От трилогията Притаени мигове“,Книга Първа Срещи“ на изд. Захарий Стоянов“Започвам

От трилогията „ Притаени мигове “,

Книга Първа „ Срещи “ на изд. „ Захарий Стоянов “

Започвам да пиша тези думи в утрото след едно вълнуващо музикално прекарване. Снощи, 27 юни, Софийската опера означи с прелестен театър на „ Борис Годунов “ 100-годишнината от рождението на Борис Христов. Събитието съответствува и с 85-та годишнина от рождението на Николай Гяуров. Идеята постановката да бъде показана пред величествения синодален храм „ Св. Александър Невски “ е забележителна. Тук музиката на Модест Мусоргски като че ли откри мястото на своето великолепие. Силно съм впечатлен от въображението, от креативния реформаторски обсег на режисьора акад. Пламен Карталов, на артистичния и театрален колектив. Техният гений се трансформира във венец върху паметта на троицата международно приети български гласове – Борис Христов, Николай Гяуров и Никола Гюзелев.

Ознаменуването на 100-годишнината от рождението на Борис Христов ни дава самочувствие, демонстрира по какъв начин би трябвало да се празнува приносът на заслужили строители на българската просвета. Особено когато техните креативен достижения имат интернационално значение и оставят трайни следи в духовността освен на нашата страна. Похвално е, че програмата на юбилея е разнообразна и съдържателна. В продължение на месеци в печата и в електронните медии се разгласиха материали за видния артист; проведоха се десетки изложения, научни конгреси, концерти и така нататък Проведоха се и се чакат още впечатляващи начинания на благодарност към креативното дело на Маестро Борис Христов в страни с богати обичаи в оперното изкуство. Дано този случай не остане единствен. България е обилно талантлива с гении. Много наши писатели, музиканти, художници, актьори, учени, архитекти са съдействали за напредъка. Желателно е и отсега нататък да се провеждат сходни смислени стратегии. Така ще се реализира последователност в националното ни развиване.

100-годишнината на Борис Христов разкри нови хоризонти пред визията ни за изключителните резултати на българската музика през отминалия век. В извършената анкета на Българската национална телевизия българското оперно знамение получи най-високо самопризнание. А и крупни персони на актуалния музикален живот не престават да се възхищават на този български феномен. Защото когато България е тънела в чуждоземен рабски мрак, в Европа са се създавали безсмъртните музикални произведения на Ренесанса, на Бах и Хендел, на Моцарт и Бетовен, на Росини, Белини, Верди, Вагнер, Чайковски... Знайно е, че едвам при започване на предишния век у нас стартират да се реализират оперни постановки. Истинско знамение е, че единствено за няколко десетилетия, най-много през втората половина на предишния век, българските оперни артисти, хорове и оркестри превзеха международните подиуми.
Мисля си за тая златна поредност от звездни имена, с които българският народ се гордее. Те въодушевяват делата ни. Питам се дали ги обкръжаваме с обичта, която заслужават, дали ги вардим от ругатни и клюки, тъй като техните художествени блага са амулети, които пазят и нас. Те са хората, които работят за нашето духовно единство. А ние от време на време ги разделяме на наши и ваши, както сме привикнали да разделяме себе си.
Питали са ме по какъв начин съм могъл да поддържам връзка, да дружа, да подкрепям другарски връзки с толкоз огромни и разнообразни по темперамент актьори, сред които, естествено, е имало и креативно съревнование. Отговорът ми е: общуването с тях ме обогатяваше духовно. И в този момент споделям разбирането, че има шир за висока изява на всеки гений. Вредно е, когато дарованията се опълчват. Културата печели от многообразието на одарените персони в разнообразни области и губи от субективното съизмерване на техните креативен сполуки. Налице са и поучителни образци. През 1884 година колосите на българската литература Петко Рачов Славейков и Иван Вазов си оповестили двубой, от който неотдавна по-късно сами се отказали. А огромна част от словото на Иван Вазов по юбилеен мотив е отдадено на дядо Петко Р. Славейков. В началото на 30-те години на предишния век публиката се е забавлявала със словесните нападки, които са си отправяли един на различен Елин Пелин и Йордан Йовков. Големият триумф на Йовковата „ Боряна “ в Народния спектакъл породил приказки, че сюжетът на пиесата бил заимстван от „ Гераците “ на Елин Пелин. Напразно безмълвният създател на „ Старопланински митове “ и на други забележителни произведения обяснявал, че персонално познава прототипите на героите в пиесата и е жив очевидец на сходни прекарвания в добруджански фамилии. При все това в учебните заведения, в библиотеките и на манифестациите по случай 24 май портретите на Йордан Йовков и Елин Пелин не престават да са един до различен. През предходната година международната общност ознаменува 200 години от рождението на невероятните гении на оперното изкуство Джузепе Верди и Рихард Вагнер. Навярно доста съвременници се учудват, че в средата на 19 век двамата са били обект на жестоко опълчване. Соча тези образци, които не са единични, с цел да изразя противоречие с уважавани от мен създатели, които намерено или двусмислено, с лекост популяризират небивалици за огромните ни актьори. Не е ли явно, че и Борис Христов, и Николай Гяуров блестящо светят в огромното българско и международно оперно съзвездие. Дано се появят задоволително модерни звукови и DVD записи на тримата огромни български баси Борис Христов, Николай Гяуров и Никола Гюзелев, както бе сторено за тримата фамозни тенори Лучано Павароти, Пласидо Доминго и Хосе Карерас.

