5 истории на фоторепортера Олег Попов
Олег Попов е един от най-хубавите български фоторепортери. 45 години от живота му са минали зад обектива. Започва кариерата си от Българска телеграфна агенция, след това е завеждащ отдел на в. " Народна юноша ", по-късно 22 години работи в организация " Ройтерс ", като снима главно зони на военни дейности и спорт. Съкратен е през 2011 година след сливането на " Ройтерс " с канадско-американската компания " Томсън ", когато " почистват " всички скъпоплатени фоторепортери. От тогава работи за български медии. В момента благодарение на Емил Спахийски събира историите си в книга, която да е пособие за млади фоторепортери.
---
Как започнах да фотографирам за " Ройтерс "
През 1990 година Никола Антонов, сътрудник на " Ройтерс " за България, ми предложи да се опитвам в организацията. По това време бях началник на фотоотдела на " Народна юноша ". Пред Партийния дом имаше непрекъснат митинг и след работа минавах от там да видя какво се случва. На 26 август взеха, че го възпламениха (Партийния дом). Снимах, върнах се в редакцията и пуснах фрагменти за броя. Върнах се на площада, към този момент бяха пристигнали баретите и множеството публицисти се бяха разбягали, тъй като имаше пукотевица във въздуха (тогава си беше комунизъм, можеха да тръгнат да стрелят и на месо). Никола пристигна, попита ме дали имам фотоси и ме прати в Българска телеграфна агенция да предавам по отворения канал за " Ройтерс ". Предадох 9-10 фотоси. На другия ден Никола ми се обади: " Имаш 11 първи страници в UK! " Искат да те пробват от " Ройтерс ". Така започнах да работя за " Ройтерс ".
Оказах се покрай Сараево и ме пратиха да фотографирам военните дейности там. Вървеше ми, не ме убиха и започнаха да ме пращат и на други военни задачи. След година станах щатен фоторепортер. Бях като пожарникар - стане нещо някъде, след 15 минути ще ме питат мога ли да потегли натам.
На война като на война
В Ирак бях с един " новобранец " - Матю Грийн, беше стажант в " Ройтерс " от една година, когато го пуснаха на война. Няколко пъти Матю ме учуди с дейностите си. Примерно беше взел скрито повече цигари, които раздавахме на бойците и станахме най-популярните хора във взвода.
С Матю пътувахме от Кувейт до Багдад с морски пехотинци. По време на Иракската война беше ужасна нервност, че Саддам ще употребява химическо оръжие. Американците бяха пресметнали, че при химическа атака 30-40% от персоналния състав ще загине. Затова от самото начало - 36 дни, бяхме с защитни костюми. Все едно си облечен в гума - в горещина и в мраз, през деня и нощем, сваляш я единствено за естествените си потребности. Вода имаш единствено за пиянство и за бръснене. За бръснене, тъй като противогазът би трябвало да залепне компактно по лицето ти. За тези дни смъкнах 15 кг, жена ми едвам ме позна на летището.
Отвън на противогаза имах пакет с инжекции, които самичък би трябвало да си слага при потребност. И най-голямата от тях беше да си я забиеш самичък в сърцето. Бяха ни упражнявали къде сред ребрата по какъв начин се удря от горната страна и острието се изстрелва в сърцето, с цел да инжектира адреналин, който те държи 20-30 мин. жив, до момента в който пристигна помощ.
Около 420 публицисти бяхме упълномощени към американската или британската войска. След десетина дни 200 от тях си отидоха у дома.
Всеки от нас имаше по един сателитен телефон за диалози и различен за предаване на текстове и фотоси. Оказа се, че нашите сателитни телефони са на френска мрежа (французите бяха срещу войната). Със страшни кавги американците ни прибраха телефоните за говорене, тъй като твърдяха, че може Саддам да ни открие посредством тях. А всички други публицисти си бяха на американска мрежа. 2 дни нямах сателитен телефон, само че продължавах да си предавам фотосите и да си споделям с редакцията. Накрая се оказва, че новобранецът Матю е скрил един телефон.
