Да сте живи, да сте здрави до година, до амина!
От епохи посрещането на Нова година е измежду най-важните моменти в българската традиция. Това не е просто промяна на календара, а граница, която би трябвало да се премине с пъстра поредност от ритуали и традиции. Те стартират в последния ден на ноември и не престават съвсем до края на януари – време, схващано като преход от тъмнината към светлината, от хаоса към новия ред.
На първия ден от януари православието празнува Обрезание Господне, както и паметта на Свети Василий Велики. В българската традиция денят има няколко названия – Васил, Васильовден, Сурва, Суроваки. Имен ден честват Васил, Василка, Василия и други производни на името на светеца. В навечерието на празника е последната кадена вечеря. Но за разлика от Игнажден и Бъдни вечер, когато се поставя единствено постна храна, на новогодишната софра в миналото безусловно трябвало да участва свинска глава или някакво желирано ядене, приготвено от коледното прасе. Това е единственият случай, при който свинското месо е обредна храна. На някои места у нас, нормално в селските региони, където хората отглеждат животни, обичаят се съблюдава и през днешния ден.
Останалите храни, които нормално участват на масата, значително повтарят трапезата на Бъдни вечер – жито, плодове и зеленчуци, орехи, сарми и пълнени чушки (обикновено с месо)... Вярва се, че колкото по-богата е трапезата, толкоз по-голямо обилие ще донесе идната година. Баницата с шансове, приготвена в остарялата година, се разрязва с първите часове на новата. Някога дамите слагали начупени дрянови клончета – по една за всеки член на фамилията. Наричали всяка от тях – за здраве, обич, венчило и прочие
Както във всички преходни моменти от фолклорния календар, на Васильовден се правят гадателни практики. Разпространено е ладуването – бит, при който младите девойки гадаят дали ще се омъжат през новата година и за кого. Китки със завързани за тях пръстени се оставят да пренощуват в съд с мълчана вода. На сутринта девойките се събират, вадят една по една китките и припяват къси обредни песни, в които се разказват разнообразни занятия и специалности. Например: Бяло книже, черно мастило означава, че бъдещият младоженец ще е учител; Златни гривни на постелка дрънкат – златар и така нататък Любопитно е, че този бит е непокътнат в доста села и се прави и в наши дни. Разбира се, по-скоро като радостно продължение на празника и блян за опазване на старинните ни обичаи.
Може би най-устойчивият празничен обред е сурвакането, който в никакъв случай не е спирал да съществува. Пренесено от древността, то има дълбока символика. Независимо от някои колоритни детайлности, присъщи за несъмнено обитаемо място, в цялата страна сурвакането има сходни черти и е еднопосочно като типология с коледуването. Както в доста старинни култури, в българските обичайни схващания кръгът е знак на слънцето, на Бога и има защитни функционалности. Сурвакарите (подобно на коледарите) вършат алегоричен кръг към селището, обхождат всички домове.
Според историците, в предишното сурвакарите били женени млади мъже. През годините тази процедура се трансформирала и в последното столетие в сурвакането вземат участие момчета – от 4-5 до 10-12-годишна възраст. След среднощ на 31 декември против 1 януари, облечени в нови дрешки, те стартират да назовават за здраве и изобилие.
Носят дрянови пръчки – сурови клончета, отсечени предния ден. Оттук името " суровачка ” или " сурвачка ”. В националните вярвания дрянът е знак на устойчивост, здраве и дълговечност. Докосването до това " желязно ” дърво, носи благопожелание за също толкоз желязно здраве и шанс. Днес могат да се купят подготвени сурвачки, само че доста майки и баби избират да ги изработят сами. Необходими са разноцветни вълнени конци, безусловно би трябвало да има червени, а също – алена ябълка, пуканки и сушени плодове.
В някои села и по-малки градове, където всички хора се познават, сурвакарски групи обикалят в новогодишната нощ, само че по-често децата сурвакат близки, родственици и съседи, които ги подаряват с пари, плодове и така нататък В взаимозависимост от региона, наричанията имат друго наличие, само че смисълът на обичая на всички места е един – да донесе здраве и благополучие, предава БНР.
