От древността образът на жената се свързва с този на

От древността обликът на дамата се свързва с този на живота, тъй като точно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред дамата е била поставяна в избрани граници, които да я държат надалеч от властта, образованието или бойното поле, което не е място за „ нежни “ създания.

И множеството от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, само че не всички. Историята познава не една и две дами, решили да потвърдят, че имат качества наедно с мъжете, било то в преодоляването на бойни техники или в откриването на комплицирани математически формули.

В поредност от текстове ще ви представим едни от най-интересните дами в историята. Ще се уверите, че безусловно през всички епохи има образци за дами, които са били същински bad ass машини.

Преди експлоадирането на Старозагорското въстание през 1875 година, всички участници допускат, че то ще има огромен обсег и отзив. Историята обаче се развива по радикално друг метод. Реално най-после съумяват да се съберат няколко чети в покрайнините на Стара Загора, Шумен и Червена вода (Русенско), които биват разпръснати от османските сили. Сражения се водят единствено в региона на Стара Загора, само че и там те не прерастват в навсякъде въстание. Османските управляващи не оставят нещата по този начин и следва огромна акция, в която са хванати към 600 души, а някои от тях са убити. Много български майки изплакват очите си за своите синове. Една от тях обаче не смее да пророни и сълза.

Нейният дом е под наблюдаване към този момент от няколко години и единственото, от което се тормози е, в случай че децата й са оживели – да не се върнат вкъщи, тъй като сигурно ще ги заловят и ще ги санкционират грубо. Всеки ден тя извършва един обред – излиза от къщата си, ситуирана до самия Дунавския бряг, и гледа в посока Румъния. Един ден по пладне, тя застава там както нормално и първо не има вяра на очите си. На отсрещната страна са се събрали няколко мъже. Те се пробват да дадат някакъв сигнал. Изведнъж се подреждат, хващат се един за различен и стартират да играят хоро, размахвайки бели кърпи. Тогава майката се вглежда по-добре и съумява да разпознае двама от синовете си, които са взели присъединяване в злощастното въстание. Знаейки за нейния обред, те вземат решение по този метод да я известят, че са живи и здрави. Тръпнещото й сърце намира разтуха и новината й вдъхва нови сили и вяра.

Майката има общо 12 деца, като единствено седем от тях доближават до зрелост – пет момчета: Атанас, Ангел, Петър, Никола и Георги и две девойки: Петрана и Анастасия. Всички дават своя принос за освобождението на България, а двама – с цената на живота си. Вдъхновението за тази тяхна всеотдайност идва от родолюбивите им родители. По-късно Никола си спомня: „ Баща ми и майка ми бяха хора сърцати, в жилите им течеше здрава българска кръв, душата им жадуваше за независимост. “  След гибелта на бащата, майката е тази, която се грижи за децата и подкрепя тяхното и националното дело.

Тъй като къщата й е посещавана от доста хора съседките я назовават „ магьосница “, а турците й лепват прякора „ коджа комита “. На пръв взор тя е безобидна стара жена, облечена цялата в черно, леко приведена. В реалност обаче под забрадката се крие изострен и съобразителен разум. Именно нейната артистичност и възприятие за комизъм я измъкват от не една и две тежки обстановки. Когато и да я срещали властимащите тя се правела или на луда, или ги развеселявала с някоя смешка. Заради своето мъжество и лоялност към делото за освобождението на България, в историята тя остава известна като „ баба Тонка “.

Тя се ражда през 1812 година в с. Червен (Русенско). Баща й – Тончо изработвал сложи, които се употребявали за мачкане на гроздето за вино. Този му поминък му носел повече от прилични приходи. Когато настава моментът да се задоми, той избира за своя спътница – Мина, която е освен най-хубавата жена в селото, само че и най-умната. За да не пострада младото семейство от нападения или произволи на турци, които се срещат постоянно в селата, те се местят в близкия огромен град – Русчук (дн. Русе). Те закупуват парцел в Мечка махала, Тончо стартира да се занимава със земеделие и се замогва. Двамата със брачната половинка му имат две деца – момче и момиче, само че първото умира още, до момента в който е малко, по този начин им остава единствената рожба – Тонка.

Още като дребна тя прави усещане на всички със своята жизнерадостност и съобразителност. Тя оказва помощ на фамилията си в комерсиалния бизнес, само че отхвърля да посещава учебно заведение. Когато пораснала задоволително, с цел да се задоми, тя отблъсквала всеки любовник. Това предиздвикало някои от тях да изискат да я санкционират и да намажат вратата й с катран, което по това време се счита за огромно оскърбление. Научавайки за проекта им, тя взема решение да им даде добър урок. Заедно с две свои приятелки се преобличат като сеймени (воиници от Влашко) и отива на площада. С преправен глас тя подрежда на момчетата да отидат в близкия обор, където ги заключила. На идващия ден, разбрали, че това е нейно дело и повече никой даже не си помисля да я приближи.

