Говори великият Стоян Делчев! Задължително прочетете това интервю!
Определен за Гимнастик № 1 на България за XX век, Стоян Делчев с години живее и работи в Съединени американски щати. За смисъла му за този спорт приказва фактът, че е създател на детайла с прехвръкване над висилката, който носи неговото име салто " Делчев “. Изпълнява го в два разновидността " Делчев 1 “ и " Делчев 2 “.
Легендарният пловдивски гимнастик даде обстойно изявление в предаването " Код Спорт “ по ТВ+. Публикуваме го със съкращения.
- Не Ви ли се коства, че българският спорт загуби блясъка си, че е в една сложна обстановка, рядко стига до медали от огромни шампионати? Коя е повода за този срив?
- Причините са цялост. Първо е тази перестройка 1989-1991 година Това напряко смачка българския спорт. Изведнъж хората се объркаха – нямаше какво да се яде, опашки за мляко, за самун, политическа рецесия, а финансовата рецесия удари спорта и всичко останало доста грубо. Това накара стотици треньори да избягат и да потърсят някъде другаде опция за прекарване, защото по това време прекарването беше извънредно мъчно в България. Включително и аз постъпих по същия метод.
Единствено в този момент спортът западна поради финансови проблеми. Парите са незадоволително. Правят се бюджети, от които ми настръхва косата. Чел съм ги, тъй като се интересувам ужасно доста от спорта. Просто този бюджет не може да стигне за всички спортове, камо ли да се поддържат.
В момента министерството на спорта и господин Кралев поставя изключителни старания. Виждам това нещо, той е събитие. Много е сложен неговият министерски пост, тъй като с дребен бюджет би трябвало да поддържа целия спорт в България. И в случай че той няма помощ от държавното управление или от тотализатора, или от спонсори, или от нещо друго, ще бъде доста мъчно спортът да се върне назад. Виждам, че бази има.
Но огромна част от казусът е по какъв начин да върнем експертите. Никой няма да се върне да работи тук за никакви пари. Затова и спортът ще ни куца. Само запалянковци като в леката атлетика, където има две девойки – нашата олимпийска вицешампионка Мирела Демирева и новата вяра в тройния скок – Алекс Начева. Да им пожелая един голям триумф, тъй като всички погледи на българите са вперени в тях. Много малко очаквания имаме – на места в битката, леката атлетика, в щангите и най-вече в художествената гимнастика. Ако не беше Илиана Раева да застане на мястото и да продължи това, което Нешка Робева правеше – тази дисциплинираност, стриктност, изключителна мотивация, която дава на децата, с цел да побеждават, бих споделил, че и художествената гимнастика ще бъде в рецесия. И към нея треньорките са извънредно положителни. Добър колектив и имат причина за триумфи.
- Какви мисли нахлуват в съзнанието Ви, когато тръгнете от Съединени американски щати към България? За кого се сещате, кого желаете да видите, къде отивате незабавно щом кацнете в родината?
- Най-напред при майка ми. Това е първото нещо, до момента в който мине една седмица адаптация – да се забележим, да се порадваме и малко да си отпочина, тъй като разликата от Западния бряг на Америка до България е 10 часа. Вече и възрастта ме кара по-трудно да се аклиматизирам, само че към момента се усещам извънредно млад най-малко ментално.
От страна на контузиите – да, имам доста интервенции, както всеки огромен състезател. Всеки е минавал по няколко пъти под ножа, само че това е противоположната страна на медала. Отпред е доста лъскаво и привлекателно, а при противоположната страна единствено самият състезател знае през какво е минал.
- Сега ще се опитам да ви върна доста години обратно. Да поговорим за началото – на какъв брой години влязохте в залата по спортна гимнастика? Защо избрахте тъкмо този спорт, а не някой различен? Баща ви е бил герой – за какво не отидохте в прилежащата зала?
