Българското капище
Особеността на свадите на родна почва е следната: те бързо лумват, подвига се медийна пушилка, след което в борбата се впускат служебни огнеборци, че и самозвани такива; най-после всичко се утаява като камък под водното огледало на една или друга огромна инвестиция, загробила значително обществени средства. Който не е наясно с този сюжет, значи въобще не е в час, както обича да ни повтаря доктор Ахмед Доган. Тъй да бъде.
Опитът от сходни кавги обаче сочи и друго. Размътването на построеното с толкоз страдания (или с толкоз отклонени средства) " водно огледало " явно е допустимо единствено при пляскане във водата на друго корпулентно тяло, съпоставимо по мащаби с далаверата. За последното " пришиване " в абсурда може да се съди най-добре по разсейките на " кафявата преса ", скачена с него. Умеещите да гадаят по тези " кафяви утайки " с лекост предвиждат имало ли е или е нямало интервенция на инициала " 10 " в начинанието. И в случай че е имало, какъв камък – " Цанков " или някакъв различен – ще изплува на водната повърхнина след цялата тази галиматия.
Гадаене по утайките: в подобен политико-медиен свят си живеем ние. Свят грубо-вулгарен, първичен и дано да признаем – много архаично-езически. Свят на безскрупулна лакомия, лишен от каквито и да е задръжки, като че ли не ги е имало всичките тези епохи християнство по нашите земи, като че ли десетте Божи заповеди са си останали единствено на книга, без да оставят ни минимален отпечатък в сърцата. Ето за какво ще се опитам да впиша днешната обстановка в нейния архетипен облик, в нещо което ще нарека " българското капище ".
Защото терминът " капище " на часа ни препраща към началата на българската държавност, за които знаем напълно малко или съвсем нищо. Историците не престават да гадаят по какъв начин в действителност са живеели " първобългарите ", както ги посочва проф. Веселин Бешевлиев, по какъв начин са се спогаждали между тях, какви са били порядките и вярванията им. Пълна мрачевина, разреждана единствено от неразбираеми " черти и внезапни ", малко археология и това, което ни е известно за тях от враговете им – т.е. посредством писаното от византийските хронисти.
В центъра на всички тези питания несъмнено е " капището " – храмовото средоточие на първобългарите, където те се уединяват, с цел да узнаят волята на ориста или с цел да й принесат жертви – скотски (според множеството хронисти) или дори човешки (според някои от тях). Славянската етимология в думата " капище " несъмнено ни подвежда. Тръгнем ли от смислите на глагола " капя ", елементарно можем да заключим, че всички тези остатъци от Плиска до Мадара с квадратни стени, насочени по посоките на света, са били с продънен или течащ покрив. Подобно допускане, колкото и да е обяснимо по отношение на днешния български опит в градежите, дето прокапват незабавно, въпреки всичко е мъчно доказуемо. Други, въпреки и косвени източници, обаче позволяват, че прабългарските светилища са се строяли под дъб, като може би са били открити към небето. Кой знае. Затова дано оставим настрани етимологията с прокапването или наводняването на " капищата ", както и поговорките в езика ни от рода на " откъдето е капало, отново ще тече ", може би съдържащи избрани властови конотации.
Далеч по-разпостранена е тезата, че в прабългарските храмове е имало идоли, " сходства " (от тюркската етимология " капь ", статуя). Тоест най-главното в " капището " е било съществуването на някакъв " корпулентен кумир ", препълнен със злато, за което свидетелства и Супрасълският алманах: " капищата погански (са от) сребро и злато), уста имат, само че не приказват (глаголят). "
Последното споделя доста за традициите в прабългарската държавност, отзвук от които се долавят до до през днешния ден.
Да обобщим: с цел да има власт, би трябвало да има (златен) кумир. И той, властвайки, да мълчи (да не глаголи). Проглаголи ли, неприятно, обстановката върви към светотатство и той би трябвало да бъде отлъчен: капището да бъде разрушено (в пламъци), а самичък той – хвърлен надълбоко във водите, както научаваме от една записка в " Сказанието на Стефан Святогорец " от XVв.
Така някои от интуициите за " българското капище " стартират да се проясняват.
Спомен за което се е съхранил и в българския фолклор, където жертвоприношенията (на елени, кучета и т.н.) се правят на " вини стърги ", но най-много в " платнен сарай " (у Михаил Арнаудов – " замък от платна " ).
Това със " сарая ", бил той " платнен " или " заплатен ", през днешния ден ни жегва заради друга причина. А пък от отговорите на папа Николай до княз Борис Покръстител излиза наяве, че идолопоконците, отказващи да одобряват християнството, продължавали да принасят жертви в капища (дори кръвни), прегъвайки колене пред тях.
И още, в " Отговорите на папа Николай по допитванията на българите ", на 62 място откриваме следното: Вие разправяте, че преди да одобри християнството у вас е бил открит един камък, от който в случай че някой вземе нещо, случва се добие лек (за тялото си), но от време на време да остане без изгода ".
