Защо децата играят опасни игри?
Опасна игра играят децата из страната – сигнализират психолозите. Играта била видяна първо в Ловеч, а по-късно и по други места. Играели я напълно дребни дечица, освен това – освен палави и склонни към буйства момченца, а също и кротки, дългоплитчести момиченца.
Спотаявали се сред колите, спрени на тротоара, а по-късно – когато видели, че доближава кола по улицата – изскачали пред нея и започвали предизвикателно да се смеят.
Замислих се: Имало ли е времена, в които децата не са играели такава игра?
И естествено си отговорих най-глуповато: когато не е имало коли.
Но тогава, отговорих си самичък на отговора си, евентуално дечицата са изскачали по този начин безсрамно и по този начин безочливо са се смеели пред конски и волски впрягове, пред каляски и карети, пред талиги и дилижанси.
Защо? Всеки знае, тъй като всеки е бил дете.
Детето научава какво е гибел, това го уплашва (естествено, то научава толкоз по въпроса „ какво е гибел ” колкото и възрастния – т.е. – съвсем нищо (та кой ли човек знае нещо по тоя въпрос?!). И научавайки тая неприятна новина – че всички най-после умираме – взема решение да се разпалва. Кой не е правил това?
И кой е най-естествения протест? Естествено – протестът посредством смях!
Кой в детството си не е играл на страшни игри? Кой не е играл примерно на „ око на труп ”? При която игра в тъмната стая някой ти слага обелено гроздово зърно в шепата, а ти би трябвало да познаеш какво е това, и когато, ужасяващ, не познаеш за няколко секунди, той ти споделя: око на труп...
Но тук дано погледнем върху няколко неща, напълно на практика и отвън теорията на Световната история на детските игри.
Нека обърна внимание върху някои дребни елементи, които отличават едновремешните от днешните рискови игри.
Първо – споделя се: „ Децата се спотайвали сред колите, спрени по тротоарите... ”
Би ли могло да се играе такава игра примерно през 1978-ма година? Естествено, че не.
Тук някой малко по-прозорлив четец ще ме уличи в носталгия по социиализма. Но у мен я има толкоз, колкото има живот на луната. Просто тогава нямаше толкоз коли – ще отговоря самичък на въпроса си – само че и да имаше – никой не би разрешил да се качват по тротоарите.
Тук една вметка: при огромно проучване на аргументите за повишение честотата на детските депресии е намерено, че на едно от най-предните места е повода: Липса тук-там за игра. И по този начин – от 70-те до момента детските депресии са се удвоили, а (колкото и извънредно да звучи) детските самоубийства, при деца под 12, са се утроили.
Преди се играеше по ливади и крайблокови поляни. Там се въдеха даже смокове и невестулки, децата (ние!) следиха гущерите и се учеха на екология на терен.
После поляните изчезнаха, децата бяха вкарани у дома, в ръцете им беше набутан таблет, а управляващите не разрешиха дете да излиза без компаньон по-далеч от 100 метра.
И параноята завладя детския свят.
Преди тротоарите бяха разчертани навсякъде. Кой не помни тия геометрични разчертавания, красиви и нереални като картини на Пийт Мондриан? Навсякъде се играе на Дама, пък и на къде-къде по-сложни игри! Скок-подскок – децата пречат на минувачите, само че минувачите не се сърдят кой знае какъв брой, единствено поради правилото изръмжават: Малкия, по-внимателно с тая Дама, апелирам!
Сега тротоарите изчезнаха, т.е. – не изчезнаха, а се трансфораха в паркинги. Няма човек, уважаващ себе си, който да не е купил кола и на жена си, и на порасналите си деца, и на порасналите си котки. За дамата – ауди, за котката – малко рено.
Тук някой по-острочувствителен ще рече, че диференцирам човек и жена, което е страховито политически неточно. Как по този начин „ човек ” ще купи кола на „ жена си ”? А аз ще се изсмея и ще кажа: Това, че нещо се прикрива не го прави по-малко „ нещо ”. Хората имат настройки на притежатели - по отношение на движимостите и по отношение на другите хора...Притежават се един над другиго. И това, че не го заявяват намерено, не ги прави по-малко примитивни. Средновековието си тлее у нас.
Но въпросът е, че и децата към този момент имат коли, и другите, по-малките деца няма къде да играят, тъй като напълно малко по-големите от тях към този момент вървят на учебно заведение не с колело балканче, а с беемве на остаряло!
За елементарния (зловредно простия) човек притежаването на кола е метод да съобщи своето изстрадано и справедливо благополучие. Децата ти да имат по една-две коли - това е доказателство, че живееш „ обичайно ” (даже се споделя „ обикновено ”), само че също доказателство и за това, че си се трудил съзнателно.