- Всъщност татко ми ме насочи там. Започнах с футбол и бях много добър. Имах добра съгласуваност, ритах еднообразно добре и с двата крайници. Имахме и хубава школа в Пловдив, а всички желаеха да съм в техния тим. Но започнах и гимнастика. Един ден моят първи треньор Никола Ангов и други експерти минаваха по учебните заведения и правеха асортимент – нещо, което в този момент съвсем го няма. Правеха асортимент, даваха ни бележки да ни доведат родителите да ни тестват и така нататък Така попаднах на едно тестване. Бях извънредно слабоват, само че доста еластичен.
Господ дал едно, взел друго. Отидох на тестванията и незабавно ме утвърдиха. След като потренирах няколко месеца, започнаха да ми дават повече дни да вървя там. Имахме диалог с татко ми, в който той сподели, че е време да избера – футбол или гимнастика. Не може да се разхвърляш непрекъснато, би трябвало да се концентрираш върху едно нещо, в случай че искаш да си сполучлив. Веднага отговорих – футбол. А той ми сподели – неверен отговор.
Обясни ми, че гимнастиката е самостоятелен спорт. Ако положиш доста труд, прецизен си и порядъчен, ще постигнеш всичко и ще видиш до каква степен можеш да стигнеш действително със своите благоприятни условия. Докато в колективна игра, освен във футбола, зависиш и от другите. Може и да си най-хубавият състезател, само че отново може да си ниско долу поради отбора. Попитах за другите спортове – битка, щанги… А той сподели, че това не са спортове за мен, по-добре е гимнастиката.
- Кое беше най-трудно за Вас в тези години? На кого се възхищавахте при започване на вашия състезателен път?
- Първият ми треньор Ангов заболя и трябваше да пристигна различен треньор – Земсков от Съюз на съветските социалистически републики с Галина Шамрай. По това време идваха руски експерти, които да предават опита си. Пристигнаха три двойки експерти по гимнастика – в Хасково, Пловдив и Русе. По-късно Земсков стана наш треньор за две години. Положи извънредно доста труд за базовата гимнастика, за финеса, за изпипването. При Шамрай пък тренирахме типичен балет, подскоци на земята като балерини. Наистина това се оказа доста печелившо след това, когато на това високо равнище, би трябвало да покажеш класа.
Тогава можехме да го създадем, тъй като тренирахме по различен метод и бяхме възпитани по различен метод. След като две години Земсков беше тук, го извикаха в София за старши треньор на националния тим. Тогава към този момент моят треньор Никола Николов беше в края на кариерата си. Отказа се и пое нашата група. И по този начин с годините с него стигнахме до върха.
- Помните ли по кое време спечелихте първия си орден в кариерата?
- Първият ми орден беше " златен шоколад “ в зала " Чайка “ на едно вътрешно съревнование. Земсков и жена му - вуйна Оля, бяха в Москва и като се върнаха, донесоха една голяма кутия с шоколади, направени като златни медали. Бяха го създали доста забавно и тогава ни раздадоха първите " златни “ медали.
- На 16 години треньорът Никола Николов залага на Вас и взимате присъединяване на олимпиадата в Монреал през 1976-а. Бяхте ли подготвени за най-големия състезателен конгрес и по какъв начин приехте представянето си на игрите в Канада?
- За възрастта ми тази първа олимпиада беше опит и показване на моето име на огромния конгрес. Залагаше за идващите четири години да се направи, каквото би трябвало. Аз съм извънредно удовлетворен. Мисля, че бях 69-и, само че няма нищо срамно в това. Направих усещане на съдиите, на хората, на треньорите, на международната гимнастика с моите осъществявания, грациозност и капацитет. В идващите четири години успяхме с Никола Николов да го развием дотам, че след четвъртата година бяхме на върха, което е извънредно доста.
- Година по-късно през 1977-а във Вилнюс на европейското състезание хвърляте бомбата и триумфирате със златно отличие на висилка. Много забавен материал има от съветските сътрудници, които идват да беседват с Вас, виждат едно обезпокоеното момче, само че означават големия му гений. Как ще продължите описа си за този първи огромен успех?
