„От първия миг, в който видях дядо ти, знаех, че

„ От първия момент, в който видях дядо ти, знаех, че това е човекът”.

Това споделяше прабаба ми, постоянно щом заговорехме за това по какъв начин са се срещнали с дядо, а в очите ѝ грееше пламък. Такъв пламък се разпалваше, единствено когато го загатваше.

„ Запознахме се през 1943 година, още бяхме във война. Тогава бях на 14 година, а дядо ти на 17 година По време на бомбардировките над София цялото село се криеше в единственото бомбоубежище. Който не пристигнеше в точния момент, трябваше да разчита на мазето в личната си къща”.

„ Страшно беше. Вкъщи бяхме шест деца, татко ни отиде на война, а майка ни сама трябваше да се грижи за цялата къща. Аз, като едно от най-големите деца, бях втора майка на братята и сестрите ми”.
Защото слънцето е на всички места, освен на плажа през лятото На фокус
„ Бяха небогати времена, нямаше даже какво да се яде. Спомням си по какъв начин имаше дни, когато единственото, което имахме останало у дома, бяха буркани с люти чушки. И това ядяхме, едвам не умрем от глад”.

Баба постоянно разказваше тази история, когато по празници се събирахме нейните деца, внуци и правнуци. Говореше с насълзени очи и се радваше, че този път има храна на масата, огромна част от която плод на личния ѝ труд.

Кожата по дланите ѝ беше напукана от непрестанната работа в градината. Не носеше рокли, нито се гримираше като елегантните дами от града. Но постоянно на фамилни празненства носеше обичаните си сапфирени обици, които дядо ѝ беше подарил доста от дълго време.

„ Тогава се запознахме. Беше късна есен, ноември месец. Минаваха около къщите да оповестят за офанзивата. Спомням си по какъв начин една голяма навалица от хора се втурна към бомбоубежището. Беше огромна блъсканица и вътре се събрахме доста хора”.

Личен списък

„ Дядо ти беше покрай мен. Направи ми усещане, тъй като не го бях виждала преди в селото. Впоследствие разбрах от едно момиче, което живееше в прилежащата до нас къща, че не се появявал постоянно тук. Със фамилията му живееха в гората, на хълма над селото. Спомням си първия път, като ме заведе там. Виждаше се цяла София, по този начин като че ли си се качил на някой самолет”.

„ Тогава го видях за пръв път. Висок, строен и хубав юноша, който обаче гледаше доста строго. И до момента в който всички си говореха, той стоеше със скръстени ръце, облегнал се на една от стените, със затворени очи и мислеше нещо”.

„ Когато заплахата мина, всички започнаха да се прибират по домовете си. По пътя към у дома съседското момиче ме попита дали ще дойда на седянката у тях довечера. Съгласих се, а вътрешно някак се надявах и дядо ти да е там”.

Тук постоянно следваше продължителна пауза, по време на която всички внуци умолявахме баба да довърши описа си. Тя обаче запазваше една смирена тишина и затваряше очи, спомняйки си този ден, когато една обич се е родила по време на война.

„ Дядо ти беше там”, сподели баба, когато за пръв път ми описа тази история. Тогава бях на осем и ме бяха оставили да заставам при нея по време на лятната почивка.

„ Не сме си говорили. Само се запознахме. Тогава момчетата си вършеха тяхната работа, а ние – нашата. Седяхме, плетяхме, пеехме песни, месехме питки. Момчетата обсъждаха други тематики – политика, войната, оръжия”.

„ На тази седянка чух дядо ти за пръв път да свири на гайда. Личеше си, че има гений. Той свиреше, а ние танцувахме. И по този начин цяла вечер”.

Прадядо в действителност имаше огромна пристрастеност към българската национална музика. Свиреше на гайда, гъдулка и дудук, а и умееше да играе национални танци. Винаги обичаше да приказва за България. И го правеше с обич и трогване в погледа.

„ Прибрах се у дома, а всички към този момент си бяха легнали. Така беше тогава. Спяхме в една стая, на пода, върху дървено скеле, покрито с вълна, едвам не е напълно твърдо”.

„ Бързо се скрих под чергата и затворих очи. Майка ми ме погледна с ъгълчето на едното си око, само че не сподели нищо. Спомням си, че дълго не съумях да заспя. Мислех си за идващия път, в който ще видя дядо ти”.

„ Той стартира да слиза все по-често в селото. Дори и през зимата, когато преспи затрупваха планинските пътища. Рядко се случваше да си приказваме. Виждахме се по седенки, а си говорехме единствено с очи”.

„ Веднъж, някъде година, откакто се запознахме, дядо ти се хвана за мен, до момента в който извивахме хоро, и ми сподели, че щял да ме чака. Нищо повече. Само това. Но аз го запомних”.

„ През 1945г., откакто свърши войната, той съблюдава обещанието си. Баща ми се върна у дома и когато разбра, че дядо ти желае да ме вземе за жена, се възпротиви. Бях на 16г., а дядо ти – правнук на емигранти от Македония”.

Историята за бягството на дядовците на прародител съм чувала от самия него. Било е още по времето, когато страната ни е била в границите на Османската империя. А дядовците, трима братя, са избягали някъде от днешната територия на Северна Македония, и се заселили в горите на Витоша.

„ Баща ми беше безапелационен, нямаше да ме даде. А майка ми не беше съгласна, само че не искаше да му се противи”.

„ С дядо ти измислихме проект като от филмите, които гледате през днешния ден. След една от седенките, на които присъствахме, не се прибрах у дома, а потеглих с него”.

Винаги се удивявах, когато слушах този роман. Моята остаряла, сломена от труд и смирена баба, която в миналото е била младо момиче с непокорен дух.

Момиче, което в това към момента патриархално време, е избягало от вкъщи в името на своята обич, която носеше до края в сърцето си. Любов, която съобщи и на всички нас, които останахме след нея.

Автор: Ванеса Николова