Какво разказват за пътешествията си актьорите от Холивуд
Основната концепция зад този алманах - " Пътешествие като на кино ", е напълно елементарна: актьорите са разказвачи на истории още от времената на античните гърци. А откогато Холивуд излезе отвън рамките на киностудиата, тези разказвачи пътуват до отдалечи кътчета на планетата, с цел да описват своите истории. " Холивудските типажи " са номади, от една страна поради работата си, само че постоянно и по природа. Актьорите пътуват с необятно отворени очи и наострени уши – от време на време го вършат неумишлено, различен път преднамерено. Те непрекъснато търсят характери, вглеждат даже в най-малките елементи от държанието на хората или измененията на гласа им, събират цялата тази информация, с цел да си я напомнят след време и да употребяват в някоя роля. Авторите на сборника вземат решение да помолят някои от тези странстващи разказвачи да опишат своите най-лични, вдъхновяващи, занимателни, смущаващи и човешки истории, претърпени по време на пътешествията им.
Авторите са Андрю Маккарти - артист, режисьор и създател на текстове за пътешествия. Снимал се е допълнително от двадесет кино лентата и Дон Джордж, редактор на отдела за пътешествия на " Лоунли Планет ", редактор на отдела за пътувания на San Francisco Examiner & Chronicle и основател и редактор на раздела Wanderlust на интернет портала Salon.com.
Откъсът от книгата е възложен от издателство " Вакон ".
© Издателство Вакон
Джош Лукас
През Йордания и Сирия
Джош Лукас
Джош Лукас е роден при започване на 70-те години на 20-ти век в Арканзас и през цялото си детство пътува с родителите си, които са деятели и провеждат митинги против нуклеарните оръжия във всички южни щати. Накрая фамилията му се открива в малко рибарско селце в щата Вашингтон. Там Джош учи в малко държавно учебно заведение, в което се записва в курс по диспути и драматургия, приет в цялата страна и притежател на редица награди. След завършването си той работи като артист и не стопира да пътува. Участва във филмите: " Американски психар ", " Красив разум ", " Посейдон ".
****
Честно казано, тази " развлекателна промишленост ", в която работя към този момент над двадесет години, може просто да ви срита задника. В началото на зимата през 2010 година се озовах, нагледно казано, паднал в калта, оцапан с кръв и насинен, с извънредно главоболие. Красивото заричане за страхотна кариера профуча около мен и ме събори злостно на земята. Отхвърлен, аз осъзнах, че бях приел тази загуба прекомерно тежко и бях изгубил вероятността си. Затова взех решение да потегли самичък на странствуване до някое място, на което в никакъв случай преди не съм ходил и да събера мислите си. Исках да скоча в незнайното, по тази причина избрах Близкия изток.
Няколко дни по-късно кацнах в Израел. Недоспал и изтощен, минах безпроблемно и бързо през летището с най-високо равнище на защита в целия свят. Излязох от митницата изцяло комплициран, тъй като предварителното ми изследване ме беше подготвило за подробен обиск или най-малкото за сериозен и изчерпателен разпит. Но не щеш ли към този момент бях в Израел и никой даже не надникна в багажа ми.
Хванах рейс до най-близката спирка до остарелия град Йерусалим. Влязох в него през Дамаскската врата и незабавно ме обгърнаха цветовете, чувствата и ароматите на античния пазар. Изпаднах в щастлив екстаз и потеглих из лабиринта от улици в остарелия град. Стигнах до Мюсюлманския квартал и оставих багажа си в хостела, който се намираше в 500-годишна постройка с мраморен под. Излязох на улицата и несъзнателно възкликнах: " О, боже мой ". Бях изцяло захласнат от новите усещания, които трупах непрекъснато. Обикалях из Йерусалим: средище на духовността и страстите, кипящи измежду това умопомрачително човешко създание, издигнато в възхвала на Бога. Почувствах също и цялостно лудост. Веднага разбрах за какво на това място се водят войни. И за какво тук хората намират избавление за душите си.
Имах потребност от пресен въздух, по тази причина се върнах назад на пазара и отидох в едно кафене, където трябваше да се срещна с Филип: боен фотограф, евреин, роден в Африка и израснал във Франция. През последните шест месеца той живееше в Йерусалим със брачната половинка си, режисьор на документални филми, и трите им дребни деца. Вече ми беше споделил по телефона, че обезверено копнее да покаже на хората непознатата страна на Йерусалим. Докато пиехме като до Яфската врата, този разгорещен, радостен мъж с блеснали очи, който говореше френски, иврит, британски и арабски (а вероятно и още три други езика, които не използваше в диалога ни), ми описа, че е прочут измежду военните в Израел като " фен на арабите " и че приема спора извънредно прочувствено. Обясни ми, че двамата със брачната половинка му наблюдават деликатно протичащото и го документират.
– Готов ли си да видиш града? – попита ме той. – Готов ли си да походиш?
Минахме бързо през Християнския квартал по Виа Долороса – пътят, по който минал Христос към мястото на разпятието си, понесъл кръста си. Филип ми описа за окаяното състояние и бедите на палестинците. За болката и гнева си към ционизма1, който осъждаше. С изпитание изкачихме стръмния Елеонски рид (Маслиновата планина), а той не спираше да ми споделя за кварталите, около които минавахме.
