От незапомнени времена на втория ден от Възкресението жителите на

От незапомнени времена на втория ден от Възкресението жителите на видинските села Бойница, Гъмзово, Градец, Раброво се хващат на така наречен поменално хоро, с цел да почетат умрелите от предишния Великден насам, само че и с цел да усетят духа на своите мъртъвци. Около средновековния скален манастир в местността Алботин те извършват обреден танц, вярвайки, че на всеки, преселил се във вечността, би трябвало да бъде “раздадено” хоро.
Това е обред, който се прави в така наречен Златен рог към Видин – селата по река Дунав, в които хората обикалят с портретите на своите близки, напуснали ги през годината, споделя пред журналистът и режисьор Стефан Джамбазов, снимал дружно със сина си Давид документалния филм „ Хорото на мъртвите”.
„ Тогава се играят мудни хорà и роднините на умрелите подаряват съселяните си с великденски яйца, облекла, храна, вино. Но поменът им не е с рев, защото се счита, че отишлите си от този свят също участват на празника и на този ден светът на живите и мъртвите се свързва. Те даже слагат фотосите на умрелите на прозорците на къщите си, с цел да гледат на открито “, прибавя той.
Поменалните хорà се асоциират с антични практики и се играят с мудна стъпка назад на часовниковата стрелка. Легендата за тях води при тракийските племена, които погребвали мъртъвците си с песни и забавление, и евентуално първи основали обичая за „ раздаването” на хоро. Защото, става известно, от край време хората си показват задгробния живот сходен на земното си съществуване. Традицията битува най-много във влашките села, а власите са известни с почитта си към отвъдното. За тях няма ясно изразена граница сред двата свята, споделя във кино лентата етнографката Десислава Божидарова.
Не инцидентно власите назовават себе си романизирани траки, по тази причина и имат вяра в задгробния живот и изпращат умрелия с най-ценните му движимости, от време на време даже с тв приемник. Някои от тях пък извършват ритуала приживе – събират близки на трапезата, попът я опява, и всички, без основния “герой”, ядат и пият. Други пък издигат надгробния си монумент, до момента в който към момента са на този свят.
„ За страдание, ритуалът от ден на ден изчезва, тъй като локалните управляващи не го поддържат, видинският край продължава да се обезлюдява, а и хората не се интересуват толкоз “, споделя Стефан Джамбазов.
„ Докато едно време традицията е била доста публикувана и на Алботинския манастир до Хайдук чешма среща са си давали доста родове. На първия ден от Великден те са правили ритуала в селата си, а на втория са се събирали, с цел да “даряват” хорàта, и е ставало като събор. През последните години обаче поменалните танци биват сменени от самодейни изяви, които нямат нищо общо с традицията. Така си отива и тази оживяла през годините връзка сред живота и гибелта, сред днешния и предишния свят, сред небето и земята – тази антична, философска, езическа, само че и обвързвана с християнството традиция, съгласно която на Възкресение, мъртвите и живите се събират и потеглят дружно “, споделя той.
И въпреки нехайството и отрицанието ни да отнасят и последните, наследени от древността обичаи, до момента в който по видинските земи крачи един-единствен жив очевидец, той все по този начин ще изповядва споделеното във кино лентата: „ В нашия край живеем повече за мъртвите, при нас всеки празник за тях го вършим. И вместо да се радваме, че в този момент е Великден и че Христос е възкръснал, ние играем хоро за умрелите. Ние обръщаме другата страна и отиваме на хорото – танцуваме и плачем “.