майка ми го надживя с двайсет и пет години и въпреки заради неприятния си британски и сполетялата я по-късно слепота да не можеше да чете книгите ми, тя ги държеше подредени в купчинка край креслото си, поглаждаше ги и се суетеше към тях, когато й дойдеха на посещаване в старческия й дом. Толкова доста сред родителите ми и мен остана незавършено. Толкова доста необсъдени неща останаха за взаимния ни живот, за напрежението и нещастието в нашето семейство, за моя свят и техния свят. Когато си показва живота им – по какъв начин са пристигнали на остров Елис без пукната пара, необразовани, без да знаят дума британски, очите ми се пълнят със сълзи. Иска ми се да мога да им кажа: „ Знам през какво сте минали. Знам какъв брой тежко ви е било. Знам какво сте създали за мен. Моля ви, простете ми, че по този начин съм се срамувал от вас “.
Припомняйки си изживяното, усещам отчаяние и от време на време самотност. Не мога да разгадавам на паметта си, а има толкоз малко живи очевидци на ранния ми живот. Сестра ми, седем години по-възрастна от мен, умря напълно неотдавна, отидоха си и множеството от старите ми другари и познати.
Когато навърших осемдесет, непредвидени гласове от предишното пробудиха някои мемоари. Първо, чрез уебстраницата ми, с мен се свърза Урсула Томкинс. Не бях се сещал за нея, откогато бяхме съученици в главното учебно заведение „ Гейдж “ във Вашингтон. Имейлът й гласеше: „ Честит осемдесети рожден ден, Ървин. Прочетох две твои книги, харесаха ми и потърсих други в нашата библиотека в Атланта. Помня те от четвърти клас при госпожица Фърнълд. Не знам ти дали ме помниш – бях прелестно закръглена, с рижа къдрава коса. А ти беше красиво момче, с черна като въглен коса! “.
И така Урсула, която си спомнях добре, смяташе, че съм бил красиво момче, с черна като въглен коса! Аз хубав? Да бях знаел! Никога, даже за момент, не съм се считал за красавец. Бях срамежлив, непохватен, нерешителен и в никакъв случай не бих позволил, че някой може да ме счита за прелъстителен. О, благодаря ти, Урсула! Благословена да си, задето ми сподели, че съм бил хубав. Но за какво, за какво не го направи по-рано? Това евентуално щеше да преобърне цялото ми детство!
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