Don`t look up и ролята на науката в живота ни
Oсвен със звездния си актьорски състав, „ Не поглеждай нагоре ” притегли внимание и с отразяващата действителността събирателна ирония на актуалните политическа система, медийната среда, общество. Централна тематика на кино лентата са връзките сред просвета и власт, толкоз доминирани от вторите, че ръководещите могат съгласно ползите и моментните си стремежи да експлоатират и отстраняват учените, тъй че жизненоважни въпроси да остават отвън опциите на знаещите (и можещите) да въздействат. Идеалистическата просвета сервира общественополезни открития и изобретения в ръцете на овластените, само че те са в положение да злоупотребят с тях по користни способи. Включително и най-важния въпрос за оцеляването на планетата и човечеството може да бъде посрещнат и решаван без здрав разсъдък и то при все по-намаляващ публичен надзор.
1. Двама второразредни астрономи откриват комета, която след половин година ще удари земята. Шокирани от откритието си търсят благоприятни условия незабавно да осведомят президента за идния завършек на света.
2. След осъзнаването на световната опасност просвета и власт стартират взаимно съдействие, с цел да потърсят избавление. Учените работят с Президента, подпомагайки я да вземе най-етичните и рационални решения и дружно вършат всичко допустимо да спасят земята от опасността.
3. Властта (във кино лентата политически и софтуерни лидери) формулира користни ползи, изземва контрола над „ спасението ”, а идеалистически настроените учени се опълчват на предстоящото пагубно развиване, търсейки метод да повлияят на властта и ангажират обществото.
4. Абсурдни, неверни и нечовешки решения на властта водят до злополука.
Слоган на кино лентата е „ Базиран на действителни събития, които не са се случили... към момента ”. Но през Втората международна война са се случили събития, които в същността си са поразително сходни с тези в „ Не поглеждай нагоре ”.
1. Преди началото на Втората международна война унгарският физик и откривател от еврейски генезис Лео Силард измисля и развива концепцията за нуклеарната верижна реакция. Верижната реакция на разделяне на ядрата на тежките метали /уран, плутоний и др./ може да се употребява за произвеждане на сила, само че и за бомби с несравнима до тогава мощ. В навечерието на войната Силард, към този момент емигрирал в Съединени американски щати, схваща от научни изявления на нацистки физици за напредъка им по нуклеарни стратегии, които могат да доведат до основаването на атомна бомба. Лео Силард дружно с сътрудниците си Юджин Уигнър и Едуард Телер (по прилика с героите от кино лентата Рандал Минди и Кейт Дибиаски) вземат решение, че би трябвало да спасят света от опасността Хитлер да сътвори нуклеарно оръжие като осведомят за заплахата Белгия и Съединени американски щати. Белгия, тъй като в тогавашното Белгийско Конго (настояща Демократична република Конго) се намират богати на уранова руда мини, до които Хитлер не би трябвало да има достъп. (Година по-късно Хитлер има достъп до каквото изиска в Белгия.) А Съединени американски щати като тяхна нова страна, задоволително софтуерно, военно и финансово мощна (и по-неуязвима от Белгия), способна да се опълчи на световната фашистката опасност.
Тримата учени са позволили, че не са задоволително известни и подписано от тях писмо няма да впечатли Съединени американски щати, нито даже Белгия, по тази причина вземат решение да се извърнат към Алберт Айнщайн, с който Лео Силард е работил преди години. Към 1939 година Айнщайн също живее и работи в Съединени американски щати и е със статут на най-известният и различим академик в света. Историческа фигура, чието авторитетно мнение, изключително на полето на физиката, не може да бъде подценено.
