От древността образът на жената се свързва с този на

От древността обликът на дамата се свързва с този на живота, тъй като точно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред дамата е била поставяна в избрани граници, които да я държат надалеч от властта и бойното поле, което не е място за „ нежни “ създания.

И множеството от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, само че не всички. Историята познава не една и две дами, решили да потвърдят, че имат войнски качества наедно с мъжете, било то в преодоляването на бойни техники или в използването на тактики в борби.

В поредност от текстове ще ви представим едни от най-интересните дами, които са обръщали тил на огнището или балните зали, с цел да се включат във военните дейности. Ще се уверите, че безусловно през цялата история има образци за дами, предпочели бойното поле и станали същински bad ass машини.

Берлинският контракт е по едно и също време едно от най-щастливите и едно от най-тъжните събития в новата българска история. България още веднъж се появява на политическата карта, само че не както българите са си представяли, увлечени от предварителното съглашение в Сан-Стефано. Българските земи са разграничени без оглед на ползите на народа, а с едничка цел – да се понижи въздействието на Русия над Балканите. Когато на 13 юни 1878 година представителите на страните се събират в Берлин, с цел да обсъдят края на следващата Руско-турска война (1877-1878), на „ кръглата “ маса не участват български делегати. След един месец решението е взето, Великите сили си стискат ръцете, а резултатът е един народ раздробен в разнообразни територии, който ще посвети десетилетия от съществуването си да сбъдне своята фантазия за национално обединяване. Съгласно клаузите на Берлинския контракт се основава Княжество България (обхваща земите сред р. Дунав и Стара планина и Софийска област) и самостоятелната провинция Източна Румелия, а Македония, Източна и Западна Тракия остават под османска власт.

Ответният отговор на това решение не закъснява и още същата година избухва Кресненско-Разложкото въстание, което е предшествано от молби и петиции на българите от тези земи да бъдат присъединени към Княжеството. В края на XIX в. в Солун се основава Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), а през ХХ в. освободителната битка продължава с още въстания и проведени атентати. В българската историография тези въоръжени дейности се преглеждат като стадии от освободителното придвижване на българите в Македония и Одринско, до момента в който западните ни съседи ги показват като част от своята национална битка, тълкувание, което сполучливо се стартира и в англоезичните издания. Подвизите против омразния зложелател са възпявани в песни и митове, а подтисничеството и произволите от страна на османците са карали стотици хора да се записват в редиците на най-различни чети и дружини. Не единствено мъжете са грабвали оръжието и са избирали пътят на въоръжената опозиция, само че и дами са се присъединявали към освободителното придвижване, залагайки живота и достойнството си на карта. Една от тези бойни дами е Екатерина Арнаудова.

Нейните побратими по оръжие я назовават „ Арнаудката “ или „ Катина “, а хората от народа – „ Комитката “. След багра при Кресна (1902 г.) й се носи славата на „ безстрашната пиринска четничка “. Описват я като здрава и стройна, само че не изключително женствена и споделят, че се държи по-скоро като мъжкарана. Както самата Екатерина споделя един път: „ Ах, за какво не ме е основал Бог мъж, та да чуете и видите, какво бих направила над тия проклети агаряне! Днес въпреки и жена, дай Боже мощ, ще видя да им платя каквото заслужават “. По височина не отстъпва на мъжете и е относително едра. Характерът й е бодър и радостен. Косите й са тъмни и дълги, само че когато избира четническия живот ги отрязва без да се замисли. Смята се, че за подвизите си, съответно в Кресна, е наградена от самия български цар, а нейните приятели са по този начин пленени от характера и силата й, че даже съчиняват стихотворение за нея, което въпреки и да няма особена поетична стойност е откровено и цели да възхвали качествата й. Екатерина съумява да завоюва сърцата на мнозина и да изпрати в гроба не малко врагове, а историята й води началото си от с. Либяхово (дн. Илинден), Гоцеделчевско.

Снимка: By Неизвестен – [1], [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13335664

Там, в подножието на планината Стъргач се ражда Екатерина, съгласно краеведа Атанас Панчелиев – на 20 февруари 1870 година, а съгласно други сведения – през 1874 година Корените на фамилията й са от Западна Македония, откъдето нейните предшественици бягат още през XVIII в. и се заселват в Неврокопския край. За ранните й години сведенията са нищожни и не се знае дали съумява да приключи учебно заведение. Предпочита да играе с момчетата и да се състезава с тях на всевъзможни игри, които изпитват физическата мощ, а типично женските занимания като шиене и плетене заобикаля. Дали поради характера си или по друга причина, само че Екатерина не намира почтена половинка в родното си село, а взема решение да спре своя избор на непретенциозен юноша от прилежащото село Гайтаниново, чието име не е известно.