Случаите с тримата международни баси приказва и за изключителното значение на меценатството в духовния живот. Знайно е, че Борис Христов е бил открит от цар Борис III, който го насочил да се учи и пее в Италия. Незрящият акад. Петко Стайнов пък, като чул осъществяването на младия школник от военния самоинициативен хор Николай Гяуров, бил толкоз впечатлен, че начаса настоял той да бъде освободен от военна работа и да бъде изпратен да се учи на певческо майсторство в Съветския съюз. Забележителният музикален възпитател и оперен артист проф. Христо Бръмбаров ми е споделял по какъв начин е убедил младия художник Никола Гюзелев да се отдаде на оперното пеене. Сега се радваме на изключителните триумфи по света на майсторите на цигулката Минчо Минчев, Светлин Русев, Веселин Пантелеев-Ешкенази, Мила Георгиева… Надявам се те да не са не запомнили грижите за тяхното образование при професор Ифра Нийман от Англия и фамозния виртуоз Йехуди Менухин. В средата на 80-те години на предишния век за концертните зали в столицата и огромните градове бяха закупени 20 първокласни рояла „ Стейнуей “, определени персонално от популярния пианист Алексис Вайсенберг…
Очевидно е, че дълг на страната и на обществото е да предизвикват дарованията, да основават най-благоприятни условия те да се развиват и да доближават креативен висоти освен в българския, само че и в интернационалния културен живот.

