Лошите момичета на историята: Лозен – щитът на Апачите
От древността обликът на дамата се свързва с този на живота, тъй като точно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред дамата е била поставяна в избрани граници, които да я държат надалеч от властта и бойното поле, което не е място за „ нежни “ създания.
И множеството от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, само че не всички. Историята познава не една и две дами, решили да потвърдят, че имат войнски качества наедно с мъжете, било то в преодоляването на бойни техники или в използването на тактики в борби.
В поредност от текстове ще ви представим едни от най-интересните дами, които са обръщали тил на огнището или балните зали, с цел да се включат във военните дейности. Ще се уверите, че безусловно през цялата история има образци за дами, предпочели бойното поле и станали същински bad ass машини.
Когато през 1492 година Христофор Колумб стъпва за първи път на американска земя, той неправилно я взима за Западните Индии, към които се е устремил. Така първите хора, които среща, напълно естествено, кръщава индианци. Въпреки че не след дълго излиза наяве, че това е един напълно нов континент и до ден сегашен коренното население на Америките продължава да се назовава с името, обещано им от господин Колумб. Докато за Европа това е животоспасяващо изобретение откъм храна и запаси, от гледната точка на индианците това е същински апокалипсис. Тези, които не са избити от оръжията на колонизаторите, падат жертва на импортираните заболявания като шарка, жълта тресчица, коклюш и малария.
Виторио
Оцелелите избират дали да водят партизански войни, дали да се примирят с унизителния живот в резерватите, или да удавят живота си в алкохол. Според статистиката, преди идването на европейците броят на индианците в Съединени американски щати и Канада е към 10 млн., а в Мексико и Централна Америка – към 16 млн. В средата на XIX в. броят им е понижен с повече от 70%. В някои статистически данни се показва, че едвам 600 000 от коренното население на континента живеят в Северна Америка. Чак след 2010 година се отбелязва по-значителен растеж и съгласно демографските изследвания понастоящем над 3 млн. индианци живеят в Съединени американски щати.
Предците на днешните индианци идват на континента още в праисторически времена, когато съществува Беринговия „ мост “ сред Азия и Америка. Едно от тези племена е това на апачите или по-точно казано това е огромна племенна група, в чийто състав има редица по-малки племена. Тези, населяващи централните територии, били известни като чирикауа. Техните земи включвали териториите на югозападната част на Ню Мексико и югоизточната част на Аризона. Това е един от първите „ конни нации ” на Северна Америка и по време на съществуването си водят война с испанците, мексиканците и американците. Най-известният и прочут воин в историята на племето е Джеронимо, а дамата-войн, останала в неговата сянка се е казвала Лозен.
Името й е в действителност е купа и се дава на този, който е най-умел в краденето на коне. За нея се приказва, че е имала по-добра мускулатура от тази на останалите мъже от племето. Още от дребна тя избрала да следва пътя на медицината и военното изкуство. Образът й е обхванат и от не дребна доза мистицизъм, тъй като Лозен несъмнено успявала да поддържа връзка с боговете. Тя имала невероятната заложба „ да надушва ”, когато врагът е наоколо. По време на церемонии Лозен протягала ръце, започвала да пее монотонно, въртяла се в кръг, до момента в който пръстите й не посочвали мястото, откъдето приближавал неприятелят. По спомените на своите съвременници „ Тя беше превъзходна жена, възседнала хубав кон, Лозен – дамата войник! ”
Когато сегашните наследници на племето чирикауа бъдат запитвани за Лозен, нормално следва безмълвие. Те не приказват за нея. Не тъй като тя се смята за срамна част от тяхната история, а заради тъкмо противоположните аргументи – считат я за прекомерно свята, с цел да оскверняват паметта й с елементарни думи. Никоя друга жена в тяхната история не е почитана с по-голямо почитание. Тя е „ боядисаната в бяло жена “, смелият вестоносец на Джеронимо, на който той се е доверявал да урежда договарянията и срещите му.
Смелата представителка на апачите е родена през 1840 година Това е и интервалът, когато почнали първите конфликти сред племето и американците. Мексиканските щати Сонора и Чухиахуа даже били оповестили награди за главите на членовете на племето като най-вече плащали за скалпове на войни (100 песос), а минимум – за тези на деца (25 песос). Смята се, че Лозен се е родила по време на едно от нападенията на „ белите “ против нейния народ. Брат й се споделя Викторио и когато навършил избраната възраст, станал водач на племето. Той се славел с бойните си умения и бързия си разум. Връзката сред брата и сестрата е извънредно мощна и те съставляват двете елементи на една идеално работеща бойна машина. Викторио е водачът, а по неговите думи Лозен е „ дясната му ръка, която била мощна като мъж и по-смела от множеството такива ”. Има сведения, че тя е имала изключителни умения на пълководец, което в допълнение й дава правото да взе участие във военните и съвещателни церемонии.
