Земо Сванети – сърцето на Кавказ
От Хацвали се виждат най-високите върхове
Това е от тези мигове в живота, когато сърцето се разтуптява, свива се в стомаха ти и не знаеш накъде ще го подкара адреналинът – през гърлото или през различния път. Мигове, в които разбираш, че хубостта убива, стига да подцениш битовизма на личния си живот.
Земо Сванети или Горна Сванетия е онази част от Грузия, за която времето е спряло. Само до преди началото на 21-и век, това място е било на практика затворено за света. 140 километра от Зугдиди (столицата на Мегрелия) до Местия – столицата на региона, се изминават сред 3 и 4 часа, според от метеорологията. Колкото повече се навлиза в сърцето на Кавказ, толкоз повече върховете се издигат, а скатовете към пътя стават все по-стръмни.
Когато вали дъжд или се топи снегът няма просто свлачища, планината се мести. Няма каменопади, а реки от тиня и скали. И това е през днешния ден, когато има естествен път и на практика свободен достъп до сърцето на великата планина. Преди това тук влизането е било като в разказ на Стругацки, в който времето се изкривява, стопира, а животът може и да изчезне.
Днес има хотели, има заведения за хранене, има летище и развиват ски курорт, само че времето продължава да бъде опит в трактовките на Айнщайн за относителността. И доста красиво. Величествено до бездихание.
Така измамен от вътрешната си лирика, потеглям след фотографията, която считам за съвършена. През нощта валя доста дъжд и когато ненадейно се появи слънце, скатът северно от Местия изглеждаше прелестна палитра – синьо, облачно, снежно, пролетно зелено, разорано кяфяво. И тези величествени каменни кули, които са строени през времената, когато българите са стягали въстанието на Асеневци.
Един съвет от мен. Никога рано заран не вървете по стръмна кална пътека в Местия, миришеща на тор и съпроводена от двете страни с височки огради. Така най-лесно може да се изпита любовта на Бог към човек.
Кадър след кадър, стъпка след стъпка към великата фотография (доста посредствена в действителност) и ето ме в клопката. Аз последвам фотографията, а нещо мрачно иде след мен. Нагоре е стръмно, а обратно черен бик. Не го виждаш. Усещаш го зад тила си, а когато се обърнеш към него, куражът ти към този момент е изтичал на горе по пътеката.
Застинал е водачът на стадото при започване на пътека, а зад него припират още две бичета – по двеста-триста кила едното. Той ме гледа втренчено и нещо преценява. Чуди ми се най-вероятно, тъй като от горната страна на всичко съм и с алено яке. Знам, че говедата не разпознават аленото като цвят, само че от кое място да съм сигурен. Спомням си, че на коридата в Мадрид биковете налитаха на аленото, а си припомням и какво се случи с един матадор, който подцени говедото. Много го болеше. Беше целият в кръв, само че за разлика от мен беше млад и упорит. В края на борбата му подариха топките на бика – след бурно размахване на бели кърпички. Ако имах бяла забрадка – щях и аз да я размахам, само че нe за успех, а с цел да се отърва от участта бикът да си направи гуляй с шашлик от бели момици. ”
Да побягна нагоре – не става, до момента в който направя пет крачки, не е ясно какво първо иска ми се случи в този размножителен сезон. Да потегли надолу си е чиста експанзия, а и няма по какъв начин да се разминем. Е, размина се, тъй като когато човек го е боязън, намира сили да прескочи ограда.
В долината на река Мулахура животните са щастливи – имат всичко и най-много свободата да вървят, където си пожелаят. След епохи на родова говежда памет, даже вълците ги познават поименно и не ги атакуват. Вечер се прибират по домовете и по този начин е и зиме, и лете. От тях идва и гощавката вечер в уютните кръчми – солгуни, шишлици, хачапури, оджахури.
Горна Сванетия е района, който най-късно е приел християнството от цяла Грузия – някъде по времето на българското покръстване. Още от времената на Давид Строителя и Царица Тамара това място е било съкровищницата на Грузия. Наближат ли непознати орди, надвиснат ли черни облаци, имането на царството се складира тук. На кой гавазин да му хрумне, че в тази велика кавказка пустиня има живот. Сванци са известни със своите каменни кули. Приблизително са високи към 25 метра. Още с навлизането в долината те поразяват със симетрията, хармонията, в която са подредени. Като войници-великани на пост. Някога са били свързвани с подемни тунели и локалните били постоянно подготвени за пердах. Няма сведения обаче някой даже да се е опитвал през последните хиляда години да завладява долината. Би било безсмислена загуба на време и живот. Да тръгнеш да се биеш със сванците е все едно да застанеш на пътеката на бик.
