От древността образът на жената се свързва с този на

От древността обликът на дамата се свързва с този на живота, тъй като точно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред дамата е била поставяна в избрани граници, които да я държат надалеч от властта, образованието или бойното поле, което не е място за „ нежни “ създания.

И множеството от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, само че не всички. Историята познава не една и две дами, решили да потвърдят, че имат качества наедно с мъжете, било то в преодоляването на бойни техники или в откриването на комплицирани математически формули.

В поредност от текстове ще ви представим едни от най-интересните дами в историята. Ще се уверите, че безусловно през всички епохи има образци за дами, които са били същински bad ass машини.

В покрайнините на Калофер, кацнал на ската над река Тунджа е ситуиран красивият девически манастир „ Въведение Богородично “, Основан през XVIII в. от рилския духовник Доротей, манастирът е очевидец на бурната история на града и целия подбалкански район. В самия завършек на XVIII в., светата обител е изпепелена от кърджалийски банди, минали през региона. Макар и разорени в тежките времена, калоферци съумяват да съберат пари и през 1819 година възвръщат обителта. Новоизграденият манастир бързо се трансформира в културен център на региона и скоро монахините построяват девическо духовно учебно заведение, в което стартират да се образоват.

Впоследствие, през 1862 година, благодарение на Найден Геров, манастирът е уголемен и освежен. По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878) постройката му е изпепелена от османските войски, само че още веднъж е построен и се трансформира в духовно средище за Калофер. За всички тези бурни години, през манастира минават голям брой послушници и божии служителки, само че едно нежно име остава в летописите на светата обител заради значимата си роля за българското обучение, това е името на Анастасия Димитрова.

Когато се приказва за бурното развиване на просветата през Възраждането постоянно се сещаме за персони като Софроний Врачански, Райно Попович, Ботьо Петков и Васил Априлов. В тези времена обаче, възможностите за обучение на мъжете и дамите напълно не са равнопоставени, а консервативното българско общество не бърза да даде повече познание в ръцете на дамите. Именно в тази спорна и динамчна ера, Анастасия Димитрова се трансформира в пионер на женското светско обучение, проправяйки път нацяло едно потомство дами, които ще преобразят вечно българското просветно дело.

Анастасия Димитрова е родена в град Плевен на 12 май  1815 година Семейството й е оскъдно, само че работливо. Баща й Димитър е ковач, а майка й Цвета работи като прислужница в дома на врачанския митрополит Агапий. Самият Агапий е спорна персона – труженик за българското обучение, само че и много тираничен в метода си свещеник, който желае да управлява всички аспекти на културния и набожен живот в своята епархия и не търпи опитите на българските всемирски общини за интервенция в църковните и просветните каузи.

Въпреки това, приносът на Агапий за разпространяване на учебното дело в Северозападна България не може да бъде непризнат. Оказва се обаче, че за дребната Анастасия Димитрова и нейното семейство един различен член на агапиевото домакинство изиграва не по-малко значима роля. Това е майката на духовника – Евгения, наричана уважително в епархията – кира Даскала Богоозарената. Тя се впечатлява от младото, будно момиче и взема Анастасия под персоналната си настойчивост, давайки й първия набор от всемирски познания.

След гибелта на Евгения, Агапий, следвайки нейната последна заръка, изпраща Анастасия в Калофер, където в манастира „ Въведение Богородично “ към този момент се е утвърдила локалната девическа духовна школа. В продължение на три години сред 1836 и 1839 година, Анастасия усвоява всички познания, които монахините могат да й предадат. Помощта от Агапий обаче не завършва дотук.

Врачанският свещеник урежда Анастасия да продължи образованието си при фамозния преподавател Райно Попович – един от пионерите на взаимното обучение по българските земи и наставник нацяло потомство фамозни даскали и възрожденци. Освен него, в преподаването се включва и неговия ученик- Ботьо Петков, който също способства за построяването на уменията и познанията на Анастасия Димитрова по време на пребиваването й в Калофер. В хода на образованието си, тя усвоява история, география, аритметика, както и богослужебните дисциплини, а с изключение на родния си български, научава и отличен гръцки.