- Много напрежение, доста труд, извънреден стрес. Всъщност концепцията за това първо упражнение на висилка, което е кръстено на мое име – Делчев 1, пристигна от Миленков. Той също беше треньор в нашата зала. Опитваше това упражнение с едно от неговите момчета, само че не му се получаваше. Гледах, гледах и един ден ме попита дали желая да го опитвам. Казах: " Имам възприятието, че ще го хвана на третия път. “ Отговори ми: " Давай! Хванеш ли го, твое е. “ Така стана, че в действителност той ми съобщи това упражнение, аз го доразвих и го показах. Но с цел да бъде кръстено едно упражнение на твое име, би трябвало да бъде показано на европейско, международно или олимпийски игри. Ако не си на равнището да отидеш на подобен конгрес, даже и да правиш страхотни извършения, никой няма да ти ги именова.
- И това се случва, когато сте на 17 години. А какъв брой старания Ви костваше да извършите Делчев 1 и Делчев 2?
- Другите пристигнаха доста по-лесно. Във Вилнюс беше доста забавно, тъй като на едно и също Европейско се демонстрираха три нови детайла на висилка. Моето упражнение, на Ткачов и Маркелов. Тези три нови извършения обърнаха гимнастика с главата надолу. До това време не се играеха такива рискови извършения. Даже някои от мненията на гимнастици от Запада бяха: " Абе, хора, вие сте луди! Какво направихте? Сега ние би трябвало да се убиваме да вършим такава гимнастика, с цел да вземем медали! “ Стресът бе голям за това кой ще спечели с три нови детайла. Това бе върхът! Изглеждах леко нервозен първоначално, само че сега, в който стартира съчетанието, настава цялостно успокоение и постоянно играя на най-много. Няма половинчати работи. Или си на върха, или нищо.
- На олимпийските игри в Москва през 1980 година вдигате залата на крайници и триумфирате със златен орден на висилка и бронзово отличие в многобоя. Тогава сте на 21 години и 21 дни! Като върнете лентата 38 години обратно какво изплува в съзнанието Ви?
- Първо подготовката беше доста тежка. В зала " Чайка “ нямахме никакви климатици, проветряване при 45 градуса горещина. Имахме малко басейнче за възобновяване. Пълнеха го с лед и студена вода. На всеки 10 минути влизахме вътре. Тренираше се при доста тежки условия. 40 дни преди олимпиадата в зала " Раковски “ имаше някакво разбъркване и при отскока за една от сериите си подврях глезена, който стана голям. Веднага ме закараха в клиниката на " Дианабад “, последваха прегледи с проф. Шойлев и останалите доктори, които бяха на доста високо равнище. Веднага се събраха безусловно всички ортопеди.
За мен олимпиадата свърши – мислех, че би трябвало да ми вършат интервенция. А те споделиха – никаква интервенция, ще го възвръщаме по различен метод. Измислиха някакви технологии. Денонощно – масажисти, доктори, лед, процедури. Не бях упражнявал изобщо, отпътувах на олимпиадата с лонгета. Това беше най-голямото затруднение. Свалих лонгетата в деня на надпреварите и по този начин играх.
- Усещахте ли преди игрите, че това ще бъде Вашата Олимпиада?
- Трябваше да бъде моята Олимпиада, нямаше различен късмет. Можех да играя още, само че по метода по който разсъждавах, имах задоволително опит, мощна стратегия, с цел да мога да печеля. Затова вярата беше огромна.
- Коя е най-успешната година в кариерата Ви?
- Бих споделил, че най-успешна беше 1979 година Станах безспорен европейски първенец в Есен, в допълнение завоювах още три медала. Също влязох от травма. Имах контузии не тъй като не бях деликатен, а тъй като рискувах ужасно доста и пробвах нови извършения. В тях нямаше методика, биомеханика, само че и нямаше от кого да се научим, да забележим кинограма от опита на руснак, японец или китаец, да забележим най-малко по какъв начин се прави. Сам си го представях по какъв начин би трябвало да се извърши, налучквах го с опитите и по този начин ставаше. Оттам идваха и много травми.