На 2 август 1939 година въодушевеното от Силард, Уигнър и Телер писмо е подписано единствено от Айнщайн и изпратено до американския президент Франклин Делано Рузвелт. В писмото е написано, че в резултат на откриването на верижната нуклеарна реакция в директно бъдеще ще могат да се основават извънредно мощни бомби. В Съединени американски щати, не престават физиците, няма толкоз уранови руди, колкото в Канада, Чехословакия и Белгийско Конго. Чехословашките мини към този момент са под контрола на Германия, която е лимитирала продаването на уран (и евентуално го употребява за опити за основаване на атомни бомби). Отправени са две рекомендации: първата е да се открият непрекъснати контакти сред държавната администрация и работещи по верижната реакция в Съединени американски щати физици, които да осведомят и поучават по тематиката, а втората да се обезпечат средства за ускорение на опитите като се основат профилирани лаборатории.
С това писмо науката трансформира международната история, само че стои въпроса за етиката и идеализма на изготвилите го учени. Основното ни допускане беше, че науката дава благоприятни условия и информация на ръководещите, които след това ги извращават, само че в тази ситуация физиците непосредствено загатват бомба и тласкат президента към основаване на ново мощно оръжие. И четиримата упоменати учени Айнщайн, Силард, Уигнър и Телер са от еврейски генезис и след идването на Хитлер на власт през 1933 година напущат Европа (последните трима Унгария), само че не престават да са съпричастни със страданията на своите нации, а и да се интересуват от ориста на човечеството при започване на война, която ще се води с най-смъртоносните оръжия в историята. Смисълът на писмото е да обърне внимание на президента, че бъдещите атомни бомби ще имат значително значение в националната отбранителна политика и уверено преимущество ще има онази мощ, която първа ги създаде Според учените е най-добре да попаднат първо в ръцете на демократични, а не на нападателни националсоциалистически и фашистки режими.
Властта е осведомена за надвисналата заплаха.
2. След приемането на писмото Франклин Рузвелт евентуално е „ седял умерено и оценявал ” (sit tight and assess) в продължение на два месеца и половина. На 19 октомври 1939 година американският президент изпраща писмо на Айнщайн, че ще сътвори комитет от експерти за проучване на уран. Подкрепени и материално обезпечени от американското държавно управление в продължение на към три години учените в комитета правят изследователска и пробна активност, с цел да изградят потенциал за основаване на атомна бомба. В края на 1942 година, вследствие работата на комитета, е решено да бъдат основани атомни бомби, план наименуван „ Манхатън ”, а всичко разказано по тематиката до момента може да се смята като негова предистория.
„ Манхатън ” е най-скъпият, дълголетен, финансиран от страната план до тогава. Средствата заделяни за работата на комитета са като джобни пари спрямо милиардите, обезпечени за „ Манхатън ”. Привлечени са водещи физици и други учени, а общия брой заети доближава десетки хиляди, работещи на десетки разнообразни места в Съединени американски щати и Канада. Ресурси, даже по време на война не се пестят, тъй като се състезават с времето. Екипите на плана опитват в основаването на нуклеарни реактори и създават разнообразни нови технологии, до момента в който съумеят да приложат на процедура формулите на физиците.
Историята на „ Манхатън ” щеше да е друга в случай че не беше... Белгия. В началото на плана Съединени американски щати купува от тях огромни количества уранов окис, които белгийците, опасявайки се от настъплението на германците, трансферират още през 1940 година от Конго в Америка. Явно са чули учените.
Сътрудничеството сред власт и просвета дава резултат.
3. " Бащата на атомната бомба " е техническият шеф на плана „ Манхатън ”, физикът Джулиъс Робърт Опенхаймер, който несъмнено е от еврейско семейство, емигрирало от Европа в Съединени американски щати. Биографията му единствено по себе си илюстрира по какъв начин властта експлоатира и след това захвърля учените, по тази причина ще я разкажем като история в историята.