Стигнахме до Западния бряг на река Йордан. Филип ме предизвести, че израелските бойци ни следят. Виждах ги над нас в оръдейните, до момента в който вървяхме по пустите улици и влизахме все по-навътре в Палестина. Огромни бетонни плочи разсичаха къщите на две. Открихме доста празни ракетни снаряди, останали след скорошна престрелка. Стигнахме до самотна бензиностанция тъкмо до стената, разделяща Израел и Палестина, ситуирана на в миналото оживено кръстовище. Попитахме притежателя какво мисли за протичащото се, а той сподели: " Тази стена ще падне. В Германия лиши тридесет години, а тази тук съществува едвам от седем години. " Сетне се усмихна.
Повече за книгата прочетете тук.
Авторите са Андрю Маккарти - артист, режисьор и създател на текстове за пътешествия. Снимал се е допълнително от двадесет кино лентата и Дон Джордж, редактор на отдела за пътешествия на " Лоунли Планет ", редактор на отдела за пътувания на San Francisco Examiner & Chronicle и основател и редактор на раздела Wanderlust на интернет портала Salon.com.
Откъсът от книгата е възложен от издателство " Вакон ".
© Издателство Вакон
Джош Лукас
През Йордания и Сирия
Джош Лукас
Джош Лукас е роден при започване на 70-те години на 20-ти век в Арканзас и през цялото си детство пътува с родителите си, които са деятели и провеждат митинги против нуклеарните оръжия във всички южни щати. Накрая фамилията му се открива в малко рибарско селце в щата Вашингтон. Там Джош учи в малко държавно учебно заведение, в което се записва в курс по диспути и драматургия, приет в цялата страна и притежател на редица награди. След завършването си той работи като артист и не стопира да пътува. Участва във филмите: " Американски психар ", " Красив разум ", " Посейдон ".
****
Честно казано, тази " развлекателна промишленост ", в която работя към този момент над двадесет години, може просто да ви срита задника. В началото на зимата през 2010 година се озовах, нагледно казано, паднал в калта, оцапан с кръв и насинен, с извънредно главоболие. Красивото заричане за страхотна кариера профуча около мен и ме събори злостно на земята. Отхвърлен, аз осъзнах, че бях приел тази загуба прекомерно тежко и бях изгубил вероятността си. Затова взех решение да потегли самичък на странствуване до някое място, на което в никакъв случай преди не съм ходил и да събера мислите си. Исках да скоча в незнайното, по тази причина избрах Близкия изток.
Няколко дни по-късно кацнах в Израел. Недоспал и изтощен, минах безпроблемно и бързо през летището с най-високо равнище на защита в целия свят. Излязох от митницата изцяло комплициран, тъй като предварителното ми изследване ме беше подготвило за подробен обиск или най-малкото за сериозен и изчерпателен разпит. Но не щеш ли към този момент бях в Израел и никой даже не надникна в багажа ми.
Хванах рейс до най-близката спирка до остарелия град Йерусалим. Влязох в него през Дамаскската врата и незабавно ме обгърнаха цветовете, чувствата и ароматите на античния пазар. Изпаднах в щастлив екстаз и потеглих из лабиринта от улици в остарелия град. Стигнах до Мюсюлманския квартал и оставих багажа си в хостела, който се намираше в 500-годишна постройка с мраморен под. Излязох на улицата и несъзнателно възкликнах: " О, боже мой ". Бях изцяло захласнат от новите усещания, които трупах непрекъснато. Обикалях из Йерусалим: средище на духовността и страстите, кипящи измежду това умопомрачително човешко създание, издигнато в възхвала на Бога. Почувствах също и цялостно лудост. Веднага разбрах за какво на това място се водят войни. И за какво тук хората намират избавление за душите си.
Имах потребност от пресен въздух, по тази причина се върнах назад на пазара и отидох в едно кафене, където трябваше да се срещна с Филип: боен фотограф, евреин, роден в Африка и израснал във Франция. През последните шест месеца той живееше в Йерусалим със брачната половинка си, режисьор на документални филми, и трите им дребни деца. Вече ми беше споделил по телефона, че обезверено копнее да покаже на хората непознатата страна на Йерусалим. Докато пиехме като до Яфската врата, този разгорещен, радостен мъж с блеснали очи, който говореше френски, иврит, британски и арабски (а вероятно и още три други езика, които не използваше в диалога ни), ми описа, че е прочут измежду военните в Израел като " фен на арабите " и че приема спора извънредно прочувствено. Обясни ми, че двамата със брачната половинка му наблюдават деликатно протичащото и го документират.
– Готов ли си да видиш града? – попита ме той. – Готов ли си да походиш?
Минахме бързо през Християнския квартал по Виа Долороса – пътят, по който минал Христос към мястото на разпятието си, понесъл кръста си. Филип ми описа за окаяното състояние и бедите на палестинците. За болката и гнева си към ционизма1, който осъждаше. С изпитание изкачихме стръмния Елеонски рид (Маслиновата планина), а той не спираше да ми споделя за кварталите, около които минавахме.
Стигнахме до Западния бряг на река Йордан. Филип ме предизвести, че израелските бойци ни следят. Виждах ги над нас в оръдейните, до момента в който вървяхме по пустите улици и влизахме все по-навътре в Палестина. Огромни бетонни плочи разсичаха къщите на две. Открихме доста празни ракетни снаряди, останали след скорошна престрелка. Стигнахме до самотна бензиностанция тъкмо до стената, разделяща Израел и Палестина, ситуирана на в миналото оживено кръстовище. Попитахме притежателя какво мисли за протичащото се, а той сподели: " Тази стена ще падне. В Германия лиши тридесет години, а тази тук съществува едвам от седем години. " Сетне се усмихна.
Повече за книгата прочетете тук.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