Отгдето и да се взрем в тъмнините на " капището ", все оттова изплува някой камък, дето носи опредметени от властта преимущества, в резултат на допира с него. В други случаи и за други хора, той обаче не носи никаква изгода, доколкото те следва да платят за цялото начинание.
Силата на владетеля, четем още в тези отговори на българските питания, зависела от това, че той бил притежател на двуострия меч, свързващ или развързващ двете управляващи в себе си. От други ръкописи пък научаваме, че " идолите " в капищата били наричани " балвани ", което в славянската етимология е обвързвано с дивотии или неразбираеми неща (ала очевидно в прабългарската не е така).
И още нещо за жреците, наричани влъхви. Тяхната роля на гадатели, изключително по вътрешностите на убити кучета, била от значително значение. Дали не поради това и старобългарското " влъх " (гадател) минава в новобългарски със смисъла на " бандит "? В късни старобългарски апокрифи се натъкваме на някои образци за сходни гадаения, обвързани със светлината и мрака. Двойка жреци – да ги назовем Светлин и Тъмнин – все успявали да извлекат пророчества безусловно от всичко, дори от " пластиката на тишината ". За последното, най-малко с днешна дата, липсват задоволително ясни доказателства.
И най-после, едно арабско удостоверение, защото арабските хронисти също пишат за българите, не мислете, че от тях са се интересували само византийците и латиняните. Ето какво е схванал за прабългарите Ибн Фадлан, изпратен със специфична задача през Х в. във Волжска България, от срещите с тях:
Забелязах, че имайки за добра прокоба джавкам на кучетата, радват му се и считат, че той ще им донесе година на изобилието, благословия и благоденствие. Видях, че змиите са в обилие и на всеки клон са омотани десетина, та и повече. Те не ги убиват, а и змиите не им пакостят [] Видях в страната им доста гръмотевици и в случай че гръм удари дома им, то те не се приближават до него, оставят го подобен, какъвто е и всичко, каквото има вътре – хора, имущество и друго, оставят го, до момента в който времето не го унищожи, и споделят: Това е дом над чиито поданици ориста се е разгневила
Какво да каже човек за това удостоверение от днешна вероятност. Змиите от дълго време не са толкоз многочислени по нашите земи, откогато през 1958 година по тях бяха пуснати таралежи и по този начин бе разчистена територията на днешния курорт " Слънчев бряг ", по който към този момент бродят и съскат други същества. А пък гръмотевици и мълнии си имаме в обилие, доколкото в прилив на бурен антиамериканизъм или битова бъркотия всеобщо бе отритнат изобретения през 1752 година от Бенджамин Франклин гръмоотвод.
И това са единствено някои от образците за какво към момента обитаваме в архетипа на " българското капище ".
Текстът на Тони Николов е от Портала " Култура "
Опитът от сходни кавги обаче сочи и друго. Размътването на построеното с толкоз страдания (или с толкоз отклонени средства) " водно огледало " явно е допустимо единствено при пляскане във водата на друго корпулентно тяло, съпоставимо по мащаби с далаверата. За последното " пришиване " в абсурда може да се съди най-добре по разсейките на " кафявата преса ", скачена с него. Умеещите да гадаят по тези " кафяви утайки " с лекост предвиждат имало ли е или е нямало интервенция на инициала " 10 " в начинанието. И в случай че е имало, какъв камък – " Цанков " или някакъв различен – ще изплува на водната повърхнина след цялата тази галиматия.
Гадаене по утайките: в подобен политико-медиен свят си живеем ние. Свят грубо-вулгарен, първичен и дано да признаем – много архаично-езически. Свят на безскрупулна лакомия, лишен от каквито и да е задръжки, като че ли не ги е имало всичките тези епохи християнство по нашите земи, като че ли десетте Божи заповеди са си останали единствено на книга, без да оставят ни минимален отпечатък в сърцата. Ето за какво ще се опитам да впиша днешната обстановка в нейния архетипен облик, в нещо което ще нарека " българското капище ".
Защото терминът " капище " на часа ни препраща към началата на българската държавност, за които знаем напълно малко или съвсем нищо. Историците не престават да гадаят по какъв начин в действителност са живеели " първобългарите ", както ги посочва проф. Веселин Бешевлиев, по какъв начин са се спогаждали между тях, какви са били порядките и вярванията им. Пълна мрачевина, разреждана единствено от неразбираеми " черти и внезапни ", малко археология и това, което ни е известно за тях от враговете им – т.е. посредством писаното от византийските хронисти.
В центъра на всички тези питания несъмнено е " капището " – храмовото средоточие на първобългарите, където те се уединяват, с цел да узнаят волята на ориста или с цел да й принесат жертви – скотски (според множеството хронисти) или дори човешки (според някои от тях). Славянската етимология в думата " капище " несъмнено ни подвежда. Тръгнем ли от смислите на глагола " капя ", елементарно можем да заключим, че всички тези остатъци от Плиска до Мадара с квадратни стени, насочени по посоките на света, са били с продънен или течащ покрив. Подобно допускане, колкото и да е обяснимо по отношение на днешния български опит в градежите, дето прокапват незабавно, въпреки всичко е мъчно доказуемо. Други, въпреки и косвени източници, обаче позволяват, че прабългарските светилища са се строяли под дъб, като може би са били открити към небето. Кой знае. Затова дано оставим настрани етимологията с прокапването или наводняването на " капищата ", както и поговорките в езика ни от рода на " откъдето е капало, отново ще тече ", може би съдържащи избрани властови конотации.