Безспорно е: Борис Христов остава в международната музикална просвета като несравним реализатор с необикновен тембър и дикция на красивия си глас, с най-точно отразяване на претворяваните облици – удостоверение за голяма музикална просвета. Доайенът на българските диригенти проф. Асен Найденов написа: „ Той имаше невероятна визия. Когато се появеше на сцената, преди да запее, публиката към този момент беше покорена от него. Борис беше царят на сцената – популярен и несравним “.
Още като студент бях чувал за тази музикална легенда. Мой другар, който работеше в звукозаписното студио на Радио София, ми предоставяше записи на негови осъществявания от края на 40-те и 50-те години на предишния век. В средата на 70-те години се срещнах с Борис Христов и неговата спътница Франка. Маестро Христов пристигна в България по покана на шефа на „ Балкантон “ – известния композитор и мой другар проф. Александър Йосифов – с планове за необятна звукозаписна активност на църковни християнски песнопения и за тиражиране на фамозни негови оперни осъществявания. Имали сме не малко срещи, обеди, вечери и продължителни диалози. Живи в паметта ми са спомените за този висококултурен актьор, който непрестанно наблягаше какъв брой здрава е неговата връзка с българските родови корени. Гордееше се с приноса на своите предшественици и изключително на своя татко – преподавател и войник.
Беше основана отлична организация за записите, които продължиха няколко години. В тях участваха забележителната хорова шапка под диригентството на проф. Георги Робев и хорът на катедралния храм „ Св. Александър Невски “. Ярките осъществявания на Борис Христов се преиздадоха в големи тиражи и се разпространяваха в доста страни на Европа и Америка. Срещите и оживената ми преписка с огромния артист продължиха без спиране и през идващите години. Пазя като скъпоценност десетки писма, в които обсъждаме хрумвания за реализация на музикалните му записи в България и в други страни, както и фотоси от награждаването му с почетния знак на София – I степен, с медал „ Народна република България “ – I степен и други И през днешния ден, когато чувам неповторимото осъществяване на „ Многая лета “, ме обземат тръпки. Пред очите ми е достолепният актьор, чийто глас кънтеше в катедралата и в съпровода на църковните камбани остави за поколенията безсмъртни осъществявания. Разбира се, имаше и съперници на тези планове. Някои, загрижени за „ музикалната идейна непорочност “, идваха да ми алармират (тогава бях първи секретар на Столичния партиен комитет) за тези необикновени записи. Ала ние бяхме уверени: те ще останат в звуковата памет на Родината. Всичко, което се записваше, незабавно се тиражираше в десетки страни. Налагаше се на няколко пъти плочите да се преиздават. Борис Христов непрекъснато искаше „ пластинките “, както ги наричаше в писмата си, и ги предоставяше за разпространяване от музикални къщи в Италия, Франция и други страни.
Нелепи измислици и злонамерени внушения са слуховете, че Борис Христов не е допускан да пее в България или че е афектиран на българската страна. Борис Христов има забележителни осъществявания с присъединяване на млади български актьори и одобрени диригенти. Знае се за блестящото българско осъществяване на операта „ Борис Годунов “ в Неапол при започване на 60-те години на отминалия век под диригентството на проф. Асен Найденов с присъединяване и на български солисти; за постановки в Миланската канара с присъединяване на Борис Христов, Николай Гяуров, Димитър Узунов; за концерти на Борис Христов с присъединяване на Юлия Винер, Александрина Милчева и други български артисти и така нататък Не бива да се не помни, че върховите изяви на Борис Христов са от края на 40-те, през 50-те и 60-те години на предишния век. Студената война е препятствала и културния продан. Поради това в годините на маккартизма на Борис Христов било неразрешено да взе участие в постановки в Съединени американски щати. Зад океана гледали на него като на „ съветски сътрудник “. Не ми е известно за какво в края на 50-те и при започване на 60-те години, когато София имаше към този момент нова оперна сцена, той не е взел участие в български постановки. Казвали са ми, че отговарял: „ Ще видя, ще дойда по-нататък... “

През 70-те и началото на 80-те години на предишния век той последователно се оттегляше от театрално осъществяване на огромни функции. Очевидно болестта, което беше прекарал, го е насочило най-вече към концертна и звукозаписна активност. Тук той беше непостижим. В тези години младите и мощни български гласове на Николай Гяуров, Никола Гюзелев и други към този момент се изявяваха най-успешно освен на българската, само че и на други фамозни оперни подиуми. Канил съм Борис Христов за присъединяване в гала-концерти, само че той с усмивка отклоняваше и тези оферти. Директорът на Софийската опера проф. Светозар Донев му насочи и писмена покана. Но именитият актьор още веднъж вежливо отхвърли. Проявявахме цялостно схващане за решенията му. Маестро Борис Христов доста мъдро бе решил кое е подходящо. Той към този момент беше легенда с осъществяванията си на международните подиуми и с голямата звукозаписна активност, осъществена и в България. Както се вижда, легендата го надживява. Големият актьор бе прозрял своето креативно безсмъртие; не позволи през последните си години да взе участие в театрални реализации, които вероятно биха уязвили блестящата му популярност от предходните десетилетия. Днес освен в България и Италия, само че и навсякъде по света звучат записи на неговия неповторим глас. Внушителен и атрактивен мъж, Борис Христов остава измежду великите имена на музикалното изпълнителско изкуство.