И до момента в който едните деца карат своите беемвета на остаряло към лекциите си по агробиохимия, другите – по-малките им братчета и сестричета – изскачат иззад спрелите беемвета на остаряло, принадлежащи на други батковци и каки – и се смеят безсрамно.
Това е ситуацията: Няма къде да се играе, ние желаеме да играем и да имаме шир и независимост...но нашите майки и бащи от своя страна също желаят да имат шир и независимост...
...а сегашните шир и независимост на консуматорите се назовават: „ Да мога да си купя Всичко, та да се усещам естествен, бял човек! ”
Доста злокобна картина, нали по този начин?
Антиекологична картина на един духовен крах, породен от композиция от алчност и липса на предвидливост.
Да построим хотели на детските площадки, да построим паркинки на игрищата за национална топка, да построим молове на игрищата за игра на фунийки, да изградим спа центрове на игрищата за игра на чилик, (пфу то пък към този момент никой не играе на чилик!), да построим детски центрове върху игрищата за Детски игра На Воля.
(Апропо – да ловиш гущери и да мечтаеш за сини потайни морета с пирати в Детски Център е все едно да летиш в космоса с булдозер. Волните игри изчезват там, където стартира Бизнесът с игрите)
А споделят откривателите, че неналичието тук-там за волни игри довели до двойно повишаване на депресиите при децата.
Дали изскачането на улицата със смях, пред колите, не е в действителност признак, малко абсурден, само че тъкмо поради това – злокобен – на детската меланхолия?
Престанете да ни крадете волното детство – крещи тоя признак. Не желаеме да излизаме с компаньон като пандизчии - крещи тоя признак. Не желаеме да ни водят в детски центрове и управлявани и сковаващи като египетски катакомби институции за детски игри и занимания – като някакви дребни роботи! Искаме да дразним възрастните, да нарушаваме разпоредбите, да играем – което ще рече – да сме свободни! Пък в случай че ще – и като рискуваме живота си.
Така крясва тоя признак на детската меланхолия. Който, съгласно мен, се назовава: признак на Липса на Волно Детство.
Някой ще каже: Не може да се лишим от придобивките на цивилизацията в този момент...заради едните детски игри!
А аз ще му отговоря: А в Нидерландия...В многократно по-цивилизованата, интелигентна, богата Нидерландия... 70 % от хората се придвижват Само с колела.
Точка.
Спотаявали се сред колите, спрени на тротоара, а по-късно – когато видели, че доближава кола по улицата – изскачали пред нея и започвали предизвикателно да се смеят.
Замислих се: Имало ли е времена, в които децата не са играели такава игра?
И естествено си отговорих най-глуповато: когато не е имало коли.
Но тогава, отговорих си самичък на отговора си, евентуално дечицата са изскачали по този начин безсрамно и по този начин безочливо са се смеели пред конски и волски впрягове, пред каляски и карети, пред талиги и дилижанси.
Защо? Всеки знае, тъй като всеки е бил дете.
Детето научава какво е гибел, това го уплашва (естествено, то научава толкоз по въпроса „ какво е гибел ” колкото и възрастния – т.е. – съвсем нищо (та кой ли човек знае нещо по тоя въпрос?!). И научавайки тая неприятна новина – че всички най-после умираме – взема решение да се разпалва. Кой не е правил това?
И кой е най-естествения протест? Естествено – протестът посредством смях!
Кой в детството си не е играл на страшни игри? Кой не е играл примерно на „ око на труп ”? При която игра в тъмната стая някой ти слага обелено гроздово зърно в шепата, а ти би трябвало да познаеш какво е това, и когато, ужасяващ, не познаеш за няколко секунди, той ти споделя: око на труп...
Но тук дано погледнем върху няколко неща, напълно на практика и отвън теорията на Световната история на детските игри.
Нека обърна внимание върху някои дребни елементи, които отличават едновремешните от днешните рискови игри.
Първо – споделя се: „ Децата се спотайвали сред колите, спрени по тротоарите... ”
Би ли могло да се играе такава игра примерно през 1978-ма година? Естествено, че не.
Тук някой малко по-прозорлив четец ще ме уличи в носталгия по социиализма. Но у мен я има толкоз, колкото има живот на луната. Просто тогава нямаше толкоз коли – ще отговоря самичък на въпроса си – само че и да имаше – никой не би разрешил да се качват по тротоарите.
Тук една вметка: при огромно проучване на аргументите за повишение честотата на детските депресии е намерено, че на едно от най-предните места е повода: Липса тук-там за игра. И по този начин – от 70-те до момента детските депресии са се удвоили, а (колкото и извънредно да звучи) детските самоубийства, при деца под 12, са се утроили.