Но това не прави локалните мирни хора. Докато чакали да пристигна зложелател извън, в тази среда, където можеш да умреш от хубост и досада, са възниквали съществени, вековни родови междуособици. Можем да ги съпоставим с албанците от Тропоя или сицилианците. Вендетите са били нещо обикновено тук, както и кражбата на моми. Ами по този начин е то, като пуснеш кравите и изпиеш една чача, какво друго да правиш с изключение на да се биеш и да крадеш невести. Това обаче е минало, тъй като в този момент туризмът набира мощ и няма време за досада.
Само преди години над Местия бе издигнат следващия ски-курорт в Грузия – Хацвали. Струва си да се качи човек, даже и да не кара ски. Прочутото кафене на горната станция на лифта дава феноменална панорама. Оттам могат да се видят всички най-високи върхове на Кавказ – От Елбрус и Ушба на северозапад, до Шхара, Джанги-Тау и цялата Безенгийска стена. А в далечината се подава и Казбеги.
Тези върхове са най-главната причина човек да пристигна тук – най-красивата и величествена част от Кавказ. За препоръчване е маршрутът от Местия до най-високото село, непрекъснато населявано в Европа – Ушгули. Разстоянието е към 45 километра и в случай че първите 10 от тях се изминават релативно бързо, за останалите трябват сред 2 и 3 часа в хубаво време. Обикновена кола тук не може да мине – наложително е високо пристъпен автомобил, само че даже и да имат, туристите рядко се наемат да тръгнат сами. Клопките са на всички места, а една неточност може да приключи в пропастта. Особено след дъжд, летящите по скатове каменни парчета могат да бъдат смъртоносна заплаха.
Малко преди Ушгули пътят се изкачва на близо 2000 м. а хребетите в близост са стръмни и високи над 3000 метра. Когато се търкулне един камък, стопира единствено в случай че е уцелил нещо по пътя си. Усещането е неприятно, когато чуеш свистящия тон като от прелитащ снаряд.
Ушгули е общ брой от четири махали, като най-високо над тях се извисява манастира Ламария (Света Богородица), издигнат някъде сред ХI и XII век. Намира се на близо 2400 м. н.в.
Долината приключва или стартира – въпрос на позиция – с най-внушителната алпийска стена в Европа – Безенги. Тя е било от десетина върха, шест от които са 5-хилядници, а останалите са над 4 хиляди метра. Много рядко алпинисти провокират планината. Да се направи траверс през цялата стена лишава сред една и две седмици. Времето се трансформира непрекъснато, свирепи ветрове се появяват за минути, а лавините са единственото нещо, което се движи в региона.
Цялата мистичност на Сванетия обаче се заключава в един връх – Ушба (4710 м.). Той даже не е измежду най-високите в Кавказ, само че е един от най-зрелищните и сложни за катерене в Европа. Само няколко българи са успявали да го изкачат, като първи на него стъпва Христо Проданов през 1970 година До подножието му може да се стигне доста елементарно, тъй като има прекрасен асфалтов път до последното допустимо село – Мазери. Големият проблем с Ушба е, че е в личен свят. Може в цялостен Кавказ да е слънчево и единствено горната част на върха да е потопен в мъгла. Мистика.
Вечерите в Местия си костват. Има няколко ресторантчета, които знаят по какъв начин да обслужват клиенти, другите са на равнището на ранния Балкантурист – чакат повече, в сравнение с дават. Та в тия, в които си коства, или като “Лайла ” са били на Запад и знаят по какъв начин се сервира и обслужва, или са такива като кръчмата до хотелчето Нино, където идват и локалните хора. Точно там, когато има посетители или е петък вечер, пее група от четири момчета. Песните на сванците са доста по-стари от християнството тук и са нормално за подвизи, обич или прослава на планинските божества. Първо езическите кумири, а сетне и христовата религия са пазили сванците от злото – било то свирепи стихии, тежки зими, подли нашественици, било то диви зверове, пък било то и бик на пътеката. За останалото си имат песни и чача.