Робърт Опенхаймер е симпатизирал на комунистическата идеология и евентуално още преди да бъде назначен за шеф на „ Манхатън ” е имал досие във ФБР. По-малко от 10 години след основаването на атомната бомба и края на Втората международна война, макар големия му принос за успеха, попада под ударите на така наречен маккартизъм – акция за откриване на руски шпиони, комунисти или техни симпатизанти (т. нар. Лов на вещици). В изискванията на почналата Студена война е обвинен във връзки с комунисти и хипотетична шпионска и подривна активност в интерес на Съюз на съветските социалистически републики. Инициирано е чуване, поставящо под въпрос активността му като почитан държавен чиновник. Измежду очевидците против него е сътрудника му Едуард Телер, който откогато го споменахме е развил кариерата си и е станал водеща фигура във физиката като е основал водородната бомба. Ако Опенхаймер е " Бащата на атомната бомба ", то Телер е " Бащата на водородната бомба ". Майките не са известни.
Опенхаймер е глобен, губи достъпа до класифицирана информация и държавната си работа. Отдръпва се от публичния живот. Ученият, управлявал сполучливо най-големия държавен план на модерността в изискванията на небивала секретност и отговарял за попречване на световната опасност милитаристичният Хитлеристки режим да придобие първи атомна бомба е отхвърлен, дискредитиран и предаден от американските институции.
Но научната общественост се изправя в негова отбрана сравнявайки го с Галилео Галилей. Сред многото сътрудници защитили Опенхаймер е и Айнщайн, който назовава Комисията за атомна сила (Atomic Energy Commission, AEC) Конспирация за атомно заличаване (Atomic Extermination Conspiracy, AEC). Щетата е нанесена, само че след това надвива мнението, че би трябвало да бъде поправена. Реабилитацията вършат Джон Кенеди и Едуард Телер при започване на 60-те години на XX-ти век. През 1962 година Джон Кенеди кани Опенхаймер на публична вечеря с нобелови лауреати в Белия дом. Опенхаймер не е притежател на Нобелова премия. Същата година Едуард Телер печели премията „ Енрико Ферми ” и предлага идващия притежател да бъде Опенхаймер, а Кенеди утвърждава. Награждаването през 1963 година съответствува с покушението против Кенеди и Линдън Джонсън публично връчва премията.
Десетилетия по-късно разсрекретени архиви на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) не разкриват подривна, шпионска или антиамериканска активност от страна на Опенхаймер, макар доказаните му благосклонности към комунизма.
Преди да се върнем в 1943 година е забавно да се спомене, че актуалното изкуство вижда прелюбопитната орис на Опенхаймер и му посвещава творби, с каквито даже Айнщайн не може да се похвали - пиеса на Бродуей, опера, иден филм на Кристофър Нолан (с актьорски състав не отстъпващ на „ Не поглеждай нагоре ”) и даже българска телевизионна режисура.
През 1943 година до момента в който плана „ Манхатън ” ври и кипи преносно и безусловно, Германия търпи провали. През първата половина на 1943 година Съюзническите сили надвиват в Африка. Преломно събитие е неуспеха на проекта " Барбароса " през лятото на 1943, когато Хитлер губи най-големата танкова борба в историята при Курск. Съюз на съветските социалистически републики минава в контранастъпление. Италия капитулира. В Техеран Рузвелт и Чърчил дават обещание на Сталин да открият втори фронт, а през юни 1944 година реализират десант в Нормадия. Краят на войната в Европа се вижда при започване на 1945 година Германия ще изгуби единствено с потребление на стандартно оръжие и към този момент не е в положение да сътвори атомна бомба. С изгубването на опасността Хилер да употребява атомна бомба естествено се слага под въпрос първопричините за основаването на плана „ Манхатън ”, а Опенхаймер е подготвен. Заплахата от потребление на атомна бомба към този момент не е Германия, а дали Съединени американски щати няма да се изкушат да употребят новото оръжие в продължаващия яростен спор в Азия.
