От древността образът на жената се свързва с този на

От древността обликът на дамата се свързва с този на живота, тъй като точно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред дамата е била поставяна в избрани граници, които да я държат надалеч от властта и бойното поле, което не е място за „ нежни “ създания.

И множеството от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, само че не всички. Историята познава не една и две дами, решили да потвърдят, че имат войнски качества наедно с мъжете, било то в преодоляването на бойни техники или в използването на тактики в борби.

В поредност от текстове ще ви представим едни от най-интересните дами, които са обръщали тил на огнището или балните зали, с цел да се включат във военните дейности. Ще се уверите, че безусловно през цялата история има образци за дами, предпочели бойното поле и станали същински bad ass машини.

Размерите му са 2 метра на 1,5, мрачно зелено на цвят, с две лица и поръбено със сърмена линия. Върху него са извезани изправен на крайници златен лъв и надпис „ Свобода или гибел “. През 1876 година това знаме е освен характерен знак на българските революционери от Панагюрски окръг на Априлското въстание (1876 г.), а в знак на националните ни битки за избавление. Според други сведения планът за направата е дело на Иванчо Изографина от с. Баня, който го рисува на хасе.

Направата му е поверена на едно младо, едвам 20-годишно момиче и преди Бенковски персонално да я принуди да го създаде, тя не е имала никакво отношение към подготовката на въстанието. Когато той насочва тази повеля към нея пред присъстващите на тайното заседание в Панагюрище през март 1876 година, девойката има две паники: дали родителите й ще разрешат да ушие знамето и по какъв начин би трябвало да наподобява то: „ само че се багра, че не ще съумея да направя това както би трябвало, тъй като в никакъв случай не съм виждала българско знаме. “ Шиенето на знамето се реализира скрито, в къщата на Нейчови и младото момиче го създава от март до април.

Снимка: By www.vacacionesbulgaria.com – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7187235

Името й е Райна или Райка Попгеоргиева Футекова, само че впечатлен от работата й, Бенковски й дава прозвището Райна Княгиня, взето от героиня на Добри Войников. Именно с това име тя остава и в българската история. Учителка по специалност, революционерка по душа и акушерка по предопределение – това са единствено част от качествата и уменията на популярната българка. Райна Княгиня дава освен един от знаците на Априлското въстание, само че и четирима сина, които стават военни и се отличават с храбростта си при войните за национално обединяване.

Райка се ражда на 18 януари (6 януари, остарял стил) 1856 година в Панагюрище и е първородното дете на Нона Налбантска и свещеника Георги Футеков. Тя учи в родния си град и заради показаните качества и триумф е определена от българската общественост да продължи образованието си на тяхна прехрана в Старозагорското девическо учебно заведение. Тази процедура е присъща за интервала на Възраждането, когато видните български жители поемат разноските по образованието на бъдещите учители. Курсът на образование е с дълготрайност 5 години, само че заради будния си разум и качества, Попгеоргиева съумява да го приключи за 4 и то с отличен триумф. Част от предметите, които усвоява са математика, история, български език, география, физика, педагогика и ръкоделие.

Когато се завръща в Панагюрище, Райна става преподавател или както си спомня: „ в двете мъжки учебни заведения бяхме общо 6 учителя на 500 ученика “. През 1875 година тя основава и женско ученолюбиво и благотворително сдружение, в което се учат ръкоделие и бродерия, само че също по този начин има часове, отдадени на грижата и възпитанието на децата. В часовете отвън усвояването на занаяти се четат книги, списания и вестници, свързани с просвещението и пробуждането на национално съзнание. За образованието Райна споделя, че по това време то е било на второ място за българите, след изкарването на прехраната.

Времената обаче се трансформират. В Босна и Херцеговина избухва въстание (1875-1878), което довежда до увеличение на налозите на българското население. Тайните български революционни комитети усещат, че е назрял моментът за дейности. Целта е една – всеобщо въстание и избавление на българите. Именно заради тези аргументи през март 1876 година Бенковски идва в Панагюрище и наред с делата на комитета, разпорежда на Райна да създаде знамето на революционния окръг. Априлското въстание избухва на 20 април 1876 година, само че свободата е оповестена в Панагюрище на 22 април, тогава се освещава и самото знаме.

Според персоналните мемоари на Райна тя е изпълнила общата воля на съгражданите си като взима знамето в ръце и минава през целия град, яздеща кон и препасана с оръжия, с цел да възвести дълго чаканото избавление. Според описа на Захари Стоянов в „ Записки по българските въстания “ за байрактар е бил избран Крайчо Самоходов, само че с цел да възнаградят патриотичния труд на Райна, а и тъй като това би направило по-добро усещане – четниците дават на нея достойнството да развее знамето. В последна сметка върволица потегля, отпред с авангард, а след него следва духовенството, Райна, щаба на Бенковски и останалите въстаници. Самото знаме е охранявано от десетина души, които пазят към черния кон на Княгинята.