" Наистина си ти! "
Офанзивата на Фалуджа в Ирак. Пришиват ни към морските пехотинци, които идват с камиони от север. Пишещият ми сътрудник беше половин египтянин, половин англичанин. Той наподобява на арабин, аз съм българин - гледат ни с съмнение. Първия ден трябваше да спим в покрайнините на Фалуджа край изоставена бензиностанция. Отпред паркираха един камион, цялостен с вода. Питах за какво - за стръв, дадоха отговор, в случай че нападат, да нападат камиона. А ние къде ще спим, попитах капитана. " В бензиностанцията, до камиона. " Решихме с сътрудника, че се гаврят с нас, изнесохме си спалните чували и отидохме на 100 метра от бензиностанцията. На другия ден пристигнаха някакви локални старейшини да убеждават американците да няма ексцесии. Направих няколко фотоси. На идващия ден капитанът идва при мен с два иракски вестника - той и старейшините са на първа страница. Обясних му, че " Ройтерс " има политика да дава гратис фотоси на всички локални вестници. След това стартира борбата. А аз започнах да фотографирам. На сутринта ставам, пущам на преносимия компютър си програмата за обзор на печата и виждам, че " Вашингтон пост " е разгласил моя фотография на 6 колони и още една в профил. В това време капитанът минава и аз му демонстрирам екрана с двете фотоси на неговата рота. Поглежда мен, поглежда отново вестника - и споделя: Това в действителност е твоето име. Я да видя, написал ли си името на ротата? Написал съм го. Не можеше да повярва. На другата заран към този момент ни поканиха на утринната оперативка.
С отворен билет за международното по футбол в Съединени американски щати 1994 година
Снимал съм и доста спорт - 5 олимпиади, 5 международни шампионати по футбол, и 5 европейски, а също и азиатски. Пътят към спорта ми се отвори през 1994 година с нашия футболен тим на шампионата в Съединени американски щати.
Когато българите се класираха, побеждавайки Франция, аз не бях там. Никой не очакваше нашият отбор да успее, а и във Франция " Ройтерс " имат задоволително фоторепортери. Но Никола, моят началник, убеди централата в Лондон да ме пратят в Съединени американски щати като фотограф на българския тим. Тръгнах с отворен билет - да се прибера, когато отпадне тимът. Накрая снимах и финала.
Две бяха най-хубавите фотоси от цялото състезание. Едната беше на немски сътрудник - кадър на Стоичков, вкарващ гола през стената на немския тим. Втората фотография беше моя - на нигерийски футболист, който се моли на Аллах през мрежата, от мача с България.
На същото състезание Марадона го хванаха с допинг. В " Хералд трибюн " излезе най-голямата фотография, откогато работя като фоторепортер - на половин страница Марадона ръкомаха към аржентинските почитатели. Случи се по този начин, че до момента в който чаках на летището в Ню Йорк, видях един човек да чете " Хералд трибюн ". Помолих го да погледна чия е фотографията, тъй като имаше и други фоторепортери. Пишеше моето име. Казах на индивида - това е моя фотография. Понеже видях съмнение в очите му, показах му акредитацията, която висеше на врата ми под тениската. Той ми изиска подпис.
Мохамед, който ми избави живота в Чечня
С моя водач в Чечня – 55-годишния Мохамед, се карахме непрестанно, имахме съществени разлики за това по какъв начин да се живее. Живеехме отвън Чечня, в един хотел до границата. Никой различен не искаше да ни вози до Грозни.
Януари 1995 година Пътуваме от Грозни към хотела. Навън е минус -10 градуса. Той ме пита дали българите сме мюсюлмани или християни. Казвам му, че има и мюсюлмани, само че множеството са християни, и че аз самият нямам доверие в Господ. " Как не вярваш? " Спря колата, накара ме да сляза и отпраши. Тръгнах пеша по пътя, който се обстрелваше от съветски самолети. Не мина доста време, Мохамед размишления, върна се и ме откара в хотела. В идващите дни не си говорехме, единствено ме возеше.
