Още един рязък удар с чукчето. Ниебла излая. Марина отвори

Още един внезапен удар с чукчето. Ниебла излая. Марина отвори очи. Погледна ръчния си часовник. Усмихна се. Знаеше кой е. Навлече небрежно дънките си и изтича надолу по стълбите.
– Добро утро, Каталина – сподели Марина, като отвори вратата.
Каталина погали кучката, която стартира да скача върху нея.
– Добро утро – дамата леко се прокашля. – Виж, скъпа... пристигнах, тъй като си е същинско злощастие... Трябва да купуваме самун от супера, а той има усет на трева.
– Радвам се, че дойдохте, Каталина. Заповядайте, чувствайте се като вкъщи си.
– Наричай ме Кати и не щеш ли към този момент знаеш имената на половината Майорка. Тук половината дами се споделят Каталина, а половината мъже – Томеу. Ние, майоркците, сме работливи, само че не сме доста истински – сподели тя на майоркски, до момента в който почистваше запотените си очила в необятната черна пола, която покриваше коленете й. – Нали разбираш майоркски?
– Да, разбирам. Отдавна не съм била на острова. Ако не схвана някои думи, ще ви помоля да ми ги преведете. Не се тревожете. Говорете ми умерено на майоркски.
– На мен ще ми пристигна добре да поупражнявам испански... ще приказваме и на двата.
Каталина влезе в работното помещение постепенно и умерено, както правеше всичко в живота. Носеше кошница, от която извади мая, подготвен от нея вкъщи й. Погледна чувалите с шейша, разпръснати по пода. Достатъчно, с цел да нахранят цялото село през зимата. Понечи да вземе престилката, която бе окачена до чувалите. Погледна новата собственичка на пекарната. Трябваше да изиска позволение, това към този момент не беше на Мария Долорес.
– Моля ви, Кати, правете каквото би трябвало.
Каталина си изми ръцете. Заповяда на Ниебла да не влиза в помещението и си постави престилката.
– Странно е, че съм тук без Лола – сподели тя на себе си.
– Лола ли я наричахте?
– Мария Долорес не харесваше името си. Нито Долорес. Нито Доло... Казваше, че е като Мария Агония или Мария Страдание... Да, тук във Валдемоса всички я наричахме Лола още от дребна.
Каталина взе престилката на приятелката си Лола. Погледна я за момент с носталгия.
– Вече споделих, че диря асистент. Днес ще изпека единствено 100 хляба.
– Мога ти оказвам помощ, до момента в който намериш някого – подмятна Марина.
Каталина я погледна ненадейно.
– Да месиш самун?
– Да. Баба ми ме научи да върша самун като дребна. Поскоро играехме, само че може би помня нещичко.
Каталина замълча за миг, втренчила очи в новата собственичка.
– Dones bueno. – Погледна недоверчиво Марина. – Е, добре. Да – сподели тя, взе престилката на Лола и й я подаде.
Марина облече престилката и я завърза на гърба си. Каталина си сложи едно кепе, което извади от кошницата си, а Марина сплете косата си на плитка.
– Значи, към този момент знаеш – брашно от шейша, вода, мая, нито сол, нито захар и го оставяме да шупва цяла нощ, до момента в който удвои размера си. За хляба през днешния ден ще използваме суха квас и ще го оставим да шупва час и половина.
Каталина отвори пещта. Беше дълбока, сводеста, дълга три метра и необятна към метър.
– Донеси ми фейшините, в случай че обичаш – помоли я Каталина.
Марина повдигна недоумяващо вежди. Огледа помещението, търсейки нещо, което да материализира тази непозната майоркска дума.
– Фейшини... нали по този начин се споделя и на испански? – сподели Каталина, сочейки завързаните на снопове цепеници от дъб и клони от бор и бадемово дърво.