Далеч по-разпостранена е тезата, че в прабългарските храмове е имало идоли, " сходства " (от тюркската етимология " капь ", статуя). Тоест най-главното в " капището " е било съществуването на някакъв " корпулентен кумир ", препълнен със злато, за което свидетелства и Супрасълският алманах: " капищата погански (са от) сребро и злато), уста имат, само че не приказват (глаголят). "
Последното споделя доста за традициите в прабългарската държавност, отзвук от които се долавят до до през днешния ден.
Да обобщим: с цел да има власт, би трябвало да има (златен) кумир. И той, властвайки, да мълчи (да не глаголи). Проглаголи ли, неприятно, обстановката върви към светотатство и той би трябвало да бъде отлъчен: капището да бъде разрушено (в пламъци), а самичък той – хвърлен надълбоко във водите, както научаваме от една записка в " Сказанието на Стефан Святогорец " от XVв.
Така някои от интуициите за " българското капище " стартират да се проясняват.
Спомен за което се е съхранил и в българския фолклор, където жертвоприношенията (на елени, кучета и т.н.) се правят на " вини стърги ", но най-много в " платнен сарай " (у Михаил Арнаудов – " замък от платна " ).
Това със " сарая ", бил той " платнен " или " заплатен ", през днешния ден ни жегва заради друга причина. А пък от отговорите на папа Николай до княз Борис Покръстител излиза наяве, че идолопоконците, отказващи да одобряват християнството, продължавали да принасят жертви в капища (дори кръвни), прегъвайки колене пред тях.
И още, в " Отговорите на папа Николай по допитванията на българите ", на 62 място откриваме следното: Вие разправяте, че преди да одобри християнството у вас е бил открит един камък, от който в случай че някой вземе нещо, случва се добие лек (за тялото си), но от време на време да остане без изгода ".
Отгдето и да се взрем в тъмнините на " капището ", все оттова изплува някой камък, дето носи опредметени от властта преимущества, в резултат на допира с него. В други случаи и за други хора, той обаче не носи никаква изгода, доколкото те следва да платят за цялото начинание.
Силата на владетеля, четем още в тези отговори на българските питания, зависела от това, че той бил притежател на двуострия меч, свързващ или развързващ двете управляващи в себе си. От други ръкописи пък научаваме, че " идолите " в капищата били наричани " балвани ", което в славянската етимология е обвързвано с дивотии или неразбираеми неща (ала очевидно в прабългарската не е така).
И още нещо за жреците, наричани влъхви. Тяхната роля на гадатели, изключително по вътрешностите на убити кучета, била от значително значение. Дали не поради това и старобългарското " влъх " (гадател) минава в новобългарски със смисъла на " бандит "? В късни старобългарски апокрифи се натъкваме на някои образци за сходни гадаения, обвързани със светлината и мрака. Двойка жреци – да ги назовем Светлин и Тъмнин – все успявали да извлекат пророчества безусловно от всичко, дори от " пластиката на тишината ". За последното, най-малко с днешна дата, липсват задоволително ясни доказателства.
И най-после, едно арабско удостоверение, защото арабските хронисти също пишат за българите, не мислете, че от тях са се интересували само византийците и латиняните. Ето какво е схванал за прабългарите Ибн Фадлан, изпратен със специфична задача през Х в. във Волжска България, от срещите с тях:
Забелязах, че имайки за добра прокоба джавкам на кучетата, радват му се и считат, че той ще им донесе година на изобилието, благословия и благоденствие. Видях, че змиите са в обилие и на всеки клон са омотани десетина, та и повече. Те не ги убиват, а и змиите не им пакостят [] Видях в страната им доста гръмотевици и в случай че гръм удари дома им, то те не се приближават до него, оставят го подобен, какъвто е и всичко, каквото има вътре – хора, имущество и друго, оставят го, до момента в който времето не го унищожи, и споделят: Това е дом над чиито поданици ориста се е разгневила
Какво да каже човек за това удостоверение от днешна вероятност. Змиите от дълго време не са толкоз многочислени по нашите земи, откогато през 1958 година по тях бяха пуснати таралежи и по този начин бе разчистена територията на днешния курорт " Слънчев бряг ", по който към този момент бродят и съскат други същества. А пък гръмотевици и мълнии си имаме в обилие, доколкото в прилив на бурен антиамериканизъм или битова бъркотия всеобщо бе отритнат изобретения през 1752 година от Бенджамин Франклин гръмоотвод.
И това са единствено някои от образците за какво към момента обитаваме в архетипа на " българското капище ".
Текстът на Тони Николов е от Портала " Култура "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