- Може би има още едно доста значимо съревнование – международното състезание във Форт Уърт, на което печелим квота за олимпийските игри в Москва.
- Да, 1979 година беше най-тежка и най-успешна. Специално за безспорен европейски първенец, мисля че до разпада на Съветския съюз единствено двама – сърбин и аз, сме печелили многобоя. След това към този момент като разрушиха Съюз на съветските социалистически републики, към този момент имаше и други момчета. Но извънредно доста години руските гимнастици преобладаваха на европейското, а даже и на международно и олимпиада.
- Кои бяха огромните Ви противници през тези години?
- Моите кумири бяха Касамацу и Цукахара – двама изключителни японски гимнастици, които също вкараха имената си в гимнастиката. И двамата са олимпийски и международни първенци. Николай Андрианов беше извънреден гимнастик, Александър Дитятин, Ткачов, Маркелов – това е цяла плеяда от руски гимнастици, които бяха най-голямата ми конкуренция в следствие. Касамацу и Цукахара са много по-възрастни от мен и отпаднаха от интернационалната сцена рано. Но това руско потомство беше извънредно. Ерберхард Гингер беше западногермански гимнастик на доста високо равнище. Когато си контузих рамената в Япония, той ми оказа помощ ужасно доста да ме вземат в Германия и да ме лекуват там.
- По какъв брой време прекарвахте в залата? Кое Ви мотивираше?
- Изключително доста часове. Всеки знае, че с цел да постигнеш огромни триумфи в спорта, би трябвало да тренираш най-малко шест дни по шест часа дневно. Някой път съчетано с пътуванията и със надпреварите, се получават доста месеци без отмора. Оттам идват и някои контузии.
- Колко време най-дълго сте отсъствали от залата, когато бяхте деен състезател? След завръщането ви в България, след игрите в Москва споделят, че още на втория ден още веднъж сте били на познатото място при уредите.
- Много почитам теорията на Николов – идваш зареден с изключителна сила от такова огромно състезание. Пускаше ни една седмица да вършим каквото си желаеме, да опитвам в залата. Това беше една от най-продуктивните седмици, в която учехме ужасно доста извършения и пробвахме най-различни нови работи. Скачахме доста на батут, просто едно наслаждение. След това към този момент ходехме на възстановителни лагери на " Спортпалас “ или в Шведския хотел във Варна. Но почивен лагер не значи в действителност почивен лагер. Всеки ден имахме най-малко по една подготовка за физическа подготовка и една бегова – крос или футбол, с цел да поддържаме форма.
- Кои бяха тежките моменти в кариерата Ви? Как ги преодолявахте?
- Големият състезател постоянно се научава по какъв начин да ги преодолява. Няколко пъти съм бил на ръба да се откажа поради тежки контузии в рамената. При последната травма скъсах ахилес на десния крайник на подготовка, тъкмо преди олимпиадата в Лос Анджелис. Беше към пет-шест месеца преди заминаването. Направи ми интервенция един от най-големите експерти бат Сашо Александров, който е татко на щангиста Румен Александров. Всичко бе обикновено, само че както постоянно имаше заповеди от горните етажи – от Централен комитет, от Политбюро. Искаха незабавно да се върна назад в залата, форсираха ме по-бързо да вляза назад във форма и скъсах повторно. Това беше краят на кариерата.
- Край на 23 години – една златна възраст за спортист…
- Много тъпо! Много елементарно можех да стигна най-малко до 30 години в гимнастиката.
- За това ли съжалявате най-вече?
- Да. Най-лошото за един огромен състезател е да свърши в болничното заведение. Най-хубавото е да е жив и здрав, да свърши от единствено себе си неговата кариера и просто да има " хепи енд “. Да е удовлетворен, че е дал всичко от себе си и хората да са удовлетворени от него. Това е най-хубавият край за един състезател. Най-жалкият е в болничното заведение с тежки контузии.
