За романа „Кръговрат” на Емил Кръстев
От към този момент многогодишния си живот в литературата знам, че достигането до личен жанр на първо място е въпрос на морал – към себе си и към творчеството, което създаваш. Модните увлечения, които за малко те слагат в дадена наклонност и озвучават името ти около нея, в действителност са изменничество към личната природа. Аз от години проследявам самобитния и бих споделил непоказен път на Емил Кръстев в литературата, който го води до триумфа на последната му книга “Кръговрат”. В случая това, което имам желание да споделя за нея (ама и за него самия), може да се подведе както към обичайна графа “Редакторът представя”, по този начин и към една нейна трансформация – “Приятелят представя”. И в двете си качества – на другар и на редактор – имам непосредствени наблюдения върху напъните на Емил да реализира себе си в литературата само съгласно личната си визия и без значение на това по какъв начин би го решило непознатото критическо мнение и къде тъкмо би го сложило то измежду борците за литературна популярност.
В този смисъл – първо за личността на писателя Емил Кръстев, тъй като май стана ясно, че стилът е еманация на моралната креативна персона. Колкото и да се пробвам да си напомня, не виждам Емил в тогавашното писателско кафене, комфортно настанен измежду себеподобни, да търси в сякаш фриволни диалози това, което би впечатлило дебнещата за трендове рецензия. По-скоро го виждам спрял за къс диалог извън, бързащ да продължи пътя си. Той някак свързваше себе си с едно съществено отношение към проблемите на екологията и в първите му текстове се съчетаваха белетристика, документалност, научност. Него като че ли по никакъв начин не го интересуваше чистата прозаичност. Но това напълно не беше по този начин. Емил Кръстев осъществяваше себе си като публицист, само че по собствен личен метод и стоенето “настрана” не беше нито поза, нито колебливост. Той в действителност постоянно е знаел, че същинският триумф в литературата идва, когато постигнеш личното си чудачество. В късото встъпление към “Кръговрат”, озаглавено (предполагам самоиронично) по древен пример “Откровение”, Емил стартира по този начин: ”Да си публицист е огромна работа!” и споделя, че “писателят е роден да напише шедьовър” и той самият няма да почине, до момента в който не го напише, само че ще отсрочи този миг, “за да живее по-дълго писателят”, нищо, че ще се мята в креативен огън. Познавайки го ненапълно, пък и усетил нееднократно трепета, с който създаваше книгата си, знам, че самият той е предчувствал себепостигането си.
Сега за стила. Фразата, с която Емил Кръстев гради текста си, е изчистена и ясна, само че същият този текст, като че ли следвайки потока на съзнанието, ненадейно кривва в друга посока, от време на време се завръща в нишката на логиката, само че постоянно не го и прави. Ако преценим това от призмата на псевдо-постмодерността, която обезличи доста пишещи напоследък, бихме заключили незадълбочено, че имаме още една среща с прозаичност, претендираща за модерност. Но тук напълно не става дума за търсена модерност, а за прозрение в тези психологични процеси, които движат индивида и моделират неговите жестове и действия. Имам чувството, че Емил Кръстев улавя словото, което съзнанието твори, малко преди то да се трансформира в осъзната тирада, излязла от устата. Точно този слой ни сервира той, внушавайки какъв брой внимателно психологичен е човешкият субект и какви неподозирани подтици го движат към едно или друго деяние. Никак не е инцидентно, че героят на книгата се появява пред нас още преди раждането си, дочувайки и разяснявайки света извън, подготвяйки се за него. Скоро той попада в голямата постройка на едно институция колкото град, колкото света – неуместен и неизброден, тъй като е кръговрат, в който пътят към всяка цел единствено на пръв взор наподобява придвижване напред, а в действителност е иронично връщане към началото. Авторът по този начин е композирал и книгата си, озаглавявайки обособените ѝ елементи с названията на сезоните, завършвайки с “и отново зима – пролет – лято...” По този метод той гради една метафора на човешкото съществуване, в което пристрастеностите и упоритостите наподобяват смешни. В последна сметка става дума за многопластова прозаичност и като текст, и като план, за която е належащо с напрежение читателско внимание.
Паруш ПАРУШЕВ за „ Кръговрат”, новия разказ на Eмил Кръстев
В този смисъл – първо за личността на писателя Емил Кръстев, тъй като май стана ясно, че стилът е еманация на моралната креативна персона. Колкото и да се пробвам да си напомня, не виждам Емил в тогавашното писателско кафене, комфортно настанен измежду себеподобни, да търси в сякаш фриволни диалози това, което би впечатлило дебнещата за трендове рецензия. По-скоро го виждам спрял за къс диалог извън, бързащ да продължи пътя си. Той някак свързваше себе си с едно съществено отношение към проблемите на екологията и в първите му текстове се съчетаваха белетристика, документалност, научност. Него като че ли по никакъв начин не го интересуваше чистата прозаичност. Но това напълно не беше по този начин. Емил Кръстев осъществяваше себе си като публицист, само че по собствен личен метод и стоенето “настрана” не беше нито поза, нито колебливост. Той в действителност постоянно е знаел, че същинският триумф в литературата идва, когато постигнеш личното си чудачество. В късото встъпление към “Кръговрат”, озаглавено (предполагам самоиронично) по древен пример “Откровение”, Емил стартира по този начин: ”Да си публицист е огромна работа!” и споделя, че “писателят е роден да напише шедьовър” и той самият няма да почине, до момента в който не го напише, само че ще отсрочи този миг, “за да живее по-дълго писателят”, нищо, че ще се мята в креативен огън. Познавайки го ненапълно, пък и усетил нееднократно трепета, с който създаваше книгата си, знам, че самият той е предчувствал себепостигането си.
Сега за стила. Фразата, с която Емил Кръстев гради текста си, е изчистена и ясна, само че същият този текст, като че ли следвайки потока на съзнанието, ненадейно кривва в друга посока, от време на време се завръща в нишката на логиката, само че постоянно не го и прави. Ако преценим това от призмата на псевдо-постмодерността, която обезличи доста пишещи напоследък, бихме заключили незадълбочено, че имаме още една среща с прозаичност, претендираща за модерност. Но тук напълно не става дума за търсена модерност, а за прозрение в тези психологични процеси, които движат индивида и моделират неговите жестове и действия. Имам чувството, че Емил Кръстев улавя словото, което съзнанието твори, малко преди то да се трансформира в осъзната тирада, излязла от устата. Точно този слой ни сервира той, внушавайки какъв брой внимателно психологичен е човешкият субект и какви неподозирани подтици го движат към едно или друго деяние. Никак не е инцидентно, че героят на книгата се появява пред нас още преди раждането си, дочувайки и разяснявайки света извън, подготвяйки се за него. Скоро той попада в голямата постройка на едно институция колкото град, колкото света – неуместен и неизброден, тъй като е кръговрат, в който пътят към всяка цел единствено на пръв взор наподобява придвижване напред, а в действителност е иронично връщане към началото. Авторът по този начин е композирал и книгата си, озаглавявайки обособените ѝ елементи с названията на сезоните, завършвайки с “и отново зима – пролет – лято...” По този метод той гради една метафора на човешкото съществуване, в което пристрастеностите и упоритостите наподобяват смешни. В последна сметка става дума за многопластова прозаичност и като текст, и като план, за която е належащо с напрежение читателско внимание.
Паруш ПАРУШЕВ за „ Кръговрат”, новия разказ на Eмил Кръстев
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