В най-престижните оперни и концертни зали оживяват съвсем всички басови партии в осъществяване на неотразимия Борис Христов. Той е ослепителен тълковник на музиката на Верди, Росини, Белини, Доницети и Пучини, на Моцарт, Бетовен и Вагнер, на Мусоргски, Бородин, Глинка и Чайковски, на Бойто и Гуно… Винаги несравним! И като Филип II, Да Силва, Атила, Закария, Де Гетон и Банко, Борис Годунов, Варлаам, Пимен, Иван Сусанин, Кончак и Гремин, Вотан в „ Рейнско злато “ на Вагнер, Мефистофел на Гуно и така нататък, и така нататък Неговото присъединяване в Реквиемите на Верди и Росини, в кантатно-ораториални произведения на други гениални създатели, както и в църковните песнопения на Гречанинов до „ Многая лета “ са мостри на съвършеното пеене. Та това е същинска музикална епопея!
Преди време у нас се популяризира нелепият слух, че са правени опити Борис Христов да бъде вербуван от Държавна сигурност! Докъде може да стигне лековерието и разюзданата злонамерена фикция! Незначителен действен служащ от Държавна сигурност, който евентуално не е стъпвал в опера или в концертна зала, с цел да се докара на своите шефове, се опитвал да откри контакт с актьора. Единственият му триумф бил, че прочел няколко писма от кореспонденцията му с неговите родители. Отчаяният помощник на службите най-после закрива преписката с претекста, че артистът бил „ непокорен на контакти и въздействие “. Това е всичко. Къде е тук интригата, която се тиражира? Къде е прегрешението на българската страна по отношение на него? Забравя се, че за годините, през които мога да потвърждавам, тогавашната българска власт се отнасяше към делото на Борис Христов с надълбоко почитание. Той получи всички вероятни награди на столицата и на страната. Стана „ национален актьор “, беше почетен и със званието „ Герой на Народна република България “. Къде може да се чуе или прочете негово изявление, от което да лъха засегнатост от българската страна? Едва ли има различен наш реализатор от втората половина на предишния век с толкоз огромен тираж на грамофонни плочи и албуми, издадени в България. Борис Христов получаваше допустимо най-високите възнаграждения във валута, а през последните му години, с помощта на грижите на българската страна, се реализира лелеяната му фантазия да доживее дните си в римския си дом и да отдаде опита, знанията и благословения си гений на млади български дарования.
Големият актьор беше заставен да изостави къщата, която си е построил в Рим, заради битови спорове със съседи и някои общински чиновници. Предпочел дружно със брачната половинка си Франка да живее в Тоскана, в покрайнините на Флоренция. Той даде на българската просвета изоставения си дом. Къщата беше занемарена, дворът безлюден, никакви следи от живот. При персоналните ни срещи и в доста писма Борис Христов обосноваваше своята концепция: в случай че подарената къща се ремонтира, той желае да заживее в нея, като я трансформира в самобитна школа за образование на млади артисти. Подкрепихме неговото предпочитание. Комитетът за просвета извърши цялостния ремонт на къщата и двора, трансформира ги в нравствен оазис. На последния етаж се построиха отлични битови условия за фамилията му. Монтира се и специфичен асансьор до тези стаи. Архитект Неделчо Сребрев, който отговаряше за капиталното строителство в Комитета за просвета, и строители от България обновиха постройката и двора в сходство с волята на Маестро Христов. Улеснихме го да реалокира мебелировка, движимости, списък от Тоскана в римския дом.
Борис Христов изиска да му пращаме записи на млади български артисти и певици, а той да сортира от тях лицата, които да получат стипендия от българската страна за дълготрайно образование. Заместник-председателят на Комитета за просвета композиторът проф. Димитър Тъпков, с който Борис Христов се познаваше от 60-те години и се ползваше с неговото доверие като някогашен ректор на Държавната консерватория, извърши верен асортимент. Маестро Христов стартира да образова младите български актьори. Споделяше, че е осъществена заветна негова фантазия.

И в този момент се вълнувам като чета предложение на бележития актьор за тържественото разкриване на академията с присъединяване на „ най-хубавия хор в света “ – Софийската хорова шапка и на други актьори, които ще внесат „ народен нюанс на празненството “.