Легендарният пловдивски гимнастик даде обстойно изявление в предаването " Код Спорт “ по ТВ+. Публикуваме го със съкращения.
- Не Ви ли се коства, че българският спорт загуби блясъка си, че е в една сложна обстановка, рядко стига до медали от огромни шампионати? Коя е повода за този срив?
- Причините са цялост. Първо е тази перестройка 1989-1991 година Това напряко смачка българския спорт. Изведнъж хората се объркаха – нямаше какво да се яде, опашки за мляко, за самун, политическа рецесия, а финансовата рецесия удари спорта и всичко останало доста грубо. Това накара стотици треньори да избягат и да потърсят някъде другаде опция за прекарване, защото по това време прекарването беше извънредно мъчно в България. Включително и аз постъпих по същия метод.
Единствено в този момент спортът западна поради финансови проблеми. Парите са незадоволително. Правят се бюджети, от които ми настръхва косата. Чел съм ги, тъй като се интересувам ужасно доста от спорта. Просто този бюджет не може да стигне за всички спортове, камо ли да се поддържат.
В момента министерството на спорта и господин Кралев поставя изключителни старания. Виждам това нещо, той е събитие. Много е сложен неговият министерски пост, тъй като с дребен бюджет би трябвало да поддържа целия спорт в България. И в случай че той няма помощ от държавното управление или от тотализатора, или от спонсори, или от нещо друго, ще бъде доста мъчно спортът да се върне назад. Виждам, че бази има.
Но огромна част от казусът е по какъв начин да върнем експертите. Никой няма да се върне да работи тук за никакви пари. Затова и спортът ще ни куца. Само запалянковци като в леката атлетика, където има две девойки – нашата олимпийска вицешампионка Мирела Демирева и новата вяра в тройния скок – Алекс Начева. Да им пожелая един голям триумф, тъй като всички погледи на българите са вперени в тях. Много малко очаквания имаме – на места в битката, леката атлетика, в щангите и най-вече в художествената гимнастика. Ако не беше Илиана Раева да застане на мястото и да продължи това, което Нешка Робева правеше – тази дисциплинираност, стриктност, изключителна мотивация, която дава на децата, с цел да побеждават, бих споделил, че и художествената гимнастика ще бъде в рецесия. И към нея треньорките са извънредно положителни. Добър колектив и имат причина за триумфи.
- Какви мисли нахлуват в съзнанието Ви, когато тръгнете от Съединени американски щати към България? За кого се сещате, кого желаете да видите, къде отивате незабавно щом кацнете в родината?
- Най-напред при майка ми. Това е първото нещо, до момента в който мине една седмица адаптация – да се забележим, да се порадваме и малко да си отпочина, тъй като разликата от Западния бряг на Америка до България е 10 часа. Вече и възрастта ме кара по-трудно да се аклиматизирам, само че към момента се усещам извънредно млад най-малко ментално.
От страна на контузиите – да, имам доста интервенции, както всеки огромен състезател. Всеки е минавал по няколко пъти под ножа, само че това е противоположната страна на медала. Отпред е доста лъскаво и привлекателно, а при противоположната страна единствено самият състезател знае през какво е минал.
- Сега ще се опитам да ви върна доста години обратно. Да поговорим за началото – на какъв брой години влязохте в залата по спортна гимнастика? Защо избрахте тъкмо този спорт, а не някой различен? Баща ви е бил герой – за какво не отидохте в прилежащата зала?
- Всъщност татко ми ме насочи там. Започнах с футбол и бях много добър. Имах добра съгласуваност, ритах еднообразно добре и с двата крайници. Имахме и хубава школа в Пловдив, а всички желаеха да съм в техния тим. Но започнах и гимнастика. Един ден моят първи треньор Никола Ангов и други експерти минаваха по учебните заведения и правеха асортимент – нещо, което в този момент съвсем го няма. Правеха асортимент, даваха ни бележки да ни доведат родителите да ни тестват и така нататък Така попаднах на едно тестване. Бях извънредно слабоват, само че доста еластичен.