Родителите й желали да я омъжат за момче от друго заможно семейство – Петър Тъпанчето, само че тя и на него отказала. По това време тя към този момент е направила своя избор и това бил добродушният Тихо Обретенов. Той също е родом от Русе, наследник на абаджия и самичък практикуващ този поминък. Семействата дали своята благословия и през 1831 година те подписват брак. Скоро по-късно родителите на Тонка умират, а с наследството двамата млади закупуват къща с огромен двор на Дунавския бряг. Брачният им съюз е изпълнен с обич и почитание и трае близо четиридесет години. Те са цялостни противоположности – той е с мил и спокоен темперамент, а тя – радостна и шумна. Той е учил и почита образованието, а тя знае да написа единствено една писмен знак – онче.

Може би тъкмо заради тези свои разлики, те се допълват прелестно. Дори в тежки моменти, както по време на Кримската война (1853 – 1856 г.), когато Тихо банкрутира и фамилията изпада в тежко финансово състояние, дружно те още веднъж намират метод да се замогнат. Тонка съумява да убеди мъжа си да вземе назаем пари и стока и още веднъж да започва своя бизнес, а самата тя не стои със скръстени ръце, а стартира да отглежда копринени буби, чиято продукция продава на тамошните италиански търговци и също по този начин продължава фамилната традиция за произвеждане на вино. Тихо се замогва още веднъж и закупува здания в Сакча (дн. Румъния), където отваря дюкян, механа и бакалница. Именно в Сакча, той спомага за отварянето на българско учебно заведение, което просъществува за малко. Главен преподавател в него е синът му Никола.

Тихо също по този начин поставя грижи за родния град. Със средства на Обретенови се усъвършенства положението на русенската черква „ св. Троица “. Той и жена му се включват в битката на съгражданите им против гръцкия епископ Синесий, които упорствали богослужението да се прави на български език. В последна сметка при започване на 60-те години с общи сили българите изгонват владиката от Русе. В тези години фамилната къща на Обретенови става център на българите, които се обрекли на освободителното дело. Тихо събира в дома си другари, измежду които са и хора като Георги Раковски. На тези срещи участва и жена му – Тонка. Години по-късно, когато я питат от кого се е запалила по концепцията за освобождението на България, тя споделя „ от Котленеца, който по този начин хубаво говореше за „ светото дело “ “.

Когато порастват и синовете й се включват в тези освободителното дело. През 1867 година, Петър Обретенов взе участие в редиците на  Втора българска легия. Година по-късно той и брат му – Ангел се записват доброволци в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През 1868 година двамата войводи събират в Румъния над 120 души. Баба Тонка отива персонално, с цел да изпрати синовете си и съгласно мемоари на съвременници, ги черпи с ракия, след което се връща вкъщи. Четниците минават в България на 6 против 7 юли. След няколко тежки сражения мнозина умират, а други, измежду които и самият Стефан Караджа, биват хванати от турците. През това време баба Тонка нищо не знае, до момента в който една вечер в дома й не идва русенския полицейски шеф. Досещайки се за задачата на визитата, тя спретва цялостен очерк, придавайки си радостен и нехаен тип. Кани турците в дома си, напива ги и ги разведрява със занимателни истории. Обиск по този начин и не се прави, само че преди да тръгнат началника я пита дали тя знае къде са двама от синовете й, на което тя отвръща негативно.

През идващите дни в града водят поетапно хванатите. Някои биват бързо екзекутирани, а други затваряни в килии. Един ден докарват и Ангел. За да може да стигне до сина си и познавайки характера на турците, баба Тонка ги излъгва. Отивайки в пандиза пред очите на турските заптии тя заплюва четниците, в това число и сина си, кълнейки се във честност към султана. Това впечатлява турците и те й разрешават всеки ден да идва на рандеву, каквато била и задачата й през цялото време. Тя научава, че другият й наследник – Петър, е умрял по време на борбата при Канлъдере.

Макар огромна част от хванатите да са обесени, Ангел съумява да получи присъда пожизнен затвор, евентуално още веднъж посредством маневри, направени от майка му. Той е изпратен на изгнание в крепостта Сен Жан д’Акр, в Палестина и през идващите близо 10 години тя няма никаква новина от него. В Русе намира гибелта си и Стефан Караджа, който умира от раните си в пандиза. Погребват го в немаркиран гроб, само че баба Тонка съумява да разбере кой е и няколко години по-късно – благодарение на добре подкрепени от нейната ракия гробари, изравя черепа на смелия челник и го прибира в дома си.

Бедите не стопират в дома на Обретенови. Година след заточението на Ангел, татко му Тихо намира нов бизнес сътрудник – Трифон Чорбаджи. Той има свои проекти за положението на Обретенов. Една вечер го кани в дома си сякаш да преглеждат сметките, само че зад това стои демоничен проект. Когато Тихо се прибира, той заспива и повече не се разсънва. Предполага се, че Трифон Чорбаджи го отравя. През идващите дни, с помощта на счетоводните книги, той изземва цялата търговия само че Обретенови, не съумява да се добере единствено до къщата, защото тя е завещание на Тонка. Семейството още веднъж стартира да изпитва финансови усложнения. Въпреки това духът им не трябва грохнал.

