Освен, че е един от най-големите ceкссимволи на Холивуд, Матю

Освен, че е един от най-големите ceкссимволи на Холивуд, Матю Макконъхи е и извънреден артист, който през годините потвърди, че може да играе както в сантиментални комедии, по този начин и в Оскарови продукции.

Носител е на Оскар, Златен глобус, Награда на гилдията на киноактьорите и още куп други влиятелни награди.

Актьорът издаде биографичната си книга „ Зелени светлини “, в която споделя за своя път и вълнуващи завършения. 

Цели 35 години Макконъхи води дневници, които в този момент се трансформират в основата на книгата.

Из страниците й ще откриете неговата равносметка за претърпяното, като самичък споделя, че е желал да опише и триумфите, и разочарованията, и щастието, и болката, с които се е срещал.

Критиката отбелязва, че в действителност написаното и претърпяното от артиста е по-интересно от всеки негов филм.

Живей съгласно това, в което вярваш. Изживей първо въпросите, по-късно и вярванията си. Тогава ще имаш собствен личен персонален жанр.

Понякога намираме своята периодичност като се придържаме към честен императив посред хаоса. Понякога я намираме, като нарушаваме разпоредбите и пресичаме на алено, с цел да се приберем вкъщи.

Най-необходеният път може и да не бъде прашният; за някои той може да е аутобан. Робърт Фрост е бил прав: когато поемеш по необходен път, нещата стават напълно разнообразни. Но този път не е наложително с минимум трафик. Той може да е пътят, по който ние персонално сме пътували минимум. Интровертът може да има потребност да излезе от вкъщи си, да се срещне със света, да се смеси с хората. Екстровертът може да има потребност да си остане вкъщи и да чете книга. Понякога имаме потребност да излезем, от време на време имаме потребност да влезем. В някои дни най-необходеният ни път е самотна прашна пътека. В други е най-натоварената линия на метрото.

Когато знаем какво желаеме да вършим, сложната част е да разберем по кое време да го създадем. Започнете рано, с цел да не вършиме едно и също постоянно. Профилактика преди лекуването, научи се, преди да действаш.

Биология и дресировка. ДНК и работа. Животът е комбиниране. Някои получават гените, само че не и работната нравственос и устойчивостта. Други си скъсват задника от работа, само че нямат вродената заложба. Трети имат и двете и в никакъв случай не разчитат на първото.

Едно по едно. Всеки триумф идва едно по едно. Направи едно нещо добре, след това друго. Веднъж, след това още един път. Отново и още веднъж, чак до края, след това отново едно по едно.

Не сме тук, с цел да толерираме разликите, тук сме, с цел да ги приемем. Не сме тук, с цел да честваме еднаквостта си, тук сме, с цел да привестваме това, което ни отличава. Не сме родени при равни условия, нито с равни качества, само че би трябвало да имаме равни благоприятни условия. Като човеци се сплотяваме посредством своите полезности.

Дните на благополучие ни карат да забравяме компликациите. Добрите времена наподобяват недостижими в неприятни времена. И двете ни се костват крайни точки. Краят на дните ни. Но галактическият шегобиец с играе с нас. Това, което е било през вчерашния ден, към този момент го няма. Само запетайки, няма точки. Само спирки, без оставане. Удоволствието е чартърен, както и болката.

Интелектът не е предопределен, с цел да надвие очевидното дотолкоз, че да го скрие и да го направи по-объркващо. Той е предопределен, с цел да разкрива истината по-ясно и да демонстрира по-голямата част от очевидното, повече от очертанията. Той би трябвало да опростява нещата, не да ги прави по-заплетени.

Трябва да научим какви са следствията от небрежността – освен това, което вършим, само че и това, което не вършим, също е значимо. Виновни сме, когато пропуснем нещо.

Ако само… Означава, че си желал нещо, само че не си го получил. Не се е случило по някаква причина, или поради личната ти непросветеност, или светът се е намесил. Понякога това са просто спирачки и би трябвало грациозно да им се поклоним. Но по-често, в сравнение с сме склонни да признаем, не получаваме това, което желаеме, тъй като се отхвърляме рано или не поемаме нужния риск, с цел да го получим. Колкото повече опозиция оказваме на нашите „ в случай че единствено ”, толкоз повече ще получаваме това, което желаеме. Не ходете по въжето сред „ прекомерно късно е ” и „ прекомерно рано е ”, до момента в който сте живи.

Всички сме основани за всеки един момент, с който се сблъскваме. Дали мигът ще ни построи, или ние ще го създадем. Дали ще сме безпомощни в него, или ще го владеем, див звяр или жертва. Създадени сме за този момент.

Не се препъвайте, когато тичате надолу. Планината, която желаете да изкачите? Тя е зад ъгъла. Не създавайте непотребна драма. Тя сама ще си пристигна.

Човек, привързан към концепциите, би трябвало да бъде подложен на апетит. Човек, привързан към истините, би трябвало да бъде сит.

Само тъй като местата са празни, не значи, че не са заети. Понякога в листата с посетители би трябвало да има единствено един човек. Ти.

Никога не ми е пукало за крайната дестинация. Идеята за идването е прекомерно оканчателна за моето въображение и възприятие за музика. Дай ми посока и автомагистрала с шестнайсет ленти и пространство за отблъскване и проучване по пътя. Също като джаза, избирам да виждам на живота като на река.

Понякога не е значимо какъв избор правиш, а да го направиш и да се придържаш към него.

Стрелата не търси задачата, задачата притегля стрелата. Трябва да си даваме сметка какво привличаме в живота, тъй като това не е случайност или съвпадане. Паякът чака в паяжината си да пристигна вечерята. Да, би трябвало да преследваме това, което желаеме, да го търсим, да хвърляме въдицата във водата, само че от време на време няма потребност да караме нещата да се случват. Душите ни са безпределно магнетични.

Животът също като архитектурата е глагол. Ако е добре плануван, работи. Прекрасен е и няма потребност от инструкции. Има потребност от поддръжка.

Истината е като люта чушка, колкото си по-близо до корена, толкоз по-горещо става.

Има разлика сред изкуството и себеизразяването. Цялото изкуство е себеизразяване. Не цялото себеизразяване е изкуство.

В съдбовния факт на гибелта и раждането осъзнаваме, че сме по едно и също време смъртни и божествени. Намираме вярата, че изборът ни има значение, че не всичко е напразно, а всичко има значение.