Преди се играеше по ливади и крайблокови поляни. Там се въдеха даже смокове и невестулки, децата (ние!) следиха гущерите и се учеха на екология на терен.
После поляните изчезнаха, децата бяха вкарани у дома, в ръцете им беше набутан таблет, а управляващите не разрешиха дете да излиза без компаньон по-далеч от 100 метра.
И параноята завладя детския свят.
Преди тротоарите бяха разчертани навсякъде. Кой не помни тия геометрични разчертавания, красиви и нереални като картини на Пийт Мондриан? Навсякъде се играе на Дама, пък и на къде-къде по-сложни игри! Скок-подскок – децата пречат на минувачите, само че минувачите не се сърдят кой знае какъв брой, единствено поради правилото изръмжават: Малкия, по-внимателно с тая Дама, апелирам!
Сега тротоарите изчезнаха, т.е. – не изчезнаха, а се трансфораха в паркинги. Няма човек, уважаващ себе си, който да не е купил кола и на жена си, и на порасналите си деца, и на порасналите си котки. За дамата – ауди, за котката – малко рено.
Тук някой по-острочувствителен ще рече, че диференцирам човек и жена, което е страховито политически неточно. Как по този начин „ човек ” ще купи кола на „ жена си ”? А аз ще се изсмея и ще кажа: Това, че нещо се прикрива не го прави по-малко „ нещо ”. Хората имат настройки на притежатели - по отношение на движимостите и по отношение на другите хора...Притежават се един над другиго. И това, че не го заявяват намерено, не ги прави по-малко примитивни. Средновековието си тлее у нас.
Но въпросът е, че и децата към този момент имат коли, и другите, по-малките деца няма къде да играят, тъй като напълно малко по-големите от тях към този момент вървят на учебно заведение не с колело балканче, а с беемве на остаряло!
За елементарния (зловредно простия) човек притежаването на кола е метод да съобщи своето изстрадано и справедливо благополучие. Децата ти да имат по една-две коли - това е доказателство, че живееш „ обичайно ” (даже се споделя „ обикновено ”), само че също доказателство и за това, че си се трудил съзнателно.
И до момента в който едните деца карат своите беемвета на остаряло към лекциите си по агробиохимия, другите – по-малките им братчета и сестричета – изскачат иззад спрелите беемвета на остаряло, принадлежащи на други батковци и каки – и се смеят безсрамно.
Това е ситуацията: Няма къде да се играе, ние желаеме да играем и да имаме шир и независимост...но нашите майки и бащи от своя страна също желаят да имат шир и независимост...
...а сегашните шир и независимост на консуматорите се назовават: „ Да мога да си купя Всичко, та да се усещам естествен, бял човек! ”
Доста злокобна картина, нали по този начин?
Антиекологична картина на един духовен крах, породен от композиция от алчност и липса на предвидливост.
Да построим хотели на детските площадки, да построим паркинки на игрищата за национална топка, да построим молове на игрищата за игра на фунийки, да изградим спа центрове на игрищата за игра на чилик, (пфу то пък към този момент никой не играе на чилик!), да построим детски центрове върху игрищата за Детски игра На Воля.
(Апропо – да ловиш гущери и да мечтаеш за сини потайни морета с пирати в Детски Център е все едно да летиш в космоса с булдозер. Волните игри изчезват там, където стартира Бизнесът с игрите)
А споделят откривателите, че неналичието тук-там за волни игри довели до двойно повишаване на депресиите при децата.
Дали изскачането на улицата със смях, пред колите, не е в действителност признак, малко абсурден, само че тъкмо поради това – злокобен – на детската меланхолия?
Престанете да ни крадете волното детство – крещи тоя признак. Не желаеме да излизаме с компаньон като пандизчии - крещи тоя признак. Не желаеме да ни водят в детски центрове и управлявани и сковаващи като египетски катакомби институции за детски игри и занимания – като някакви дребни роботи! Искаме да дразним възрастните, да нарушаваме разпоредбите, да играем – което ще рече – да сме свободни! Пък в случай че ще – и като рискуваме живота си.
Така крясва тоя признак на детската меланхолия. Който, съгласно мен, се назовава: признак на Липса на Волно Детство.
Някой ще каже: Не може да се лишим от придобивките на цивилизацията в този момент...заради едните детски игри!
А аз ще му отговоря: А в Нидерландия...В многократно по-цивилизованата, интелигентна, богата Нидерландия... 70 % от хората се придвижват Само с колела.
Точка.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