А когато има опасност от атомна бомба се появява Лео Силард. Последователен в пацифизма си Силард се тормози, че Съединени американски щати няма да се посвенят да употребяват бомбата за реализиране на користните си цели, даже с цената на голям брой жертви и ранени. Безкомпромисен в идеализма и хуманизма си се опълчва (подобно на астрофизиците от „ Не поглеждай нагоре ”) на досегашните спасители Съединени американски щати като провежда петиция измежду научните среди против потреблението на атомната бомба за възможни офанзиви против Япония. В петицията се споделя, че страната, която е разкрила новите естествени опустошителни сили би трябвало да е задоволително виновна да не ги употребява за заличаване в немислим мащаб, че спомагателната мощ, която бомбата дава на Съединените щати носи със себе си моралните отговорности за въздържаност и нищо не може да оправдае атомна бомбардировка. С големата мощ идват и огромните отговорности. В съпътстващите полемики се предлага да се показва разрушителната мощ на бомбата, пред която Япония би преосмислила продължение на войната. Предлага се като последна мярка потребление на бомбата, само че тъй че да аргументи минимални опустошения и жертви.
Петицията се популяризира на обектите на плана „ Манхатън ” и среща поддръжката на учените. Лео Силард се обръща с молба към Едуард Телер да популяризира петицията в националната лаборатория Лос Аламос, където се намира и шефът Робърт Опенхаймер. Телер се съгласява, само че Опенхаймер не разрешава петицията да се подписва в неговата лаборатория.
Финалното предопределение на петицията е да доближи до американския президент. На 12 април 1945 година Рузвелт почива и в служба встъпва вицепрезидентът му „ решителният ” Хари Труман. Смята се, че петицията не доближава до Труман, само че неговата администрация сигурно е била осведомена.
Властта е употребила откритията и знанията на науката, след което отхвърля да чуе апелите ѝ. Американският президент е на път да преиначи първичните изпреварващи и сдържащи цели на основаването на атомната бомба и да я употребява като нападателно оръжие в стандартен спор.
4. На 6 август 1945 година американски боен аероплан хвърля над японския град Хирошима атомна бомба наречена „ Малчугана “ (Little Boy). Бомбата срутва града, убива и ранява към 135 000 души. Вероятно не са задоволително, тъй като три дни по-късно втора атомна бомба - Дебелака (Fat Man) срутва Нагасаки, убити и ранени са още 65 000 души. Труман изяснява действието си с желанието да се завърши по-бързо война с изключително непреклонен противник като Япония: „ Бомбата редуцира Втората международна война, спасявайки по този метод живота на хиляди млади американци “. Такава е главната теза (подобна на тезaта „ Не поглеждай нагоре ” във филма), която се поддържа от американската историческа теория, само че съществува антитеза. В края на международната война Япония (подобно на Германия) е фрапантно отслабена и е останала единствената воюваща страна от Тристранния пакт. Флотът ѝ е грохнал, а Съединени американски щати са овладели въздушното пространство. Със Съюз на съветските социалистически републики е контрактувано да нападне марионетната Манджурия и да лиши Япония от ресурсите ѝ на континента, в това число континенталната ѝ войска. Сталин атакува на 09 август 1945 година Наративът за неотстъпчивостта не неистенен, само че е индивидуален. Колко би издържала Япония даже и без атомните бомбардировки?
Вероятни неофициални аргументи за бомбардировките са да се оправдаят рекордните разноски, да се завоюват позиции в следвоенните договаряния, както и да се показва мощ пред сегашни и предстоящи бъдещи врагове по пътя на израстването на Съединени американски щати като световна суперсила.
Никоя от тези аргументи не би била основателна и не би оправдала жертвите и разрушенията съгласно Лео Силард, който е исторически първообраз на персонажите на Леонардо ди Каприо и Дженифър Лорънс. Ако „ Не поглеждай нагоре ” ни показва прелестно разсеяно общество с раздвоено мнение, то можем да си представим средата в Съединени американски щати по време на Втората международна война като много по-разтревожена. Въпреки ужасите, разрушенията, умората, заканите и страхът етиката на физиците в действителността, а и във кино лентата не би приела най-мощната демократична страна да извърши един от най-печалните актове в историята. Действително аналогията с кино лентата не е цялостна, тъй като похищението е върху народа на враждуваща страна, само че моралният проблем прегледан от по-хуманистична вероятност е подобен. Притеснителното е, че даже когато последователите на хуманистичната вероятност са повече може да не съумеят да наложат позицията си, само че са длъжни да не се преценяват, когато им кажат не поглеждай нагоре.