Господ дал едно, взел друго. Отидох на тестванията и незабавно ме утвърдиха. След като потренирах няколко месеца, започнаха да ми дават повече дни да вървя там. Имахме диалог с татко ми, в който той сподели, че е време да избера – футбол или гимнастика. Не може да се разхвърляш непрекъснато, би трябвало да се концентрираш върху едно нещо, в случай че искаш да си сполучлив. Веднага отговорих – футбол. А той ми сподели – неверен отговор.
Обясни ми, че гимнастиката е самостоятелен спорт. Ако положиш доста труд, прецизен си и порядъчен, ще постигнеш всичко и ще видиш до каква степен можеш да стигнеш действително със своите благоприятни условия. Докато в колективна игра, освен във футбола, зависиш и от другите. Може и да си най-хубавият състезател, само че отново може да си ниско долу поради отбора. Попитах за другите спортове – битка, щанги… А той сподели, че това не са спортове за мен, по-добре е гимнастиката.
- Кое беше най-трудно за Вас в тези години? На кого се възхищавахте при започване на вашия състезателен път?
- Първият ми треньор Ангов заболя и трябваше да пристигна различен треньор – Земсков от Съюз на съветските социалистически републики с Галина Шамрай. По това време идваха руски експерти, които да предават опита си. Пристигнаха три двойки експерти по гимнастика – в Хасково, Пловдив и Русе. По-късно Земсков стана наш треньор за две години. Положи извънредно доста труд за базовата гимнастика, за финеса, за изпипването. При Шамрай пък тренирахме типичен балет, подскоци на земята като балерини. Наистина това се оказа доста печелившо след това, когато на това високо равнище, би трябвало да покажеш класа.
Тогава можехме да го създадем, тъй като тренирахме по различен метод и бяхме възпитани по различен метод. След като две години Земсков беше тук, го извикаха в София за старши треньор на националния тим. Тогава към този момент моят треньор Никола Николов беше в края на кариерата си. Отказа се и пое нашата група. И по този начин с годините с него стигнахме до върха.
- Помните ли по кое време спечелихте първия си орден в кариерата?
- Първият ми орден беше " златен шоколад “ в зала " Чайка “ на едно вътрешно съревнование. Земсков и жена му - вуйна Оля, бяха в Москва и като се върнаха, донесоха една голяма кутия с шоколади, направени като златни медали. Бяха го създали доста забавно и тогава ни раздадоха първите " златни “ медали.
- На 16 години треньорът Никола Николов залага на Вас и взимате присъединяване на олимпиадата в Монреал през 1976-а. Бяхте ли подготвени за най-големия състезателен конгрес и по какъв начин приехте представянето си на игрите в Канада?
- За възрастта ми тази първа олимпиада беше опит и показване на моето име на огромния конгрес. Залагаше за идващите четири години да се направи, каквото би трябвало. Аз съм извънредно удовлетворен. Мисля, че бях 69-и, само че няма нищо срамно в това. Направих усещане на съдиите, на хората, на треньорите, на международната гимнастика с моите осъществявания, грациозност и капацитет. В идващите четири години успяхме с Никола Николов да го развием дотам, че след четвъртата година бяхме на върха, което е извънредно доста.
- Година по-късно през 1977-а във Вилнюс на европейското състезание хвърляте бомбата и триумфирате със златно отличие на висилка. Много забавен материал има от съветските сътрудници, които идват да беседват с Вас, виждат едно обезпокоеното момче, само че означават големия му гений. Как ще продължите описа си за този първи огромен успех?
