Основният мотив в Степния вълк“ е самотата, схваната като съдба,

Основният претекст в „ Степния вълк “ е самотата, схваната като орис, усамотяването като изключително отричане на действителността. Но, потърсил независимост и самостоятелност в тях, героят се оказва с по-тежки вериги. Пътят на примирението е изобразен като пагубен. Къде новобранецът Халер може да се допре до обществото? Вече не и в професорския дом, единствено остарялата механа остава леговище за единството на огорчените, самотните и нещастните за час или два, където се залъгват до идната вечер. Драмата на Хари е болест на времето - Хесе акцентира това, пътят към хуманността е непосилен. Цялата му прозорливост е ориентирана към себе си. Вглеждането в личната същина е мъчително, само че по едно и също време упойва болките, породени от света.

(1877 ~ 1962)

Само за умопомрачени

Денят бе отминал, както минават всички дни; аз го убих, погубих го добродушно с моя първичен и страхлив жанр в изкуството да се живее. Поработих няколко часа; рових се из остарели книги; два часа имах болки, каквито изпитват по-старите хора; взех един прахуляк и се радвах, че болката се остави да бъде надхитрена; лежах в гореща вана, поемайки приятната топлота на водата; три пъти получих поща и прегледах всичките ненужни ми писма и печатни пратки; направих своите дихателни извършения, само че от леност през днешния ден изоставих упражненията на мисълта; един час се разхождах и открих нарисувани в небето красиви скъпоценни облици на нежни перести облаци.

Това беше доста хубаво, също както четенето на остарели книги, лежането в топлата вана, и в края на краищата - макар този ден да не беше същинската хубост, да не бе тъкмо сияен час на щастието и насладата, той беше един от дните, които отдавна са естествени и привични за мене: изтощено приятни, въобще търпими, безлики и хладни дни на един позастарял неудовлетворен господин, дни без особени болки; без огромни грижи; без същински мъки; без обезсърчение, в които даже въпросът, дали не е време да вървя след образеца на Адалберт Щифтер и да свърша със себе си при бръснене, се претегля без неспокойствие или възприятие на боязън, деловито и умерено.

Позналият другите дни, злите - тези с офанзиви на подаграта или с неумолимото, вгнездило се зад очните ябълки главоболие, което демонски омагьосва от наслада в тъга всяка активност, за която са потребни зрение и слух, или дните на душевна мъка - ония страшни дни на вътрешна празнина и обезсърчение, когато измежду опустошената и изсмукана от акционерните сдружения земя човешкият свят и по този начин наречената просвета на всяка крачка се хилят и ни отвращават със своя излъган и подъл, тенекиен безвкусен искра. Съсредоточен, той бива тласкан към върха на непоносимото в личното болно аз. Всеки, изпитал такива пъклен дни, бива доста удовлетворен от елементарните, сивите, сходни на днешния; признателен сяда до топлата печка, четейки утринния вестник; с признателност вижда, че и през днешния ден не е почнала война, не е открита нова тирания, не е разкрито никакво изключително явно свинство в политиката и икономиката; с признателност настройва струните на ръждясалата си лира за един сдържан, не изключително щастлив, съвсем радостен признателен псалм, с който отегчава своя спокоен, мирен, малко замаян с бром полубог на доволството. И в спарения въздух на тази блажена досада, на достойната за признателност безболезненост и двамата - празният клюмащ полубог и леко посивелият, запял приглушения псалм човек, - си наподобяват като близнаци.

Това е хубаво за доволството, за безболезнеността, за тези търпимо унили дни, когато нито болежка, нито приятност дръзват да закрещят; когато всичко единствено шепти и се промъква на пръсти. Сега за жалост се чувствувам по този начин, че напълно не мога да претърпявам таман тази примирителност - след късо време тя ми става нетърпимо омразна и отвратителна, и налегнат от обезсърчение, би трябвало да тичам в други ширини, където и да е по пътя на приятните усеща, при положение на потребност обаче - и по пътя на тъгите. Щом преживеех известно време без наслаждение и без тегло и бях дишал хладната вяла търпимост на по този начин наречените положителни дни, в моята детинска душа се надигаше такава бурна жалост и тъга, че захвърлях в лицето на сънния господ на доволството ръждясалата благодарствена лира и би ми било по-приятно да чувствам по какъв начин ме опалва същинска дяволска болежка, в сравнение с тази здравословна стайна температура. Тогава в мен гори дива жадност за мощни усеща, за сензации, гняв към този прозрачен, плосък, еднакъв, естествен и стерилизиран живот и гневна пристрастеност да разбия нещо - може би магазин или катедрала. Или да погубя себе си; да върша безогледни глупости; да смъква перуките от главите на неколцина почитани кумири; да доставя на няколко бунтовно настроени момчета билетите до Хамбург, за които мечтаят; да прелъстя някое малко момиче или да извия врата на неколцина представители на бюргерския международен ред.