Още от КИНО:
1. Двама второразредни астрономи откриват комета, която след половин година ще удари земята. Шокирани от откритието си търсят благоприятни условия незабавно да осведомят президента за идния завършек на света.
2. След осъзнаването на световната опасност просвета и власт стартират взаимно съдействие, с цел да потърсят избавление. Учените работят с Президента, подпомагайки я да вземе най-етичните и рационални решения и дружно вършат всичко допустимо да спасят земята от опасността.
3. Властта (във кино лентата политически и софтуерни лидери) формулира користни ползи, изземва контрола над „ спасението ”, а идеалистически настроените учени се опълчват на предстоящото пагубно развиване, търсейки метод да повлияят на властта и ангажират обществото.
4. Абсурдни, неверни и нечовешки решения на властта водят до злополука.
Слоган на кино лентата е „ Базиран на действителни събития, които не са се случили... към момента ”. Но през Втората международна война са се случили събития, които в същността си са поразително сходни с тези в „ Не поглеждай нагоре ”.
1. Преди началото на Втората международна война унгарският физик и откривател от еврейски генезис Лео Силард измисля и развива концепцията за нуклеарната верижна реакция. Верижната реакция на разделяне на ядрата на тежките метали /уран, плутоний и др./ може да се употребява за произвеждане на сила, само че и за бомби с несравнима до тогава мощ. В навечерието на войната Силард, към този момент емигрирал в Съединени американски щати, схваща от научни изявления на нацистки физици за напредъка им по нуклеарни стратегии, които могат да доведат до основаването на атомна бомба. Лео Силард дружно с сътрудниците си Юджин Уигнър и Едуард Телер (по прилика с героите от кино лентата Рандал Минди и Кейт Дибиаски) вземат решение, че би трябвало да спасят света от опасността Хитлер да сътвори нуклеарно оръжие като осведомят за заплахата Белгия и Съединени американски щати. Белгия, тъй като в тогавашното Белгийско Конго (настояща Демократична република Конго) се намират богати на уранова руда мини, до които Хитлер не би трябвало да има достъп. (Година по-късно Хитлер има достъп до каквото изиска в Белгия.) А Съединени американски щати като тяхна нова страна, задоволително софтуерно, военно и финансово мощна (и по-неуязвима от Белгия), способна да се опълчи на световната фашистката опасност.
Тримата учени са позволили, че не са задоволително известни и подписано от тях писмо няма да впечатли Съединени американски щати, нито даже Белгия, по тази причина вземат решение да се извърнат към Алберт Айнщайн, с който Лео Силард е работил преди години. Към 1939 година Айнщайн също живее и работи в Съединени американски щати и е със статут на най-известният и различим академик в света. Историческа фигура, чието авторитетно мнение, изключително на полето на физиката, не може да бъде подценено.
На 2 август 1939 година въодушевеното от Силард, Уигнър и Телер писмо е подписано единствено от Айнщайн и изпратено до американския президент Франклин Делано Рузвелт. В писмото е написано, че в резултат на откриването на верижната нуклеарна реакция в директно бъдеще ще могат да се основават извънредно мощни бомби. В Съединени американски щати, не престават физиците, няма толкоз уранови руди, колкото в Канада, Чехословакия и Белгийско Конго. Чехословашките мини към този момент са под контрола на Германия, която е лимитирала продаването на уран (и евентуално го употребява за опити за основаване на атомни бомби). Отправени са две рекомендации: първата е да се открият непрекъснати контакти сред държавната администрация и работещи по верижната реакция в Съединени американски щати физици, които да осведомят и поучават по тематиката, а втората да се обезпечат средства за ускорение на опитите като се основат профилирани лаборатории.