- Много напрежение, доста труд, извънреден стрес. Всъщност концепцията за това първо упражнение на висилка, което е кръстено на мое име – Делчев 1, пристигна от Миленков. Той също беше треньор в нашата зала. Опитваше това упражнение с едно от неговите момчета, само че не му се получаваше. Гледах, гледах и един ден ме попита дали желая да го опитвам. Казах: " Имам възприятието, че ще го хвана на третия път. “ Отговори ми: " Давай! Хванеш ли го, твое е. “ Така стана, че в действителност той ми съобщи това упражнение, аз го доразвих и го показах. Но с цел да бъде кръстено едно упражнение на твое име, би трябвало да бъде показано на европейско, международно или олимпийски игри. Ако не си на равнището да отидеш на подобен конгрес, даже и да правиш страхотни извършения, никой няма да ти ги именова.
- И това се случва, когато сте на 17 години. А какъв брой старания Ви костваше да извършите Делчев 1 и Делчев 2?
- Другите пристигнаха доста по-лесно. Във Вилнюс беше доста забавно, тъй като на едно и също Европейско се демонстрираха три нови детайла на висилка. Моето упражнение, на Ткачов и Маркелов. Тези три нови извършения обърнаха гимнастика с главата надолу. До това време не се играеха такива рискови извършения. Даже някои от мненията на гимнастици от Запада бяха: " Абе, хора, вие сте луди! Какво направихте? Сега ние би трябвало да се убиваме да вършим такава гимнастика, с цел да вземем медали! “ Стресът бе голям за това кой ще спечели с три нови детайла. Това бе върхът! Изглеждах леко нервозен първоначално, само че сега, в който стартира съчетанието, настава цялостно успокоение и постоянно играя на най-много. Няма половинчати работи. Или си на върха, или нищо.
- На олимпийските игри в Москва през 1980 година вдигате залата на крайници и триумфирате със златен орден на висилка и бронзово отличие в многобоя. Тогава сте на 21 години и 21 дни! Като върнете лентата 38 години обратно какво изплува в съзнанието Ви?
- Първо подготовката беше доста тежка. В зала " Чайка “ нямахме никакви климатици, проветряване при 45 градуса горещина. Имахме малко басейнче за възобновяване. Пълнеха го с лед и студена вода. На всеки 10 минути влизахме вътре. Тренираше се при доста тежки условия. 40 дни преди олимпиадата в зала " Раковски “ имаше някакво разбъркване и при отскока за една от сериите си подврях глезена, който стана голям. Веднага ме закараха в клиниката на " Дианабад “, последваха прегледи с проф. Шойлев и останалите доктори, които бяха на доста високо равнище. Веднага се събраха безусловно всички ортопеди.
За мен олимпиадата свърши – мислех, че би трябвало да ми вършат интервенция. А те споделиха – никаква интервенция, ще го възвръщаме по различен метод. Измислиха някакви технологии. Денонощно – масажисти, доктори, лед, процедури. Не бях упражнявал изобщо, отпътувах на олимпиадата с лонгета. Това беше най-голямото затруднение. Свалих лонгетата в деня на надпреварите и по този начин играх.
- Усещахте ли преди игрите, че това ще бъде Вашата Олимпиада?
- Трябваше да бъде моята Олимпиада, нямаше различен късмет. Можех да играя още, само че по метода по който разсъждавах, имах задоволително опит, мощна стратегия, с цел да мога да печеля. Затова вярата беше огромна.
- Коя е най-успешната година в кариерата Ви?
- Бих споделил, че най-успешна беше 1979 година Станах безспорен европейски първенец в Есен, в допълнение завоювах още три медала. Също влязох от травма. Имах контузии не тъй като не бях деликатен, а тъй като рискувах ужасно доста и пробвах нови извършения. В тях нямаше методика, биомеханика, само че и нямаше от кого да се научим, да забележим кинограма от опита на руснак, японец или китаец, да забележим най-малко по какъв начин се прави. Сам си го представях по какъв начин би трябвало да се извърши, налучквах го с опитите и по този начин ставаше. Оттам идваха и много травми.