Марина взе връзките от земята, без да изясни на тази симпатична жена, че в испанския език тази дума не съществува, и й ги подаде. Каталина пъхна в сводестата пещ първо клоните от бадемово дърво и бор, а след това дъбовите цепеници. Извади от кошницата кибритена кутия. Запали една съчка и я хвърли вътре. Бадемовите клони пламнаха незабавно, дъбът – секунди по-късно. Пламъкът се издигна до свода. Марина погледна пекарката. Имаше нещо магическо там вътре, в тази старинна и дълбока пещ на дърва. Магическо за Марина, несъмнено, която я виждаше за пръв път, само че за тази, която работеше цялостен живот с тази вековна пещ, тя беше всекидневие.
Каталина затвори херметически малката врата.
Отвори един чувал с брашно и до момента в който набрашняваше дървената маса, й изясни по какъв начин са работили дружно с Мария Долорес в продължение на съвсем петдесет години. През лятото приготвяли триста бройки черен самун, а през зимата – шестстотин. В края на седмицата – обичайна картофена сладка кока и солената със зеленчуци. Пекарката продължи да приказва за доставчиците, които идвали два пъти в годината, и до момента в който я слушаше, Марина си спомни, че Габриел є бе загатнал за един лимонен сладкиш с маково семе. Спомняше си го поради хвалебствените думи, с които разказа усета на този сладкиш... Каталина обаче не загатна нищо за него.
В една остаряла машина за месене на тесто на мудни обороти сипаха брашно, вода, авансово втасало тесто и квас.
– Във фурните в Палма продават машини за месене, които за пет минути подготвят тестото. Сега всичко се прави бързо, само че не е същото. Няма усета, който би трябвало да има... когато се прави последователно, всичко става по-добре.
– Каза ли в селото, че пекарната още веднъж ще отвори? - попита Марина.
– Разбира се, другояче за какво ще пристигам тук със замъглени очила и премръзнала в пет сутринта, без да знам, че ще продам всичкия самун. Вчера отидох в бара на Томеу... Знаеш ли бара на Томеу?
– Този на шосето?
– Да, този. Ако искаш да узнаеш нещо, отиваш там. Там всичко ще ти кажат – кой се е развел, кой се е разорил, кой е предал богу дух... Във Валдемоса не можеш да скриеш нищо – малко село, огромен пъкъл... Вчера отидох да изпия едно кафе и приказвах с Жозефа, жена му, тъй че всички ще научат. Хората тук скучаят доста и xerra massa. Клюки, както споделят испанците. За теб какво ли не се приказва.
– Така ли? И какво се приказва?
– Уф! Говори се, че си щерка на немски мултимилионер, производител на салами, който ти е купил мелницата, с цел да си имаш занятие. Не могат да проумеят по какъв начин по този начин си научила толкоз добре испански... Глупави хора – сподели тя на себе си. – Казах, че не знам нищо. Цялото село ще пристигна да си купи самун, първо, тъй като белият самун от супера не става за ястие, и второ, тъй като умират от любознание и желаят да схванат коя си.
Извадиха тестото. Каталина взе един нож и отряза малко парче. Научи я да меси с юмруци, като първо сгъне тестото, след това го вдигне от масата на няколко сантиметра и го пусне да падне. Трябваше да повтори това придвижване няколко пъти. Следваше месенето на ръка в продължение на няколко минути, а след това трябваше да го оформи в идеална топка. Каталина отряза 100 части, до момента в който Марина месеше с несръчните си ръце. Възпълните ръце на Каталина бяха сръчни и бързи.
Покриха тестото с памучни кърпи и го оставиха да почине.
Отвориха пещта, температурата беше сред двеста и петдесет и двеста и седемдесет градуса. Борът, бадемът и дъбът се бяха трансформирали в пепел и в жарава.
Каталина пъхна една железна лопата с дълга ръкохватка и извади пепелта и жаравата. Взе друга лопата, също толкоз дълга, само че дървена, и я набрашни. Марина сложи хлябовете на лопатата, както й сподели Каталина. Първата серия. Втората. Третата. Четвъртата. Петата...
Един час по-късно, когато отвориха пещта, от нея ги лъхна аромат на преди малко изпечен самун и този аромат постепенно погали душата на нашата героиня. Затвори очи и вдъхна аромата, изпълващ я с носталгия. Ароматът от детството й. Ароматът на дома й.