С това писмо науката трансформира международната история, само че стои въпроса за етиката и идеализма на изготвилите го учени. Основното ни допускане беше, че науката дава благоприятни условия и информация на ръководещите, които след това ги извращават, само че в тази ситуация физиците непосредствено загатват бомба и тласкат президента към основаване на ново мощно оръжие. И четиримата упоменати учени Айнщайн, Силард, Уигнър и Телер са от еврейски генезис и след идването на Хитлер на власт през 1933 година напущат Европа (последните трима Унгария), само че не престават да са съпричастни със страданията на своите нации, а и да се интересуват от ориста на човечеството при започване на война, която ще се води с най-смъртоносните оръжия в историята. Смисълът на писмото е да обърне внимание на президента, че бъдещите атомни бомби ще имат значително значение в националната отбранителна политика и уверено преимущество ще има онази мощ, която първа ги създаде Според учените е най-добре да попаднат първо в ръцете на демократични, а не на нападателни националсоциалистически и фашистки режими.
Властта е осведомена за надвисналата заплаха.
2. След приемането на писмото Франклин Рузвелт евентуално е „ седял умерено и оценявал ” (sit tight and assess) в продължение на два месеца и половина. На 19 октомври 1939 година американският президент изпраща писмо на Айнщайн, че ще сътвори комитет от експерти за проучване на уран. Подкрепени и материално обезпечени от американското държавно управление в продължение на към три години учените в комитета правят изследователска и пробна активност, с цел да изградят потенциал за основаване на атомна бомба. В края на 1942 година, вследствие работата на комитета, е решено да бъдат основани атомни бомби, план наименуван „ Манхатън ”, а всичко разказано по тематиката до момента може да се смята като негова предистория.
„ Манхатън ” е най-скъпият, дълголетен, финансиран от страната план до тогава. Средствата заделяни за работата на комитета са като джобни пари спрямо милиардите, обезпечени за „ Манхатън ”. Привлечени са водещи физици и други учени, а общия брой заети доближава десетки хиляди, работещи на десетки разнообразни места в Съединени американски щати и Канада. Ресурси, даже по време на война не се пестят, тъй като се състезават с времето. Екипите на плана опитват в основаването на нуклеарни реактори и създават разнообразни нови технологии, до момента в който съумеят да приложат на процедура формулите на физиците.
Историята на „ Манхатън ” щеше да е друга в случай че не беше... Белгия. В началото на плана Съединени американски щати купува от тях огромни количества уранов окис, които белгийците, опасявайки се от настъплението на германците, трансферират още през 1940 година от Конго в Америка. Явно са чули учените.
Сътрудничеството сред власт и просвета дава резултат.
3. " Бащата на атомната бомба " е техническият шеф на плана „ Манхатън ”, физикът Джулиъс Робърт Опенхаймер, който несъмнено е от еврейско семейство, емигрирало от Европа в Съединени американски щати. Биографията му единствено по себе си илюстрира по какъв начин властта експлоатира и след това захвърля учените, по тази причина ще я разкажем като история в историята.
Робърт Опенхаймер е симпатизирал на комунистическата идеология и евентуално още преди да бъде назначен за шеф на „ Манхатън ” е имал досие във ФБР. По-малко от 10 години след основаването на атомната бомба и края на Втората международна война, макар големия му принос за успеха, попада под ударите на така наречен маккартизъм – акция за откриване на руски шпиони, комунисти или техни симпатизанти (т. нар. Лов на вещици). В изискванията на почналата Студена война е обвинен във връзки с комунисти и хипотетична шпионска и подривна активност в интерес на Съюз на съветските социалистически републики. Инициирано е чуване, поставящо под въпрос активността му като почитан държавен чиновник. Измежду очевидците против него е сътрудника му Едуард Телер, който откогато го споменахме е развил кариерата си и е станал водеща фигура във физиката като е основал водородната бомба. Ако Опенхаймер е " Бащата на атомната бомба ", то Телер е " Бащата на водородната бомба ". Майките не са известни.