- Може би има още едно доста значимо съревнование – международното състезание във Форт Уърт, на което печелим квота за олимпийските игри в Москва.
- Да, 1979 година беше най-тежка и най-успешна. Специално за безспорен европейски първенец, мисля че до разпада на Съветския съюз единствено двама – сърбин и аз, сме печелили многобоя. След това към този момент като разрушиха Съюз на съветските социалистически републики, към този момент имаше и други момчета. Но извънредно доста години руските гимнастици преобладаваха на европейското, а даже и на международно и олимпиада.
- Кои бяха огромните Ви противници през тези години?
- Моите кумири бяха Касамацу и Цукахара – двама изключителни японски гимнастици, които също вкараха имената си в гимнастиката. И двамата са олимпийски и международни първенци. Николай Андрианов беше извънреден гимнастик, Александър Дитятин, Ткачов, Маркелов – това е цяла плеяда от руски гимнастици, които бяха най-голямата ми конкуренция в следствие. Касамацу и Цукахара са много по-възрастни от мен и отпаднаха от интернационалната сцена рано. Но това руско потомство беше извънредно. Ерберхард Гингер беше западногермански гимнастик на доста високо равнище. Когато си контузих рамената в Япония, той ми оказа помощ ужасно доста да ме вземат в Германия и да ме лекуват там.
- По какъв брой време прекарвахте в залата? Кое Ви мотивираше?
- Изключително доста часове. Всеки знае, че с цел да постигнеш огромни триумфи в спорта, би трябвало да тренираш най-малко шест дни по шест часа дневно. Някой път съчетано с пътуванията и със надпреварите, се получават доста месеци без отмора. Оттам идват и някои контузии.
- Колко време най-дълго сте отсъствали от залата, когато бяхте деен състезател? След завръщането ви в България, след игрите в Москва споделят, че още на втория ден още веднъж сте били на познатото място при уредите.
- Много почитам теорията на Николов – идваш зареден с изключителна сила от такова огромно състезание. Пускаше ни една седмица да вършим каквото си желаеме, да опитвам в залата. Това беше една от най-продуктивните седмици, в която учехме ужасно доста извършения и пробвахме най-различни нови работи. Скачахме доста на батут, просто едно наслаждение. След това към този момент ходехме на възстановителни лагери на " Спортпалас “ или в Шведския хотел във Варна. Но почивен лагер не значи в действителност почивен лагер. Всеки ден имахме най-малко по една подготовка за физическа подготовка и една бегова – крос или футбол, с цел да поддържаме форма.
- Кои бяха тежките моменти в кариерата Ви? Как ги преодолявахте?
- Големият състезател постоянно се научава по какъв начин да ги преодолява. Няколко пъти съм бил на ръба да се откажа поради тежки контузии в рамената. При последната травма скъсах ахилес на десния крайник на подготовка, тъкмо преди олимпиадата в Лос Анджелис. Беше към пет-шест месеца преди заминаването. Направи ми интервенция един от най-големите експерти бат Сашо Александров, който е татко на щангиста Румен Александров. Всичко бе обикновено, само че както постоянно имаше заповеди от горните етажи – от Централен комитет, от Политбюро. Искаха незабавно да се върна назад в залата, форсираха ме по-бързо да вляза назад във форма и скъсах повторно. Това беше краят на кариерата.
- Край на 23 години – една златна възраст за спортист…
- Много тъпо! Много елементарно можех да стигна най-малко до 30 години в гимнастиката.
- За това ли съжалявате най-вече?
- Да. Най-лошото за един огромен състезател е да свърши в болничното заведение. Най-хубавото е да е жив и здрав, да свърши от единствено себе си неговата кариера и просто да има " хепи енд “. Да е удовлетворен, че е дал всичко от себе си и хората да са удовлетворени от него. Това е най-хубавият край за един състезател. Най-жалкият е в болничното заведение с тежки контузии.
Източник: ruse24.bg
КОМЕНТАРИ