Защото най-искрено от всичко ненавиждам, гнуся се и проклевам точно доволството, здравостта, приятната разположеност, грижливо поддържания оптимизъм на бюргера - това тлъсто, наред непорочие на междинното, елементарното, посредственото.

…Но, популярност Богу, има и изключения - от време на време, въпреки и рядко, идват и други часове. Те носят разтърсване, блага, разрушават стени и връщат мен, заблудения, още веднъж към живото сърце на света. Тъжен и ведно с това надълбоко разчувствуван, аз се пробвам да си спомня последните такива прекарвания. Беше по време на един концерт. Свиреха чудесна старинна музика. И тогава, сред два такта, при едно „ пиано “, изпълнено от дървени духови принадлежности, ненадейно почувствах, че за мен още веднъж се отварят дверите към отвъдното, аз облетях небето, видях Бог, ангажиран с делата си, изпитах болежка и към този момент против нищо на този свят не се съпротивявах, от нищо на света не се опасявах, одобрявах всичко и на всичко отдавах сърцето си. Това не търпя дълго, може би петнадесетина минути, само че същото чувство се върна в съня ми още през нощта и от този момент през всички пусти дни навремени проблясва тайнствено. Понякога го виждам ясно за мигове да минава през моя живот, като златна божествена следа, само че съвсем постоянно посипана с доста нечистота и прах; след това блества още веднъж в златни искри - изглежда, че в никакъв случай няма да се изгуби, а в действителност бързо отново потъва надълбоко. Веднъж то се яви нощем. Лежейки безсънен, ненадейно заредих на глас стихове - стихове пребогато красиви и удивителни, че да бих дръзнал и помислил да ги запиша, - които на утрото към този момент не помнех и въпреки всичко те лежаха стаени в мене, както тежка ядка в остаряла попукана черупка. Друг път тази диря проблесна при четене на някакъв стихотворец, при размисъл над една концепция на Декарт, на Паскал; един ден тя запламтя отначало и поведе златна следа надалеч в небето, таман когато бях с обичаната си. Ех, мъчно е да намериш тази божествена следа измежду живота, който ние водим; измежду това толкоз самодоволно, извънредно бюргерско, бездушно време; при типа на тази архитектура, тези покупко-продажби, политика, хора! Как да не бъда степен вълк и презрян аскет измежду един свят, в който не споделям никоя от неговите цели, когато никоя от насладите му не ме вълнува! Аз не мога да устоя дълго ни в спектакъл, ни в кино, едвам мога да прочета някой вестник, рядко съвременна книга; не съм в положение да схвана що за наслаждение и наслади търсят хората в претъпканите влакове и хотели; в препълнените кафенета, при сластна знойна и натрапчива музика; в питейните заведения и вариететата на красивите първокласни градове; по международните изложби и крайбрежни булеварди; на сказките за любознателни и на огромните спортни игрища - всички тези наслади, за които стотици други се мъчат и блъскат, за мен биха били налични и постижими, само че не ги разбирам, не ги споделям. И в противен случай, каквото ми се случва и претърпявам в моите редки часове на наслада и за мене е наслаждение, възторг и възвисеност, светът познава, търси и обича най-много в поезията, а в живота го намира за налудничаво. А в действителност, в случай че светът има право, в случай че музиката в кафенетата, всеобщите развлечения и тези американизирани, задоволяващи се с толкоз малко хора имат право, то значи аз не съм прав. Тогава съм вманиачен. Действително съм степен вълк, както постоянно се назовавам самичък - едно животно, заблудено в непознат и неразбираем нему свят, което към този момент не може да си откри татковина, наслаждение и храна. 

От: „ Степния вълк “, Херман Хесе, изд. „ Христо Г. Данов “, Пловдив, 1978 година
Снимка: Hermann Hesse, en.wikipedia.org