От древността образът на жената се свързва с този на

От древността обликът на дамата се свързва с този на живота, тъй като точно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред дамата е била поставяна в избрани граници, които да я държат надалеч от властта, образованието или бойното поле, което не е място за „ нежни “ създания.

И множеството от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, само че не всички. Историята познава не една и две дами, решили да потвърдят, че имат качества наедно с мъжете, било то в преодоляването на бойни техники или в откриването на комплицирани математически формули.

В поредност от текстове ще ви представим едни от най-интересните дами в историята. Ще се уверите, че безусловно през всички епохи има образци за дами, които са били същински bad ass машини.

Когато написа своя план на Декларацията за самостоятелност, Томас Джеферсън (1743 – 1826) включва и текст, в който осъжда робството, като упреква за съществуването му Британската корона. Но моментът не е подобаващ за слагането на този по този начин внимателен проблем и въпросното изречение отпада от финалната версия на документа. Така нито в Декларацията за самостоятелност (1776), нито в Конституцията на Съединени американски щати (1787) не се загатва нищо за робството. Тези „ не упоменати “ плебеи в действителност са най-евтината и надеждна работна ръка на континента, която действително построява икономическия разцвет на Юга. През XIX в. обаче въпросът за робството излиза на напред във времето.

Този проблем се трансформира в „ Ябълката на раздора “ сред Севера и Юга и в една от водещите аргументи за експлоадирането на Американската революция (1861-1865). Военният спор е най-кръвопролитният в американската история  – умират почти 1 млн. души.

За афро-американците войната има извънредно значимо значение, тъй като точно тогава са подхванати първите действителни стъпки към унищожаване на робството. На 22 септември 1862 година президентът Ейбрахам Линкълн подписва „ Прокламацията за избавление на робите “. Въпреки подвеждащото заглавие, този документ не дава независимост на всички плебеи. Съгласно прокламацията  се освобождават робите от териториите, които са отнети от Конфедерацията (Юга). Това е военно-временна мярка, основана от човек, който откровено вярвал, че робството е морално зло. Истинската смяна настава в самия завършек на войната, когато поетапно 27 щата ратифицират Тринадесетата корекция в Конституцията, която официално поставя завършек на робството.

Снимка: By Cihak and Zima – https://www.nytimes.com/2020/08/12/arts/19th-amendment-black-womens-suffrage-photos.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=93448526

В разгара на тази бурна и решаваща за американската история война, на 16 юли 1862 година, се ражда Ида Уелс. Нейният първи дом е Холи Спрингс, Мисисипи. Момиченцето е първородното дете на робите Джеймс и Елизабет Уелс. Никой не допуска, че единствено шест месеца по-късно, фамилията ще бъде освободено според „ Прокламацията за избавление на робите “ на президента Линкълн. Бащата работи като дърводелец, а майка й – като готвачка. Личният образец на родителите оказва огромно въздействие върху Ида.

Баща й е част от борда на шефовете в Ръст Колидж, един от най-старите афроамерикански колежи в Съединени американски щати, а майка й е известна с пламенните си речи. През 1878 година обаче фамилията е сполетяно от покруса. Тя съумява да излъже администрацията на близкото учебно заведение, че е пълнолетна и стартира да преподава там. По-късно тя мести фамилията си в Мемфис, Тенеси, където продължава своята работа като в същото време се записва да учи в афроамериканския университет Фиск в Нешвил.

На 15 септември 1883 година една преживелица трансформира живота й и тласка кариерата й в нова посока. Ида отхвърля да се подчини на кондуктора във влака на път за работа. Въпреки че си е закупила билет за първа класа, тя е помолена да напусне вагона с белите пасажери. Ида отхвърля, постанова се няколко мъже да я заловен и жестоко да я извлекат отвън влака. Близо 70 години по-късно по образеца на Уелс, Роза Спаркс отхвърля да освободи мястото си в рейса на бял мъж.

Ида не оставя нещата по този начин, а взема решение да търси очакване в закона и съди железопътната компания. Макар на първа инстанция да печели, Върховния съд в Тенеси отхвърля решението. Виждайки, че системата не работи, Ида взема решение да потърси ново занятие, което да разреши на гласът й да бъде чут. В своя дневник тя записва:

„ Чувствам се изцяло обезверена и обезсърчена, в случай че можех щях да обгърна расата в прегръдката си и да отлетя далеко. “

Снимка: By unattributed – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=93448621

Ида канализира своето неодобрение в редица публикации под псевдонима „ Йола “ в обособени афроамерикански печатни издания и последователно се утвърждава като публицист.  След време тя съумява да закупи дял от вестник „ Мемфис Фрий Спийч “ и става негов редактор. Тя продължава да разгласява материали за расовите проблеми и сегрегацията в Юга. Проблемът става по-личен за Ида, когато нейния приятел-активист Томас Мос и двама негови съдружници биват линчувани. Мос държи печеливш магазин, а неговия бял съперник взема решение да постави завършек на това по най-лесния метод – като насъска тълпата.

Ида взема решение да употребява своите качества като публицист и подхваща пътешестване из страната, по време на което събира голям брой материали за убийства, осъществени от тълпата. През 1892 година тя разгласява памфлета „ Ужаси от Юга: всички етапи на линчуването “. Според мнозина учени този материал слага началото на проверяващата публицистика.