Опенхаймер е глобен, губи достъпа до класифицирана информация и държавната си работа. Отдръпва се от публичния живот. Ученият, управлявал сполучливо най-големия държавен план на модерността в изискванията на небивала секретност и отговарял за попречване на световната опасност милитаристичният Хитлеристки режим да придобие първи атомна бомба е отхвърлен, дискредитиран и предаден от американските институции.
Но научната общественост се изправя в негова отбрана сравнявайки го с Галилео Галилей. Сред многото сътрудници защитили Опенхаймер е и Айнщайн, който назовава Комисията за атомна сила (Atomic Energy Commission, AEC) Конспирация за атомно заличаване (Atomic Extermination Conspiracy, AEC). Щетата е нанесена, само че след това надвива мнението, че би трябвало да бъде поправена. Реабилитацията вършат Джон Кенеди и Едуард Телер при започване на 60-те години на XX-ти век. През 1962 година Джон Кенеди кани Опенхаймер на публична вечеря с нобелови лауреати в Белия дом. Опенхаймер не е притежател на Нобелова премия. Същата година Едуард Телер печели премията „ Енрико Ферми ” и предлага идващия притежател да бъде Опенхаймер, а Кенеди утвърждава. Награждаването през 1963 година съответствува с покушението против Кенеди и Линдън Джонсън публично връчва премията.
Десетилетия по-късно разсрекретени архиви на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) не разкриват подривна, шпионска или антиамериканска активност от страна на Опенхаймер, макар доказаните му благосклонности към комунизма.
Преди да се върнем в 1943 година е забавно да се спомене, че актуалното изкуство вижда прелюбопитната орис на Опенхаймер и му посвещава творби, с каквито даже Айнщайн не може да се похвали - пиеса на Бродуей, опера, иден филм на Кристофър Нолан (с актьорски състав не отстъпващ на „ Не поглеждай нагоре ”) и даже българска телевизионна режисура.
През 1943 година до момента в който плана „ Манхатън ” ври и кипи преносно и безусловно, Германия търпи провали. През първата половина на 1943 година Съюзническите сили надвиват в Африка. Преломно събитие е неуспеха на проекта " Барбароса " през лятото на 1943, когато Хитлер губи най-големата танкова борба в историята при Курск. Съюз на съветските социалистически републики минава в контранастъпление. Италия капитулира. В Техеран Рузвелт и Чърчил дават обещание на Сталин да открият втори фронт, а през юни 1944 година реализират десант в Нормадия. Краят на войната в Европа се вижда при започване на 1945 година Германия ще изгуби единствено с потребление на стандартно оръжие и към този момент не е в положение да сътвори атомна бомба. С изгубването на опасността Хилер да употребява атомна бомба естествено се слага под въпрос първопричините за основаването на плана „ Манхатън ”, а Опенхаймер е подготвен. Заплахата от потребление на атомна бомба към този момент не е Германия, а дали Съединени американски щати няма да се изкушат да употребят новото оръжие в продължаващия яростен спор в Азия.
А когато има опасност от атомна бомба се появява Лео Силард. Последователен в пацифизма си Силард се тормози, че Съединени американски щати няма да се посвенят да употребяват бомбата за реализиране на користните си цели, даже с цената на голям брой жертви и ранени. Безкомпромисен в идеализма и хуманизма си се опълчва (подобно на астрофизиците от „ Не поглеждай нагоре ”) на досегашните спасители Съединени американски щати като провежда петиция измежду научните среди против потреблението на атомната бомба за възможни офанзиви против Япония. В петицията се споделя, че страната, която е разкрила новите естествени опустошителни сили би трябвало да е задоволително виновна да не ги употребява за заличаване в немислим мащаб, че спомагателната мощ, която бомбата дава на Съединените щати носи със себе си моралните отговорности за въздържаност и нищо не може да оправдае атомна бомбардировка. С големата мощ идват и огромните отговорности. В съпътстващите полемики се предлага да се показва разрушителната мощ на бомбата, пред която Япония би преосмислила продължение на войната. Предлага се като последна мярка потребление на бомбата, само че тъй че да аргументи минимални опустошения и жертви.