Това е от тези мигове в живота, когато сърцето се разтуптява, свива се в стомаха ти и не знаеш накъде ще го подкара адреналинът – през гърлото или през различния път. Мигове, в които разбираш, че хубостта убива, стига да подцениш битовизма на личния си живот.
Земо Сванети или Горна Сванетия е онази част от Грузия, за която времето е спряло. Само до преди началото на 21-и век, това място е било на практика затворено за света. 140 километра от Зугдиди (столицата на Мегрелия) до Местия – столицата на региона, се изминават сред 3 и 4 часа, според от метеорологията. Колкото повече се навлиза в сърцето на Кавказ, толкоз повече върховете се издигат, а скатовете към пътя стават все по-стръмни.
Когато вали дъжд или се топи снегът няма просто свлачища, планината се мести. Няма каменопади, а реки от тиня и скали. И това е през днешния ден, когато има естествен път и на практика свободен достъп до сърцето на великата планина. Преди това тук влизането е било като в разказ на Стругацки, в който времето се изкривява, стопира, а животът може и да изчезне.
Днес има хотели, има заведения за хранене, има летище и развиват ски курорт, само че времето продължава да бъде опит в трактовките на Айнщайн за относителността. И доста красиво. Величествено до бездихание.
Така измамен от вътрешната си лирика, потеглям след фотографията, която считам за съвършена. През нощта валя доста дъжд и когато ненадейно се появи слънце, скатът северно от Местия изглеждаше прелестна палитра – синьо, облачно, снежно, пролетно зелено, разорано кяфяво. И тези величествени каменни кули, които са строени през времената, когато българите са стягали въстанието на Асеневци.
Един съвет от мен. Никога рано заран не вървете по стръмна кална пътека в Местия, миришеща на тор и съпроводена от двете страни с височки огради. Така най-лесно може да се изпита любовта на Бог към човек.
Кадър след кадър, стъпка след стъпка към великата фотография (доста посредствена в действителност) и ето ме в клопката. Аз последвам фотографията, а нещо мрачно иде след мен. Нагоре е стръмно, а обратно черен бик. Не го виждаш. Усещаш го зад тила си, а когато се обърнеш към него, куражът ти към този момент е изтичал на горе по пътеката.
Застинал е водачът на стадото при започване на пътека, а зад него припират още две бичета – по двеста-триста кила едното. Той ме гледа втренчено и нещо преценява. Чуди ми се най-вероятно, тъй като от горната страна на всичко съм и с алено яке. Знам, че говедата не разпознават аленото като цвят, само че от кое място да съм сигурен. Спомням си, че на коридата в Мадрид биковете налитаха на аленото, а си припомням и какво се случи с един матадор, който подцени говедото. Много го болеше. Беше целият в кръв, само че за разлика от мен беше млад и упорит. В края на борбата му подариха топките на бика – след бурно размахване на бели кърпички. Ако имах бяла забрадка – щях и аз да я размахам, само че нe за успех, а с цел да се отърва от участта бикът да си направи гуляй с шашлик от бели момици. ”
Да побягна нагоре – не става, до момента в който направя пет крачки, не е ясно какво първо иска ми се случи в този размножителен сезон. Да потегли надолу си е чиста експанзия, а и няма по какъв начин да се разминем. Е, размина се, тъй като когато човек го е боязън, намира сили да прескочи ограда.
В долината на река Мулахура животните са щастливи – имат всичко и най-много свободата да вървят, където си пожелаят. След епохи на родова говежда памет, даже вълците ги познават поименно и не ги атакуват. Вечер се прибират по домовете и по този начин е и зиме, и лете. От тях идва и гощавката вечер в уютните кръчми – солгуни, шишлици, хачапури, оджахури.
Горна Сванетия е района, който най-късно е приел християнството от цяла Грузия – някъде по времето на българското покръстване. Още от времената на Давид Строителя и Царица Тамара това място е било съкровищницата на Грузия. Наближат ли непознати орди, надвиснат ли черни облаци, имането на царството се складира тук. На кой гавазин да му хрумне, че в тази велика кавказка пустиня има живот. Сванци са известни със своите каменни кули. Приблизително са високи към 25 метра. Още с навлизането в долината те поразяват със симетрията, хармонията, в която са подредени. Като войници-великани на пост. Някога са били свързвани с подемни тунели и локалните били постоянно подготвени за пердах. Няма сведения обаче някой даже да се е опитвал през последните хиляда години да завладява долината. Би било безсмислена загуба на време и живот. Да тръгнеш да се биеш със сванците е все едно да застанеш на пътеката на бик.