За жал, през 1988 година Маестро Борис Христов получи втори инсулт. Не можеше повече да бъде мотор на школата. Пожела да му се изпрати асистент, а негова да остане грижата да образова определените от нас млади актьори. Изборът ми се спря на многообещаващия оперен режисьор Пламен Карталов. Той вдъхваше огромни очаквания със свои постановки в Благоевградската камерна опера, в Русенската опера и в Софийската национална опера. По това време беше заместник-директор на Националния замък на културата. Пламен Карталов се оправи чудесно и с новите си отговорности в Рим. Посрещнат гостолюбиво от Маестро Христов, той му оказваше помощ както за лекуването, по този начин и при образованието на българските стипендианти. Днес те се радват на сполучливи креативен изяви в страната и в чужбина.
В Министерството на външните работи и в посолството ни в Рим се притесняваха, че Академията е самобитен български културен център, който не е узаконен от италианските служби; упорстваха постройката да се употребява най-вече за престои на командировани в Италия. В телефонни диалози, писма, на срещите ни в София и през май 1989 година в Рим Маестро Борис Христов се възмущаваше от тази интервенция. Но и неведнъж показваше признателност на българските управляващи от сферата на културата, които материално и морално способстват да се реализира неговият план. Едва ли е обичайно да оповестявам какви разноски е направила българската страна посредством бюджета на Министерството на културата, с цел да се преобрази изоставеният дом на Борис Христов в Рим и да се провеждат курсове на български стипендианти, които под негово управление усвояват италианското белканто. За плодотворната активност на Академията приказват и редица интернационалните мнения. Така да вземем за пример в записи на фамозни негови осъществявания, които се популяризират по света, немската музиковедка Лаура Земрау написа, че „ един от последните концерти на Маестро Христов се е състоял на 22 юни 1986 година точно в българската Академия по музика в Рим “.
Всеки самичък може да си отговори дали тогавашната българска власт е била неблагодарна към именития наследник на Отечеството. Ала не мога да не споделя с възприятие на отвращение, че след политическата смяна от есента на 1989 година новоизлюпени „ демократи “, които отричаха всичко основано през десетилетията на социализма, направиха няколко финансови проверки в Академията. Те откриха единствено едно „ нарушаване “: моето предписание, което бе в кръга на пълномощията ми, движимостите на фамилията да бъдат пренесени от Тоскана в Рим и да се построи прословутият асансьор в къщата.

Представям си какви разноски са направени за тези демонстративни екскурзии до Рим и с какво усещане е останал великият актьор, като е следил шетнята на ревизори, които не са имали безусловно никаква визия от музика и креативен развой. Хора като тях популяризират погрешни клюки, че „ комунистическият режим “ не го допускал до българска сцена. Струва ми се, че е неуместно да се обръща внимание на бръщолевенията на сходни люде.

Академията трябваше да продължи да развива благородна активност в интерес на българската просвета в цялостно сходство със замислите и плановете на Борис Христов и на Министерството на културата. Уви, това не стана... След неговата гибел шефовете небрежно се сменяха, активността на Академията затихна, започнаха кавги, последователно всичко замря. Може да се съжалява, че от това духовно българско средище във Вечния град живеят единствено положителните мемоари. Слава Богу, че фамозният актьор не доживя да види печалния завършек на едно дело, което осмисляше и одухотворяваше последните години от изключителния му креативен живот.

За благополучие, бащината му къща на ул. „ Цар Самуил “ № 43 в София, която Борис Христов също подари на българската страна, работи доста добре като музей и Музикален център „ Борис Христов “. Със средства на българската страна и на дарителския фонд „ 13 века България “ домът беше главно ремонтиран. Под управлението на директорката Елена Драгостинова там непрестанно се провеждат концерти, прожектират се филми за чудесния артист и за други фамозни актьори. Сигурен съм, че Борис Христов би се радвал да види, че и на българска земя, в двора, в който са минали щастливите му детски години, през днешния ден се обезсмъртява неговото име.

Маестро Борис Христов е споделял с мен, че желае да подари на Родината произведения от огромната си сбирка. Разказвал ми е, че пази в банкови сейфове скъпи творения на западноевропейски и съветски майстори, икони и други. „ Нека да разреша фамилния проблем и дружно ще преценим по какъв начин да направя и това подаяние “, споделяше той. Съжалявам, че желанието му не се реализира. Вероятно тези полезности през днешния ден са благосъстоятелност на близки на починалата му брачна половинка Франка. Той не съумя да остави за поколенията и тетрадката със стотици български национални песни от Македония, записани от неговия татко – родолюбивия преподавател Кирил Христов Совичанов, изселник от Битоля. След довеждане докрай на образованието си във Франция той се завръща в Родината, с цел да се посвети като преподавател на младото потомство. Героят от Балканската война е от тези българи, които мощно са скърбели за своята разграничена Родина. Маестрото ми е разказвал, че в края на живота си татко му извадил дебели училищен тетрадки и му ги връчил с думите: „ Борис, нямам какво друго да ти оставя. Това е моето завещание и моят завет – пази ги. “ Така са общували между тях татковци и синове, чийто живот е отдаден на Отечеството. Борис Христов тъгуваше за бащиния край. Споделял ми е, че яростно е отказал публична покана да претвори на Скопска сцена някакъв музикален облик на българския цар Самуил, разгласен за „ македонски цар “. „ Как не ги е позор!... Никога не съм желал да пътувам през Югославия. Все я прелитах със самолет… “
Мисля си и за друго.