Обучението при Попович затвърждава желанието на Анастасия да се осъществя като възпитател и да придвижи към този момент солидните си познания към идващото потомство. Следвайки образеца на своята благодетелка Евгения, Анастасия желае да даде познание и на девойките, които до тогава са подценявани в тази сфера. Следвайки волята на своята майка, Агапий се намесва още веднъж и обезпечава средства, за  да може Анастасия да открие първото в българските земи светско девическо учебно заведение. Това се случва в родния й Плевен през октомври 1841 година (б.а. срещат се и сведения за 1839 или 1840 година, само че последните проучвания показват 1841 година като най-достоверна).

За седалище на учебното заведение е избрана една килия към църквата „ Св. Николай “ в Плевен. Също както всички възпитаници в онази ера, първите двадесетина възпитанички на даскал Димитрова стартират да учат писмеността и числата, употребявайки първо сандъчета с пясък, а след това и намазани с восък глинени дъсчици, по които пишат с калеми.  За да подкрепят учебното заведение, локалното население събира средства за поддръжка и възобновяване на килийното помещение, и обезпечаване на дърва за огрев. От своя страна църковното настоятелство се наема да заплаща таксата на по-бедните деца, с цел да могат да получат най-малко базова просветеност.

Училището бързо се снабдява със популярност оттатък рамките на Плевен, привличайки нови ученички от всички краища на Мизия. Използвайки взаимоучителната метода, Анастасия Димитрова стартира да възпитава първите генерации от образовани млади българки. Немалка част от тях потеглят по стъпките й. Цвета Кръстенякова приключва учебното заведение и още след връщането си във родната Враца основава локално девическо учебно заведение, в което скоро се образоват над 130 девойки.

След учебното заведение във Враца, сходни са открити в Ловеч и Свищов, а по-късно и по всички краища на българските земи. Държани настрани от науката, българките жадно възприемат новите познания и се стремят оптимално бързо да запълнят празнотата сред мъжкото и девическото обучение. След 12 години отпред на девическото учебно заведение в Плевен, Анастасия краткотрайно прекъсва своята кариера, откакто се дами за съумял локален доктор.

Съдбата й е отредила да не се радва дълго на фамилния живот. Скоро след сватбата брачният партньор й умира, като в наследство й оставя част от медицинските си знания. Анастасия още веднъж се връща към преподаването, отваряйки дребна школа в частния си дом, обучавайки по десетина девойки. Успоредно с това употребява наученото от мъжа си с цел да оказва обикновена лекарска помощ. Тя поставя огромни старания да просвети съгражданите си за изгодите от прецизните хигиенични привички. В годините преди Освобождението, Анастасия стартира да си навлича и гнева на османците, които нееднократно я привикват да дава пояснения за своите лечебни и просветителски действия.

В продължение на близо половин столетие, Анастасия Димитрова работи като възпитател, ментор и подстрекател на девическото обучение в България. Нейното учебно заведение се трансформира в първоизтоника на необятна мрежа от школа, първо взаимни, а след това и класни, които дават познание, вяра и убеденост на няколко генерации българки.

В края на живота си, Анастасия Димитрова се откъсва от светския живот и се завръща към духовните си години, прекарани в Калофер. В Следосвобожденска България, първата световна учителка намира малко респект и самопризнание за делото си. Забравена от мнозина, на които дава познания и умения, Анастасия приема монашеството под името Анна и напуща родния си Плевен, отправяйки се на последно поклонение към Йерусалим през 1894 година Достигайки светия град, Анастасия се открива там и умира четири години по-късно през 1898 година

Вероятно никой в епохата на Възраждането не е осъзнавал дълбочината и значимостта на делото на Анастасия Димитрова, минимум тя самата. Съвременниците й я разказват като скромна, тиха и целеустремена. Девическото обучение през тези години се е разглеждало като една чудатост, даже протест против одобрените публични правила.

През своя дълъг и изпълнен с превратности живот, Анастасия Димитрова постоянно се сблъсква със скептичността на тогавашното българско общество и евентуално неведнъж консервативните традиционалисти са се отнасяли към нея със подозрение, съмнение и подигравка. Въпреки това, облягайки се на забележително за времето си обучение и непреклонния си дух, една от най-видните дами в историята на Плевен трансформира вечно историята на българките, давайки им опция да подхващат първите стъпки в битката за равни права и равни благоприятни условия.