„Не им звъня, чакам ДЕЦАТА да се сетят за мен, чувствам се изоставена“ – изповедта на една забравена майка:
Остаряването е естествена част от виталния цикъл, само че това не значи, че остаряването на нашите родители и други членове на фамилията в по-сериозни години е нещо елементарно и безобидно за нас, в противен случай, в някои случаи е доста деликатна обстановка.
Напредващите години носят уязвимост, с която всички мъчно се помиряват, по тази причина функциите постепенно се сменят, т.е. тези, които допреди няколко години са се грижили за нас, когато сме били дребни, в този момент са безсилни и би трябвало да поемем грижата за тях, просто защото се разболяват и са неуверени в личните си сили.
Често обаче се случва децата да подценяват старите си родители и даже да ги не помнят, изключително в случай че са отпътували в чужбина или изпитват усложнения да устоят новосъздаденото си семейство.
Рядко, само че има и такива случаи, когато по егоистични и себични аргументи децата изцяло не помнят за родителите си, когато към този момент не могат да им оказват помощ финансово или по различен метод. Тези случаи са редки, само че сигурно си заслужава да бъдат упоменати, защото наподобява стават все по-чести в последно време.
При по-възрастните хора изолацията може да докара до меланхолия и отдръпване, а проучванията демонстрират, че даже най-скромният знак на внимание може да понижи възприятието им на беззащитност и да усъвършенства психическото и физическото им здраве. Тъжно е, когато една майка на този свят се почувства сама, забравена, подценена от децата си. Това е изповедта на една майка, която ви предаваме без редакторска интервенция.
„ На 65 години съм и пребивавам самичък. Имам две деца, наследник и щерка, които имат личен живот надалеч от тук, имат свои деца и свои проблеми. Не им звъня, очаквам да си спомнят за мен, а това се случва доста рядко. И тази година не помниха да ми честитят рождения ден. Няма значение, не ги упреквах за това.
Знам по какъв начин се усещат, и аз бях фрустрирана и нервна на тяхната възраст. Разкъсвах се прекалено много от паники по какъв начин да ги отгледам и да им осигуря всичко належащо. Радвам се, че съумях да ги възпитам и да направя положителни хора от тях, само че скърбя, че бях толкоз нервна в младите си години и имах стресови обстановки за съвсем всичко. Защо?
За да бъда сама в този момент и да седнал съм по през целия ден затворена между четири стени и да очаквам да звънне телефонът, с цел да ми каже някой поне „ Честит рожден ден “ и да ме попита по какъв начин съм? Чувствам се някак като прокажена и изоставена като куче. Но, добре… въпреки всичко съм признателна. Все още мога да върша всичко сама.
Винаги мога да си намеря занимание и да запазя позитивната страна на мислите си. И ще се апелирам Бог постоянно да ви оказва помощ, деца мои. Ще се апелирам животът да не ви даде ориста, която сполетя мен. Ще се апелирам децата ви да не ви не помнят, както вие забравихте мен, макар че бяхте положителни родители и постоянно сте били до тях.
Нека… Не ви упреквам. Но ще си спомните за мен едвам когато си отида. Ще си спомняте рождените ми дни и ще ме поздравявате във Facebook, ще си спомняте може би някои мои думи или някои обстановки, когато сте правили неточности, само че майка ви е била до вас, с цел да ви утеши.
Тогава ще разберете, че сте обидили майка си не с някакво деяние, а просто сте я не запомнили. Майка ви ви е довела там, където сте сега и това не би трябвало да се не помни просто по този начин. Но нищо… Докато съм жива, ще бъда тук за вас, каквото и да става “.
Една забравена от децата си майка