В началото на 70-те години, в домът на Обретенови се реализира първото съвещание на русенския революционен комитет. От този ден нататък фамилната къща става освен леговище на революционери, само че и информативен пункт сред БРЦК в Букурещ и вътрешните комитети. За задачите на тайната организация, в една от стаите в къщата фамилията изкопава подземица. То бива измазано и прикрито в пода на стаята. То се употребява както за запазване на преписка и печатни издания, по този начин и като скрито леговище при потребност. В оградата са направени няколко изхода, водещи към разнообразни улички, през които в случай че е належащо, да се измъкват бунтовниците. По същото време най-малкият й наследник Георги отпътува да учи във военното учебно заведение в Одеса. Останалите й деца се включват в националното дело. Атанас дава отговор за тайната поща и за убежището в дома им, Никола става деятел, а Петрана шие знамената на Червеноводската чета и на Сливенската чета.

След неуспеха на Старозагорското въстание се разнесли клюки, че синовете й Никола и Георги са взели участие в него. Баба Тонка обаче с нищо не издава, че това е истина. Турските началници обаче към този момент съществено я подозирали. Тъй като не намирали нищо по време само че изненадващи обиски, те решили да настанят в дома й турски властник дружно с целия му харем, които да я държат под око. Въпреки това в дома й продължавали да „ минават “ въстаници и апостоли, които идвали от Гюргево, а тя ги преобличала и хранила и изпращала нататък. Една вечер, с цел да прикрие трима от тях – войводата Стоил, Георги Икономов и Христо Караминков, баба Тонка изиграла цялостен спектакъл пред дамите от харема, които били в дома й. Престорила се на доста пияна и обикаляла из къщата. В това време тя перяла облеклата на бунтовниците и им пособия един по един да напущат дома й.

Съвсем естествено, когато настъпил часът на Априлското въстание (1876 г.), синовете й още веднъж били измежду бунтовниците. Никола бил във Врачански окръг, а Георги – в Сливенски. Макар да била мощна жена и в никакъв случай да не проронила сълза пред другите, единствено един път тя се пробва да разубеди едно от децата си да не взе участие в революционното дело. Това е най-малкият й наследник – Георги, който макар нейната молба става бунтовник. Убит е на 8 май, към с. Нейково. Турците отрязват главата му и пълнят устата му с писмо, защото той бил дописника на четата. Никола е заловен, окован и изпратен в Русе. Заловените единствено минават през града, само че са изпратени от българи, които излизат по улиците. Сред тях е и баба Тонка. Според очевидци, тогава тя споделя, че „ четирима синове има към този момент в гроба, двама умрели и двама полуживи; само че още четирима в случай че би имала, то отново няма да й стане жално да ги види, че носят байряка. “ Никола е заточен в същата цитадела като брат си – Сен Жан д’Акр.

След Освобождението, Ангел и Никола се завръщат в Русе. Баба Тонка не е виждала единият си наследник от 10 години. Макар и към този момент стара, когато го посреща на гарата тя се майтапи, че въпреки и млад, той бил прошарен повече от нея. Няколко дни по-късно в дома й има празненство по случай завръщането на децата й. Също както доста други революционери, синовете на баба Тонка изпадат в тежко материално състояние в новата българска страна. От „ Записките “ на Захари Стоянов излиза наяве, че те били следени и постоянно привиквани в полицията, защото били „ неблагонадеждни “. Така в не изключително положително материално положение протичат последните години от живота на баба Тонка. Тя издъхва на 27 март 1893 година на 81 годишна възраст.

Съдбата на нейните потомци не е лека. Дъщеря й Анастасия се дами за Захари Стоянов. Двамата имат три деца, като единствено едно от тях оцелява – щерка им Захаринка, родена след гибелта на татко си. Анастасия интензивно редактира книгите на брачна половинка си, а след гибелта му устоя щерка си като работи като преподавател. Друга внучка на баба Тонка, която е кръстена на нея, получава високо образовани в Париж. След това се завръща в Русе и се дами за Нико Просеничков, който става шеф на Мъжката гимназия в града. През 1944 година той и брачната половинка му са разстреляни от Народния съд.

Днес в Русе може да се посети къщата-музей на „ Баба Тонка “, който съхранява загатна за нейните каузи. Във времена, когато е било по-лесно да се залостиш в дома си, тази жена отваря вратите на своята къща и посреща всички, които посвещават живота си на освобождението на България. Както отбелязва Захарий Стоянов: „ тя е надали не единствената жена сред българския народ, която е спомогнала най-вече в бунтовническите ни придвижвания. “

Снимки: Wikipedia