Петицията се популяризира на обектите на плана „ Манхатън ” и среща поддръжката на учените. Лео Силард се обръща с молба към Едуард Телер да популяризира петицията в националната лаборатория Лос Аламос, където се намира и шефът Робърт Опенхаймер. Телер се съгласява, само че Опенхаймер не разрешава петицията да се подписва в неговата лаборатория.
Финалното предопределение на петицията е да доближи до американския президент. На 12 април 1945 година Рузвелт почива и в служба встъпва вицепрезидентът му „ решителният ” Хари Труман. Смята се, че петицията не доближава до Труман, само че неговата администрация сигурно е била осведомена.
Властта е употребила откритията и знанията на науката, след което отхвърля да чуе апелите ѝ. Американският президент е на път да преиначи първичните изпреварващи и сдържащи цели на основаването на атомната бомба и да я употребява като нападателно оръжие в стандартен спор.
4. На 6 август 1945 година американски боен аероплан хвърля над японския град Хирошима атомна бомба наречена „ Малчугана “ (Little Boy). Бомбата срутва града, убива и ранява към 135 000 души. Вероятно не са задоволително, тъй като три дни по-късно втора атомна бомба - Дебелака (Fat Man) срутва Нагасаки, убити и ранени са още 65 000 души. Труман изяснява действието си с желанието да се завърши по-бързо война с изключително непреклонен противник като Япония: „ Бомбата редуцира Втората международна война, спасявайки по този метод живота на хиляди млади американци “. Такава е главната теза (подобна на тезaта „ Не поглеждай нагоре ” във филма), която се поддържа от американската историческа теория, само че съществува антитеза. В края на международната война Япония (подобно на Германия) е фрапантно отслабена и е останала единствената воюваща страна от Тристранния пакт. Флотът ѝ е грохнал, а Съединени американски щати са овладели въздушното пространство. Със Съюз на съветските социалистически републики е контрактувано да нападне марионетната Манджурия и да лиши Япония от ресурсите ѝ на континента, в това число континенталната ѝ войска. Сталин атакува на 09 август 1945 година Наративът за неотстъпчивостта не неистенен, само че е индивидуален. Колко би издържала Япония даже и без атомните бомбардировки?
Вероятни неофициални аргументи за бомбардировките са да се оправдаят рекордните разноски, да се завоюват позиции в следвоенните договаряния, както и да се показва мощ пред сегашни и предстоящи бъдещи врагове по пътя на израстването на Съединени американски щати като световна суперсила.
Никоя от тези аргументи не би била основателна и не би оправдала жертвите и разрушенията съгласно Лео Силард, който е исторически първообраз на персонажите на Леонардо ди Каприо и Дженифър Лорънс. Ако „ Не поглеждай нагоре ” ни показва прелестно разсеяно общество с раздвоено мнение, то можем да си представим средата в Съединени американски щати по време на Втората международна война като много по-разтревожена. Въпреки ужасите, разрушенията, умората, заканите и страхът етиката на физиците в действителността, а и във кино лентата не би приела най-мощната демократична страна да извърши един от най-печалните актове в историята. Действително аналогията с кино лентата не е цялостна, тъй като похищението е върху народа на враждуваща страна, само че моралният проблем прегледан от по-хуманистична вероятност е подобен. Притеснителното е, че даже когато последователите на хуманистичната вероятност са повече може да не съумеят да наложат позицията си, само че са длъжни да не се преценяват, когато им кажат не поглеждай нагоре.
Още от КИНО:
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