Но това не прави локалните мирни хора. Докато чакали да пристигна зложелател извън, в тази среда, където можеш да умреш от хубост и досада, са възниквали съществени, вековни родови междуособици. Можем да ги съпоставим с албанците от Тропоя или сицилианците. Вендетите са били нещо обикновено тук, както и кражбата на моми. Ами по този начин е то, като пуснеш кравите и изпиеш една чача, какво друго да правиш с изключение на да се биеш и да крадеш невести. Това обаче е минало, тъй като в този момент туризмът набира мощ и няма време за досада.
Само преди години над Местия бе издигнат следващия ски-курорт в Грузия – Хацвали. Струва си да се качи човек, даже и да не кара ски. Прочутото кафене на горната станция на лифта дава феноменална панорама. Оттам могат да се видят всички най-високи върхове на Кавказ – От Елбрус и Ушба на северозапад, до Шхара, Джанги-Тау и цялата Безенгийска стена. А в далечината се подава и Казбеги.
Тези върхове са най-главната причина човек да пристигна тук – най-красивата и величествена част от Кавказ. За препоръчване е маршрутът от Местия до най-високото село, непрекъснато населявано в Европа – Ушгули. Разстоянието е към 45 километра и в случай че първите 10 от тях се изминават релативно бързо, за останалите трябват сред 2 и 3 часа в хубаво време. Обикновена кола тук не може да мине – наложително е високо пристъпен автомобил, само че даже и да имат, туристите рядко се наемат да тръгнат сами. Клопките са на всички места, а една неточност може да приключи в пропастта. Особено след дъжд, летящите по скатове каменни парчета могат да бъдат смъртоносна заплаха.
Малко преди Ушгули пътят се изкачва на близо 2000 м. а хребетите в близост са стръмни и високи над 3000 метра. Когато се търкулне един камък, стопира единствено в случай че е уцелил нещо по пътя си. Усещането е неприятно, когато чуеш свистящия тон като от прелитащ снаряд.
Ушгули е общ брой от четири махали, като най-високо над тях се извисява манастира Ламария (Света Богородица), издигнат някъде сред ХI и XII век. Намира се на близо 2400 м. н.в.
Долината приключва или стартира – въпрос на позиция – с най-внушителната алпийска стена в Европа – Безенги. Тя е било от десетина върха, шест от които са 5-хилядници, а останалите са над 4 хиляди метра. Много рядко алпинисти провокират планината. Да се направи траверс през цялата стена лишава сред една и две седмици. Времето се трансформира непрекъснато, свирепи ветрове се появяват за минути, а лавините са единственото нещо, което се движи в региона.
Цялата мистичност на Сванетия обаче се заключава в един връх – Ушба (4710 м.). Той даже не е измежду най-високите в Кавказ, само че е един от най-зрелищните и сложни за катерене в Европа. Само няколко българи са успявали да го изкачат, като първи на него стъпва Христо Проданов през 1970 година До подножието му може да се стигне доста елементарно, тъй като има прекрасен асфалтов път до последното допустимо село – Мазери. Големият проблем с Ушба е, че е в личен свят. Може в цялостен Кавказ да е слънчево и единствено горната част на върха да е потопен в мъгла. Мистика.
Вечерите в Местия си костват. Има няколко ресторантчета, които знаят по какъв начин да обслужват клиенти, другите са на равнището на ранния Балкантурист – чакат повече, в сравнение с дават. Та в тия, в които си коства, или като “Лайла ” са били на Запад и знаят по какъв начин се сервира и обслужва, или са такива като кръчмата до хотелчето Нино, където идват и локалните хора. Точно там, когато има посетители или е петък вечер, пее група от четири момчета. Песните на сванците са доста по-стари от християнството тук и са нормално за подвизи, обич или прослава на планинските божества. Първо езическите кумири, а сетне и христовата религия са пазили сванците от злото – било то свирепи стихии, тежки зими, подли нашественици, било то диви зверове, пък било то и бик на пътеката. За останалото си имат песни и чача.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