Почти именито са предадени и събитията, към които тя загърбва спокойния си живот и безусловно – хваща гората. През 1893-1894 година, скоро след сватбата, до момента в който обработва фамилната равнища покрай планината Славянка, Екатерина среща двама четници и ги моли да я вземат с нея. За аргументите, които я предизвикат да избере нелекия военен път не съществува еднопосочно мнение. Самата тя споделя, че турците са навредили на фамилията й, само че не дава съответни детайлности. Други източници показват, че тя взема решение да следва стъпките на своите братя, които също хващат оръжието. Изглежда, че каквото и да им споделя в оня ден, то има нужния резултат и те я одобряват в своите редици, само че я карат да се предреши като мъж.

Той е бил приятел на капитан Петко челник. Броят на четниците под управлението на Маламата е сред 70-130 души, съгласно другите сведения, най-вече изселници от Македония. В редиците й има 3-4 души от Либяхово, измежду които Екатерина и брат й – Илия. През юли 1895 година четата работи в Неврокопския край и желае да се съедини с тази на войводата Атанас Тешовски. Около Либяхово те са нападнати от башибозуци и борбата продължава над три дни. Маламата е погубен, а малко на брой от четниците, измежду които и самата Екатерина, се избавят и минават незаконно през Пирин навътре в българските земи.

Самата Екатерина разказва първият като същински бунтовник, постоянно с оръжие в ръка, само че със уязвимост към чашката, до момента в който за втория загатва, че обича да се разпасва. С четата на Йордан Трифонов, Арнаудова взе участие в сражения из Пирин и Осогово по време на Горноджумайското въстание (1902). Когато му се показва за първи път и моли да бъде позволена в неговия отряд тя споделя: “Аз ще бъда може би първата жена четничка при вас, само че вие ще видите, по какъв начин знае да води война македонката; вие ще видите, че аз не ще бъда задължение на четата ви и, в никой случай, не ще засрамя македонката. “ Екатерина изключително блестящо се отличава в борбата при Кресна по време на Горноджумайското въстание. Там, в тежки зимни условия се разгаря стълкновение сред четниците и турците. По думите на очевидци Екатерина е била „ настървена “, като „ тигрица “. По време на борбата се подиграва на врага и го кълне с допустимо най-цветисти прилагателни като в същото време окуражава своите бойни приятели. Тя стреля съвсем без отмора като убива не малко турци. Благодарение на дадения отпор, четниците се измъкват и не престават пътя си.

След това въстание Екатерина се завръща за малко в София, където работи при съветския посланик Юрий Бахметиев. Същевременно от юни до август 1903 година тя учи в Александровска болница и най-после й е издадено уверение за преминато базисно образование по оказване на здравна помощ. Когато избухва Илинденско-Преображенското въстание, тя не се замисля, а се записва в четата на поручик Сотир Атанасов. Тя съумява да потвърди медицинските си умения, само че се включва и в някои сражения като това при местността „ Меркез “ в Кумановско. Това не е последният й военен героизъм. Вече четиридесет и няколко годишна тя взема присъединяване и в Балканската война (1912-1913). Екатерина е знаменосец в Неврокопска опълченска тайфа, която по-късно е преименувана на Трета рота на Одринската опълченска тайфа. По-късно тя още веднъж е в четата на Дончо Войвода, която наброява към 50 души. През есента на 1912 ротата влиза тържествено в гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев), който става свободен без борба. Първият кмет на града става Пейо Яворов. С присъединяване си в изпълнената с военни триумфи и популярност за българската войска Балканска война Екатерина приключва своята бойна кариера.

Снимка: By Неизвестен – Museum of the Macedonian Struggle, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12532498

Тя няма свои деца, само че осиновява няколко даже от родното й село Либяхово. Екатерина нееднократно се завръща в родния си край, където постоянно я посрещат с доста обич и почитание, даже подкрепя финансово и някои локални бизнесмени. Когато в края на 30-те години посещава Божи гроб, нейните съселяни стартират да я назовават „ баба Хаджийката “. По време на едно от визитите си в Либяхово тя даже се майтапи, че несъмнено женските й облекла още висят на дървото, където ги е захвърлила преди да се отдаде на четнически живот.

Екатерина се занимава интензивно и с дарителство. Въпреки опитите на някои недоброжелатели да я очернят като обвързват финансовото й положение с кражба на четнически пари, тя взе участие в Илинденската организация още от учредяването й. Целта на тази просветно-културна организация е да подкрепя българите-бежанци от Македония. Организацията е основана през 1921 година от Вътрешна македонска революционна организация, а сдруженията й са разпределени в разнообразни градове, измежду които София, Пловдив, Варна и Русе. Екатерина оказва помощ за настаняване на бежанците в София и им обезпечава купони за самун. Освен това тя прави подаяние на храма „ Св. Никола Софийски “ в София и на църквата в родното си село.

Екатерина затваря вечно очи през 1958 година За своя близо 80-годишен живот тя претърпява възобновяване на българската страна, взе участие интензивно в битките за избавление на Македония и в Балканската война, претърпява и двете международни войни. Макар да няма паметна плоча, в случай че през днешния ден в София пресичате кръстовището на бул. „ Тодор Александров “ и ул. „ Опълченска “ и погледнете в посока Банишора може да видите мястото, където е живяла, когато не е била с обичаната си униформа и пушка.