След като руснаците бяха създали един квартал на нищо и се изнасяха колони бежанци, по пътя видяхме стара жена с бебе в ръце. Накарах го да спре и да ги вземем. Премръзнала, дамата ни описа по какъв начин преди нас всеки й желал 500 $, с цел да я качи, а тя нямала и към този момент си мислела, че детето няма да оцелее... Продължихме по пътя и по едно време водачът се обади - ти не си неприятен човек. Тогава ми прекипя - нали сте вярващи, за какво желаете на дамата по 500 $. Той нищо не ми отговори.
След 2 дни в планината попаднахме на пленени съветски войничета и направих няколко фрагмента. На другия ден ми изпратиха една стажантка от Москва. И като й споделих за бойците, тя изиска да направи изявление. Обясних й, че не е добре да се връщаме на онова място, само че тя настоя. Отидохме. Посрещат ни едни с ей такива бради: " Вие ли сте снимали през вчерашния ден пленените бойци? Я елате... " Заковаха ме в една стая. " Олег Попов, охо, съветски разузнавач ". Започнаха да ме разпитват, въртят ме на шиш. След два часа на вратата се почука, влезе моят водач, с чеченски калпак. Свали калпака и сподели: " Този човек не е разузнавач, аз подсигурявам за него ". След появяването му брадатите мъже станаха общителни, върнаха ми паспорта, дадоха ми чай и ме пуснаха. Мохамед ми избави живота - без него щяха да ми резнат главата или да ме вземат за пленник. После той ми изясни - в случай че е возил разузнавач, ще избият цялото му семейство.
След моята командировка пристигна едно момче, заставам единствено 10 дни, " Ройтерс " го прибраха и спряха да пращат хора там поради заплахата.
Чечня беше най-гадното място, в което съм бил през целия си живот - стреляше се по всичко. Eдин ден си пътуваме, аз начело, сътрудника Кърт Шорк (убиха го след това в Сиера Леоне) пише публикация на преносимия компютър си на задната седалка. Изведнъж виждам по какъв начин съветски аероплан изтребител ни връхлита. Видя го и Мохамед и наби спирачки. Изкрещях: Карай! Даде цялостна газ по заледения път. Самолетът стартира да стреля и уцели колата откъм гърба. Кърт си подвигна главата от преносимия компютър и сподели единствено: " А бе, тия да не карат с въглища ". Зад самолета имаше черен шлейф.
---
Как започнах да фотографирам за " Ройтерс "
През 1990 година Никола Антонов, сътрудник на " Ройтерс " за България, ми предложи да се опитвам в организацията. По това време бях началник на фотоотдела на " Народна юноша ". Пред Партийния дом имаше непрекъснат митинг и след работа минавах от там да видя какво се случва. На 26 август взеха, че го възпламениха (Партийния дом). Снимах, върнах се в редакцията и пуснах фрагменти за броя. Върнах се на площада, към този момент бяха пристигнали баретите и множеството публицисти се бяха разбягали, тъй като имаше пукотевица във въздуха (тогава си беше комунизъм, можеха да тръгнат да стрелят и на месо). Никола пристигна, попита ме дали имам фотоси и ме прати в Българска телеграфна агенция да предавам по отворения канал за " Ройтерс ". Предадох 9-10 фотоси. На другия ден Никола ми се обади: " Имаш 11 първи страници в UK! " Искат да те пробват от " Ройтерс ". Така започнах да работя за " Ройтерс ".
Оказах се покрай Сараево и ме пратиха да фотографирам военните дейности там. Вървеше ми, не ме убиха и започнаха да ме пращат и на други военни задачи. След година станах щатен фоторепортер. Бях като пожарникар - стане нещо някъде, след 15 минути ще ме питат мога ли да потегли натам.
На война като на война
В Ирак бях с един " новобранец " - Матю Грийн, беше стажант в " Ройтерс " от една година, когато го пуснаха на война. Няколко пъти Матю ме учуди с дейностите си. Примерно беше взел скрито повече цигари, които раздавахме на бойците и станахме най-популярните хора във взвода.