На първия ден от януари православието празнува Обрезание Господне, както и паметта на Свети Василий Велики. В българската традиция денят има няколко названия – Васил, Васильовден, Сурва, Суроваки. Имен ден честват Васил, Василка, Василия и други производни на името на светеца. В навечерието на празника е последната кадена вечеря. Но за разлика от Игнажден и Бъдни вечер, когато се поставя единствено постна храна, на новогодишната софра в миналото безусловно трябвало да участва свинска глава или някакво желирано ядене, приготвено от коледното прасе. Това е единственият случай, при който свинското месо е обредна храна. На някои места у нас, нормално в селските региони, където хората отглеждат животни, обичаят се съблюдава и през днешния ден.
Останалите храни, които нормално участват на масата, значително повтарят трапезата на Бъдни вечер – жито, плодове и зеленчуци, орехи, сарми и пълнени чушки (обикновено с месо)... Вярва се, че колкото по-богата е трапезата, толкоз по-голямо обилие ще донесе идната година. Баницата с шансове, приготвена в остарялата година, се разрязва с първите часове на новата. Някога дамите слагали начупени дрянови клончета – по една за всеки член на фамилията. Наричали всяка от тях – за здраве, обич, венчило и прочие
Както във всички преходни моменти от фолклорния календар, на Васильовден се правят гадателни практики. Разпространено е ладуването – бит, при който младите девойки гадаят дали ще се омъжат през новата година и за кого. Китки със завързани за тях пръстени се оставят да пренощуват в съд с мълчана вода. На сутринта девойките се събират, вадят една по една китките и припяват къси обредни песни, в които се разказват разнообразни занятия и специалности. Например: Бяло книже, черно мастило означава, че бъдещият младоженец ще е учител; Златни гривни на постелка дрънкат – златар и така нататък Любопитно е, че този бит е непокътнат в доста села и се прави и в наши дни. Разбира се, по-скоро като радостно продължение на празника и блян за опазване на старинните ни обичаи.
Може би най-устойчивият празничен обред е сурвакането, който в никакъв случай не е спирал да съществува. Пренесено от древността, то има дълбока символика. Независимо от някои колоритни детайлности, присъщи за несъмнено обитаемо място, в цялата страна сурвакането има сходни черти и е еднопосочно като типология с коледуването. Както в доста старинни култури, в българските обичайни схващания кръгът е знак на слънцето, на Бога и има защитни функционалности. Сурвакарите (подобно на коледарите) вършат алегоричен кръг към селището, обхождат всички домове.
Според историците, в предишното сурвакарите били женени млади мъже. През годините тази процедура се трансформирала и в последното столетие в сурвакането вземат участие момчета – от 4-5 до 10-12-годишна възраст. След среднощ на 31 декември против 1 януари, облечени в нови дрешки, те стартират да назовават за здраве и изобилие.
Носят дрянови пръчки – сурови клончета, отсечени предния ден. Оттук името " суровачка ” или " сурвачка ”. В националните вярвания дрянът е знак на устойчивост, здраве и дълговечност. Докосването до това " желязно ” дърво, носи благопожелание за също толкоз желязно здраве и шанс. Днес могат да се купят подготвени сурвачки, само че доста майки и баби избират да ги изработят сами. Необходими са разноцветни вълнени конци, безусловно би трябвало да има червени, а също – алена ябълка, пуканки и сушени плодове.
В някои села и по-малки градове, където всички хора се познават, сурвакарски групи обикалят в новогодишната нощ, само че по-често децата сурвакат близки, родственици и съседи, които ги подаряват с пари, плодове и така нататък В взаимозависимост от региона, наричанията имат друго наличие, само че смисълът на обичая на всички места е един – да донесе здраве и благополучие, предава БНР.
Източник: inews.bg
КОМЕНТАРИ