Лозен не поема по обичайния път и не се отдава на чисто женски занимания. Тя се научава да язди кон още, когато е едвам на 7 години. С времето усъвършенства стрелбата и овладява хладното оръжие. Често се състезава с останалите момчета от племето и нерядко излиза победител. Още щом навършва нужните години, тя взе участие наедно с останалите в бойните дейности против американците. Според обичаите Лозен трябвало да се задоми, само че до края на живота си тя остава неомъжена. Според разпоредбите на племето това трябвало да й попречи да взе участие във военните препоръки. Наред със стратегическите умения, друга съществена причина за това е шаманската й заложба. Според непокътнатите сведения тя има редки знания за света на билките и минералите и лекува раните на своите хора до момента в който пее.
През 70-те години на ХIХ в. апачите са прокудени от земите си, които са и богати на потребни изкопаеми и затова – извънредно мечтани от страна на заселниците. Първоначално племето на Викторио и Лозен трябвало да бъде заселено в региона Охо Калиенте, който бил доста благодатен, само че американците не удържали на думата си и ги натикали в резервата „ Сан Карлос ”, в дн. Аризона. Той бил прочут като „ 40-те акра на Ада ”, поради извънредно неприятните си и мизерни условия на живот. В него било мръсно и пренаселено. На апачите било неразрешено да ловуват, а популацията се изхранвало от нищожни дажби храна. В границите на този резерват смъртоносните заболявания се разпространявали с изключителна скорост.
През 1877 година племето на Лозен и Виторио въстава и съумява да избяга от омразния затвор. Вождът и неговите сподвижници стартират да правят редица нападения над заселниците в земите на Ню Мексико. Според спомените на американския офицер Томас Крус, бандата на Виториo, която се състояла от едвам 75 воини съумява да нанесе тежки загуби на американците, убивайки хиляди в това число 3 кавалерийски полка, 2 пехотни и един контингент от тексаски рейнджъри.
По същото време на Лозен е предоставена задачата да се грижи мирното население и да обезпечи сигурността му. По мемоари на оживели от този интервал, тя превежда дамите и децата през реката Рио Гранде, с цел да не бъдат застигнати от оръжието на американците. В една от задачите си, Лозен трябвало да ескортира в сигурност бременна жена през пустинята Чихуахуан. Според някои източници тя даже изродила бебето в тези тежки условия. Това пресичане е полулегендарно. В него се споделя по какъв начин Лозен побеждава диви животни, краде коне, измъква се от острия взор на мексиканските и американските отряди, само че едно е несъмнено – в последна сметка начинанието е сполучливо и тя идва наред в резервата. За страдание, единствено, с цел да научи, че брат й Викторио е погубен от обединени мексикано-индиански сили при засада при Трес Кастилос.
Това събитие остава бездънен отпечатък върху живота и по-нататъшната орис на Лозен. Въпреки голямата тъга и тежката задача, която таман е завършила, тя е наясно, че оживелите от племето й ще имат потребност от нея и сама подхваща назад пътешестване през същия тежък терен. След това, водена от мощното предпочитание за отплата, тя, дружно със 74-годишният й чичо – Нана, оглавява малцината оживели представители на племето чирикауа. Това, което последва е близо двумесечна акция за възмездие. Осъзнавайки, че опциите им са лимитирани, те вземат решение да обединят сили с армията на Джеронимо, прочут още като Гоятла или „ Този, който се прозява ”.
Походът на Джеронимо е прочут като последната акция от Войните на апачите (1849-1886). Лозен и членовете на племето й се бият един до друг с него в продължение на две години. Основните бойни дейности се водят под формата на партизански борби, като понякога индианците намират леговище в някой от резерватите, с цел да презаредят силите си. По това време Лозен среща любовта в лицето на Датесте. Тя е умна, приказва добре британски и е преводач на групата на Джеронимо.
По петите на бандата е военачалник Джордж Кук, който употребява апачи-следотърсачи, с цел да ги открие. В продължение на повече от три години тези негови старания остават безрезултатни. В последна сметка през 1886 година задачата е трансферирана на небезизвeстният военачалник Нелсън Майлс. Той е индивидът, който по-късно има пръст в гибелта на именития водач Седящият бик и взе участие в клането над племето сиукси. Майлс изпраща лейтенант Чарлз Гейтууд да води договарянията с Джеронимо и той се оправя сполучливо. Генералът обаче желае славата за себе си и „ премията “ за лейтенанта се оказва ново предопределение в територията на племето Дакота, чийто аналог е изпращане на изгнание в Сибир.
Лозен и Датесте вземат участие във въпросните мирни договаряния сред апачите и американците. Въпреки дадените обещания от страна на „ бледоликите ”, групата към Джеронимо е оповестена за военни нарушители и всички са наказани на съвсем 30 години затвор. Лозен също е една от тях, само че не дочаква края на присъдата си, защото единствено 3 години след залавянето си умира в плен от туберкулоза на 17 юни 1889 година
От ловък апаш на коне до част от бандата на Джеронимо, Лозен изминава един плевел път през земите на Ню Мексико и Аризона. „ Тя може да язди, да стреля и да се бие като мъж ”, забележителни качества, които обаче не избавят нито нея, нито народа й. Накрая тленните й остатъци почиват в анонимен всеобщ гроб незнайно къде на територията на дн. Алабама. Легенди за нейните подвизи не престават да се предават от уста на уста, а информацията за живота и качествата й не стопират да будят интерес у откривателите.