В памфлета Ида по допустимо най-безпристрастен метод излага голите обстоятелства за първи път. А точно, че въпреки афроамериканците да са упрекнати в най-различни закононарушения, заради които са линчувани, действително аргументите за това са расизмът и икономическите ползи на белите. Както се чака трудът й е признат бурно, тя получава голям брой закани за живота си, а редакцията на вестника е разрушена. 

В „ Голямата ябълка “ тя стартира работа за афроамериканския вестник „ Ню Йорк Ейдж “, благосъстоятелност на деятеля за цивилен права – Тимъти Форчън. През 1894 година тя разгласява разширено изследване за казуса с линчуването в Съединени американски щати. Новият й пасквил е озаглавен „ Червените протоколи “ и се счита за един от най-ранните образци за публицистика, учредена на  разбор на статистически данни.

Снимка: By Original: Mary GarrityRestored by Adam Cuerden – Based on image originally from NAEMVZELXQV2iw at Гугъл Cultural Institute, zoom level maximum, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=28135837

В новото си изследване тя показва необятна база данни и таблици, които образно демонстрират ужасите от всеобщите убийства. Основната й теза продължава да бъде, че линчуването е една тактика за върховенството на бялата раса. След излизането на материала й тя подхваща обиколка из Англия, по време на която пропагандира за възбрана на линчуването като форма на наказване.

Година след излизането на този неин труд, Ида се омъжва за Фердинанд Лий Барнет, притежателя на първия афроамерикански вестник в Чикаго – „ Чикагски Консерватор “. Двамата имат четири деца и през идващите години тя съчетава сполучливо работата си като деятел и отдадена майка. По нейна самодейност се основава детска градина към църквата „ Домът на Бога “.

В началото на кариерата си Ида получава поддръжка от лидера за цивилен права – Фредерик Дъглас. След неговата гибел водачеството минава в ръцете на деятели като Букър Т. Уошингтън и Уилям Дюбоа. Движението към момента не е узряло за жена-лидер, какъвто напълно естествено би била Ида Уелс. Освен това нейните възгледи биват считани за прекомерно радикални и крайни. Също по този начин по време на речите си приказва за ширещата се дискриминация, която илюстрира с образци. Както Ида показва от една страна афроамериканците могат да бъдат чистачи в църквите на белите, само че не могат намерено да прекрачат църковния предел.

Въпреки пренебрегването й от страна на водещите по това време деятели за цивилен права, тя продължава да е отдадена на идеята и интензивно взе участие във всички политически и обществени начинания. Тя е секретар на Националния афроамерикански съвет в продължение на четири години. Когато през 1908 година е основана „ Национална асоциация за прогрес на цветнокожите “, Ида е измежду създателите й. В този незабравим миг обаче тя е подценена и унижена от своите съидейници.

В началото на ХХ в. Ида се посвещава на две дела – битката за пълноправие на дамите и подпомагането на мигриращите афроамериканци от Юга към Севера. Още през 1893 година тя основава Клуб „ Векът на дамите “, който е първият клуб на афроамериканските дами в Чикаго. През 1913 година тя основава суфражетски клуб „ Алфа “, който изисква приемане на равни права на всички дами.

Снимка: By Unknown author – http://www.gutenberg.org/files/14975/14975-h/14975-h.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9386606

За страдание и в тези среди расизмът има превес. На една от срещите в страната Ида и нейните сподвижници са помолени да не се смесват с белите дами по време на манифестация и да се включат най-отзад в шествието. Тя обаче взема решение да не се съобрази с това условие и застава в предните редици. През 20-те години на ХХ в. тя се кандидатира за президент на „ Националната асоциация на цветнокожите дами “, само че не е определена, поради крайните й възгледи.

През 1913 година  Ида става и първата афроамериканка пробационен чиновник в Чикаго. Тя основава и „ Лига за задруга на чернокожите “, с която обезпечава настаняването и намирането на работа на мигриращите от южните щати афроамериканци.  В годините на Първата международна война (1914-1918) американското държавно управление слага Ида под наблюдаване, защото я счита за рисков „ породист пропагандатор “. След войната Ида се заема със своята автобиография – „ Кръстоносен поход за правдивост “, която не съумява да довърши, защото умира от бъбречна рецесия на 25 март 1931 година

Ида Уелс е една от спорните фигури в историята на битката на афроамериканците за цивилен права. Въпреки всеотдайната й работа против расизма, насилието и дискриминирането, нейните човешки възгледи се считат за крайни и тя е сложена в сянката на борци като Уошингтън и Дюбоа. Автобиографията й е приключена от най-малката й щерка – Алфрета Дъстър и е оповестена чак през 1970 година

Според някои откриватели разривът сред Ида и „ Национална асоциация за прогрес на цветнокожите “ е повода за нейното забвение, защото те са доминирали в дебатите за историята на афроамериканците. Въпреки това трудът и напъните на Ида не остават забравени. На нейно име е учредена влиятелна премия за достижения на афроамериканци в публицистиката.

В своята автобиография Ида споделя, че „ Човек е по-добре да почине, борейки се против несправедливостта, в сравнение с да почине като куче или плъх, заловен в капан. “ Приживе тя не съумява да види възбраната за линчуване. Чак на 26 февруари 2020 година това действие е категоризирано като закононарушение от ненавист и в Съединени американски щати е признат Закон против линчуването.

Заглавна фотография: By Original: Mary GarrityRestored by Adam Cuerden – Based on image originally from NAEMVZELXQV2iw at Гугъл Cultural Institute, zoom level maximum, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=28135837