Борис Христов потегля към върховете на музиката от софийския хор „ Гусла “. Не е ли тъжно, че активността на някои български хорове последователно заглъхва. Главната причина за това е, че държавната поддръжка и публичните грижи за културата внезапно понижиха. Знае се, че през втората половина на предишния век нямаше интернационален хоров фестивал, на който български представители да не получат най-високи оценки. През 1988 година „ Родина “ – Русе с диригент проф. Васил Арнаудов бе почетен със званието „ хор на света “. Да, нашите хорове бяха на най-високото европейско ниво. „ Гусла “, „ Кавал “, „ Христина Морфова “, Академичния хор, певчески сформира във Варна, Пловдив, Добрич, Шумен, Сливен и други, както и детските ни хорове завоюваха възторга на публиката и на експерти в страни с вековни музикални обичаи. Заслугата е на прославените диригенти професорите Георги Димитров, Васил Арнаудов, Георги Робев, Христо Недялков, Лилия Гюлева, Венета Вичева, на диригентите Асен Димитров, Захари Медникаров, Любомир Каролеев, Месру Мехмедов, Михаил Милков, Бончо Бочев, Марин Чонев, Любомир Митрополитски, Продан Проданов, Методи Григоров… Делото на ръководените от тях хорове е скъпо завладяване на българското изкуство.

Ние сме сънародници на фамозни артисти – Борис Христов, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Гена Димитрова, Анна Томова-Синтова, Райна Кабаиванска, Катя Попова, Юлия Винер, Александрина Милчева, Веселина Кацарова, Никола Николов, Асен Селимски, Стоян Попов и десетки други. Това окриля нашата вяра, че и в бъдните години България ще има принос в развиването на международното музикално изкуство. В края на този текст, който пиша с възприятие на надълбоко поклонение пред креативния героизъм на Маестро Борис Христов, си разрешавам да приложа редове от продължителната ни преписка.

„ Рим, 4.06.1983 година
До основния шеф господин Георги Йорданов
Председател на Комитета за просвета

Уважаеми господин Йорданов,
Световната грамофонна компания „ Еми Хис Мастърс Войс “ и „ Ла вокс де ла сон метр “ приготвят от Париж и Лондон западноевропейско и международно издание на „ Доместная литургия “ от Гречанинов, която преди три години записахме с Ваше подпомагане в София с капелния хор „ Александър Невски “.
Поради значимостта на това музикално свето събитие шефовете от Париж молят моето подпомагане и това на „ Балкантон “, което и аз апелирам.
– – – – –
Можете ли да раздвижите от София този механизъм, с цел да се доближи резултатът, изключително значим за превъзходната агитация на българския дух.

Сърдечни поздрави, Борис Христов “

„ 21 май 1984 година, София
До н.а. Борис Христов
Рим, Италия

Уважаеми Маестро Борис Христов,
От името на българската културна общност и на Комитета за просвета Ви приветствам най-сърдечно по случай Вашата 70-годишнина и награждаването Ви с високото държавно отличие – медал „ Народна република България “ – първа степен.
– – – – –
Софийските записи в храм-паметника „ Александър Невски “ на старинни български и съветски песнопения се употребяват с изключителна известност у нас и в чужбина. Вдъхновеното Ви осъществяване на „ Многая лета “ с апотеоза на камбаните на „ Александър Невски “ отеква в сърцата на милиони българи, будейки най-чисти патриотични усеща. С особена благодарност оценяваме благородния Ви патриотичен жест – огромното подаяние, което направихте в името на българската просвета и на нейния нескончаем напредък.
ЗА МНОГАЯ ЛЕТА!
Искрено Ваш, Георги Йорданов “

„ София, Тържествена зала на Министерския съвет на Народна република България
4 юли 1985 година