С Матю пътувахме от Кувейт до Багдад с морски пехотинци. По време на Иракската война беше ужасна нервност, че Саддам ще употребява химическо оръжие. Американците бяха пресметнали, че при химическа атака 30-40% от персоналния състав ще загине. Затова от самото начало - 36 дни, бяхме с защитни костюми. Все едно си облечен в гума - в горещина и в мраз, през деня и нощем, сваляш я единствено за естествените си потребности. Вода имаш единствено за пиянство и за бръснене. За бръснене, тъй като противогазът би трябвало да залепне компактно по лицето ти. За тези дни смъкнах 15 кг, жена ми едвам ме позна на летището.
Отвън на противогаза имах пакет с инжекции, които самичък би трябвало да си слага при потребност. И най-голямата от тях беше да си я забиеш самичък в сърцето. Бяха ни упражнявали къде сред ребрата по какъв начин се удря от горната страна и острието се изстрелва в сърцето, с цел да инжектира адреналин, който те държи 20-30 мин. жив, до момента в който пристигна помощ.
Около 420 публицисти бяхме упълномощени към американската или британската войска. След десетина дни 200 от тях си отидоха у дома.
Всеки от нас имаше по един сателитен телефон за диалози и различен за предаване на текстове и фотоси. Оказа се, че нашите сателитни телефони са на френска мрежа (французите бяха срещу войната). Със страшни кавги американците ни прибраха телефоните за говорене, тъй като твърдяха, че може Саддам да ни открие посредством тях. А всички други публицисти си бяха на американска мрежа. 2 дни нямах сателитен телефон, само че продължавах да си предавам фотосите и да си споделям с редакцията. Накрая се оказва, че новобранецът Матю е скрил един телефон.
" Наистина си ти! "
Офанзивата на Фалуджа в Ирак. Пришиват ни към морските пехотинци, които идват с камиони от север. Пишещият ми сътрудник беше половин египтянин, половин англичанин. Той наподобява на арабин, аз съм българин - гледат ни с съмнение. Първия ден трябваше да спим в покрайнините на Фалуджа край изоставена бензиностанция. Отпред паркираха един камион, цялостен с вода. Питах за какво - за стръв, дадоха отговор, в случай че нападат, да нападат камиона. А ние къде ще спим, попитах капитана. " В бензиностанцията, до камиона. " Решихме с сътрудника, че се гаврят с нас, изнесохме си спалните чували и отидохме на 100 метра от бензиностанцията. На другия ден пристигнаха някакви локални старейшини да убеждават американците да няма ексцесии. Направих няколко фотоси. На идващия ден капитанът идва при мен с два иракски вестника - той и старейшините са на първа страница. Обясних му, че " Ройтерс " има политика да дава гратис фотоси на всички локални вестници. След това стартира борбата. А аз започнах да фотографирам. На сутринта ставам, пущам на преносимия компютър си програмата за обзор на печата и виждам, че " Вашингтон пост " е разгласил моя фотография на 6 колони и още една в профил. В това време капитанът минава и аз му демонстрирам екрана с двете фотоси на неговата рота. Поглежда мен, поглежда отново вестника - и споделя: Това в действителност е твоето име. Я да видя, написал ли си името на ротата? Написал съм го. Не можеше да повярва. На другата заран към този момент ни поканиха на утринната оперативка.
С отворен билет за международното по футбол в Съединени американски щати 1994 година
Снимал съм и доста спорт - 5 олимпиади, 5 международни шампионати по футбол, и 5 европейски, а също и азиатски. Пътят към спорта ми се отвори през 1994 година с нашия футболен тим на шампионата в Съединени американски щати.
Когато българите се класираха, побеждавайки Франция, аз не бях там. Никой не очакваше нашият отбор да успее, а и във Франция " Ройтерс " имат задоволително фоторепортери. Но Никола, моят началник, убеди централата в Лондон да ме пратят в Съединени американски щати като фотограф на българския тим. Тръгнах с отворен билет - да се прибера, когато отпадне тимът. Накрая снимах и финала.