Еуфорията на българите е голяма, само че краткотрайна, тъй като единствено след няколко седмици въстанието е свиреп потушено, а кървавата разпра на османците няма край. Панагюрище е в пламъци, а бащата на Райна е погубен в дома им. Последвалите дни тя е привиквана неколкократно за разпит, защото османците разбират, че тя е направила българското знаме. Според Макгахан тя е разсъблечена, бита и обезчестена, а по-късно е изпратена в Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик). Там тя още веднъж е оплювана, замеряна с тиня и псувана от локалното мюсюлманско население, като някои присмехулно я назовават „ българската княгиня “. В килията е цялостен мрак, влажно е, а атмосферата е задушлива. По време на разпитите османците й задават въпроси дали тя е шила знамето, дали е имало бунтовници в дома й и така нататък Въпросите в конака се редуват с тормоз в килията, през чийто прозорец хвърлят камъни, пясък и пръчки. Прехранва се единствено с самун и вода.

Тя е освободена, само че не е в сигурност. Европейските консули разполагат даже с информация, че османците се готвят да я убият скрито. Именно поради това Райна съумява да получи паспорт под непознато име, с помощта на който идва в съветското посолство в Цариград, където й оферират да замине за Швейцария или Америка, само че тя избира Русия. Райна отпътува за Москва, където учи медицина. След довеждане докрай на образованието си тя става първата дипломирана акушерка в България. Именно в Москва, още през 1876 година Райна написа своята „ Автобиография “, която е отпечатана в родината й едвам през 1935 година Докато е в Русия тя също по този начин съумява да поддържа образованието на 32 сирачета от Панагюрище, чиято прехрана е поета от Дамския благотворителен комитет в града.

След завръщането си от Москва, Райна е поканена за преподавател в Търново, а няколко години по-късно се завръща в родния си град. През 1882 година тя се омъжва за кмета на Панагюрище – Васил Дипчев, като след това, следвайки кариерата на брачна половинка, фамилията се мести първо в Пловдив, а по-късно в София. Райна и Васил имат петима синове, а заради огромното й предпочитание да имат момиченце, те си осиновяват и щерка. За жал нещастията на Райна не стопират и тя остава вдовица доста рано с шест деца, като най-голямото тогава е на 13 години. З Съдбата ще й отреди и още един тежък удар, защото тя погребва четвъртия си наследник, когато е единствено на 15 години, откакто по простъпка се прострелва с револвера на един от братята си.

Още от времето, когато лежи в пандиза Райна развива хронична туберкулоза, която в последна сметка поставя завършек на живота й през 1917 година, когато тя е на 61-годишна възраст. Една от околните й приятелки е Венета, вдовицата на Христо Ботев, а неговият брат Кирил оказва помощ на синовете на Райка да бъдат признати във Военното и Морското учебно заведение. Най-големият й наследник – Иван, взе участие в три войни, в това число и в Балканската и получава 5 медала за храброст; вторият й наследник – Георги, е ватман на торпедоносеца „ Дръзки “; третият – Владимир, взе участие в Междусъюзническата, Балканската и Първата международна война и поради своите дейности получава три медала за смелост, а четвъртият потомък – Асен, се записва доброволец в Голямата война и взе участие в завладяването на Тутракан.

Делата за България обаче са забравени след 9 септември 1944 година, когато на власт идва комунистическия режим. Потомците на Райна Княгиня със своето име и достолепие, което носят, са опасност за новата власт. Иван е изпращан в разнообразни лагери, наказан е даже на гибел, само че откакто присъдата му е понижена на доживотна издъхва в Ловешкия затвор. Владимир „ изчезва безследно “ на път за работа още през октомври 1944 година Асен, защото е бил царски офицер, е лишен от пенсия и лежи по лагерите. Накрая той умира в бедност през 1964 година Георги претърпява тежко трагичната орис на братята си и умира от рак.

Същевременно още през 1950 година къщата-музей на „ Райна Княгиня “ в Панагюрище отваря порти за първи път, а в края на 70-те години е осъществена съществена реставрация на музея. Днес той е включен в Стоте национални туристически обекта. През 2006 година беше открит и монумент на Райна в родния й град. Съдбата на дома й в София е малко по-различна, защото едвам тази година общината пое отговорност да я трансформира в музей. В нейна чест е кръстен даже един от ледените върхове на Антарктида.

Райна не от лични подбуди става част от делото на българските въстаници, а е хвърлена в дълбокото от пламенния Бенковски. Тя ушива българското знаме, въодушевява съгражданите си, а след това заплаща висока цена за присъединяване си в Априлското въстание. По мотив честването на 25-тата годишнина от въстанието тя е помолена да ушие три идентични флагове на това, което е унищожено в пламъците на Панагюрище, като две от тях оцеляват и до през днешния ден. За честването Райна театралничи до едно от тях и по този начин остава запечатана в българската история: в тъмни облекла, със сабя и пищов и гордо застанала до думите „ Свобода или гибел “.