Уважаеми Маестро господин Борис Христов,
С възприятие на наслада извършвам поръчението на Държавния съвет на HP България да Ви връча високото отличие – медал „ Народна република България “ – първа степен. Щастлив съм по този случай да изразя нашата респект и почитание, удивлението ни пред големия Ви гений, възторга ни от забележителната персона на артиста, на актьора, на хуманиста, на именития българин – националния актьор Борис Христов.
Във Ваше лице приветстваме предания наследник на Родината, който в никакъв случай не е забравял своя бездънен български корен, изповядвайки: „ Всичко, което правя като човек и актьор, е отдадено на България “.
– – – – –
Нашата общност високо цени благородните Ви жестове на донор, които разкриват душевната благотворителност и неподправеното родолюбие на световноизвестния актьор.
Бъдете ни жизнен и здрав още дълги години! От все сърце и душа – честито!
Георги Йорданов “

„ Рим, 25 юли 1985 година

Уважаеми господин Йорданов,
Искрено благодаря за сърдечния банкет, който ми оказахте по време на преди малко приключеното мое престояване в родна България.
Благодаря за дадената ми премия и за топлите Ваши слова, които по единствено себе си бяха към този момент истинна премия.
Благодаря тоже, че посредством Вашите сътрудници ме улеснихте да видя част от Отечеството, която още не познавах...
– – – – –
Предайте моите привети на госпожа Йорданова и от името на моята брачна половинка.
Сърдечно, Борис Христов “

„ Рим, 15 юни 1985 година

Уважаеми господин Йорданов,
По време на моето тазгодишно пролетно престояване в София съумях с господин Божерянов от „ Балкантон “ да прослушам още веднъж и надлежно поправя зарегистрираните към този момент песни от Александър Гречанинов и осъществя окончателния живописен техен порядък... Моля Ви да се намесите в тази ситуация за по-спешното издание на тези дълго чакани пластинки, тъй като след тях се чака излизането на две нови серии. Бих желал да получа и от господин Тъпков обещаните проекти и обяснения по градежа на родния мой дом в София, който беше към този момент много напреднал. Години идват зад години и нещата не би трябвало да застояват и умират.
– – – – –
Сърдечни поздрави и на Вашата брачна половинка.
Ваш, Борис Христов “

Препоръчано писмо, Коледа, 1985-а
„ До Главния шеф
Председател Георги Йорданов
Комитет за просвета София

Драгий господин Йорданов,
Преди всичко желая да пожелая най-сърдечно и от името на моята брачна половинка една щастлива и здравеносна 1986-а година Вам и на госпожа Йорданова. Възползвам се от това щастливо съвпадане, с цел да ви опиша някои неща, които претърпях след завръщането ми от родна България.
– – – – –
Най-сетне през май академията ще бъде тържествено открита.
Г-н председателю, в течение на епохи през Италия минава най-хубавото от международния музикален свят. Онова, което ще направи най-силно усещане, е нашата национална характеристичност:
Блестящият а шапка български хор „ Светослав Обретенов “ (без съмнение) най-хубавият в света; и
Един типично национално танцуващ отбор с нашите очарователни национални носии;
И двете могат да се провеждат в парка на академията след едно отсегашно положително градинарство.
Ще обсъдим с Вас и проекта за уредбата на софийската постройка (ул. „ Цар Самуил “) и дадем основата с артистичната школа на нови сили, които ще водят война срещу този свят, доминиран от свирепост и интриги.
– – – – –
Ще Ви бъда благодарен, в случай че с Новата година съумеете с Вашата персонална заинтригуваност да реализирате и това дело.
Ваш, Борис Христов “

„ София, 22 юни 1986 година
До н.а. Борис Христов
Рим, Италия

Уважаеми Маестро Борис Христов,
С откровена наслада и удовлетворение се обръщам към Вас, с цел да изразя дълбоката признателност на управлението на Комитета за просвета на HP България, на цялата наша културна общност, на многочислените фенове на Вашето огромно изкуство за неоценимия подарък, който поднасяте на свидното ни Отечество. Реконструиран и освежен, домът, който ще носи ренесансовото име „ Академия за изкуство и просвета “, ще дава прелестни условия за работа и творчество.
– – – – –
Моля да приемете нашите най-хубави пожелания за дълголетно здраве и креативно благоденствие.
Нека в бъдните години откриващата се през днешния ден българска Академия във Вечния град да бъде гостолюбив хазаин на нови щастливи срещи с изкуството.
Винаги Ваш, Георги Йорданов “

И тъй наречените, и т.н…

28 - 30 юни 2014 година