Две бяха най-хубавите фотоси от цялото състезание. Едната беше на немски сътрудник - кадър на Стоичков, вкарващ гола през стената на немския тим. Втората фотография беше моя - на нигерийски футболист, който се моли на Аллах през мрежата, от мача с България.
На същото състезание Марадона го хванаха с допинг. В " Хералд трибюн " излезе най-голямата фотография, откогато работя като фоторепортер - на половин страница Марадона ръкомаха към аржентинските почитатели. Случи се по този начин, че до момента в който чаках на летището в Ню Йорк, видях един човек да чете " Хералд трибюн ". Помолих го да погледна чия е фотографията, тъй като имаше и други фоторепортери. Пишеше моето име. Казах на индивида - това е моя фотография. Понеже видях съмнение в очите му, показах му акредитацията, която висеше на врата ми под тениската. Той ми изиска подпис.
Мохамед, който ми избави живота в Чечня
С моя водач в Чечня – 55-годишния Мохамед, се карахме непрестанно, имахме съществени разлики за това по какъв начин да се живее. Живеехме отвън Чечня, в един хотел до границата. Никой различен не искаше да ни вози до Грозни.
Януари 1995 година Пътуваме от Грозни към хотела. Навън е минус -10 градуса. Той ме пита дали българите сме мюсюлмани или християни. Казвам му, че има и мюсюлмани, само че множеството са християни, и че аз самият нямам доверие в Господ. " Как не вярваш? " Спря колата, накара ме да сляза и отпраши. Тръгнах пеша по пътя, който се обстрелваше от съветски самолети. Не мина доста време, Мохамед размишления, върна се и ме откара в хотела. В идващите дни не си говорехме, единствено ме возеше.
След като руснаците бяха създали един квартал на нищо и се изнасяха колони бежанци, по пътя видяхме стара жена с бебе в ръце. Накарах го да спре и да ги вземем. Премръзнала, дамата ни описа по какъв начин преди нас всеки й желал 500 $, с цел да я качи, а тя нямала и към този момент си мислела, че детето няма да оцелее... Продължихме по пътя и по едно време водачът се обади - ти не си неприятен човек. Тогава ми прекипя - нали сте вярващи, за какво желаете на дамата по 500 $. Той нищо не ми отговори.
След 2 дни в планината попаднахме на пленени съветски войничета и направих няколко фрагмента. На другия ден ми изпратиха една стажантка от Москва. И като й споделих за бойците, тя изиска да направи изявление. Обясних й, че не е добре да се връщаме на онова място, само че тя настоя. Отидохме. Посрещат ни едни с ей такива бради: " Вие ли сте снимали през вчерашния ден пленените бойци? Я елате... " Заковаха ме в една стая. " Олег Попов, охо, съветски разузнавач ". Започнаха да ме разпитват, въртят ме на шиш. След два часа на вратата се почука, влезе моят водач, с чеченски калпак. Свали калпака и сподели: " Този човек не е разузнавач, аз подсигурявам за него ". След появяването му брадатите мъже станаха общителни, върнаха ми паспорта, дадоха ми чай и ме пуснаха. Мохамед ми избави живота - без него щяха да ми резнат главата или да ме вземат за пленник. После той ми изясни - в случай че е возил разузнавач, ще избият цялото му семейство.
След моята командировка пристигна едно момче, заставам единствено 10 дни, " Ройтерс " го прибраха и спряха да пращат хора там поради заплахата.
Чечня беше най-гадното място, в което съм бил през целия си живот - стреляше се по всичко. Eдин ден си пътуваме, аз начело, сътрудника Кърт Шорк (убиха го след това в Сиера Леоне) пише публикация на преносимия компютър си на задната седалка. Изведнъж виждам по какъв начин съветски аероплан изтребител ни връхлита. Видя го и Мохамед и наби спирачки. Изкрещях: Карай! Даде цялостна газ по заледения път. Самолетът стартира да стреля и уцели колата откъм гърба. Кърт си подвигна главата от преносимия компютър и сподели единствено: " А бе, тия да не карат с въглища ". Зад самолета имаше черен шлейф.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